Те грешаха някъде, в нещо много важно… от самото начало. Може би трябва да се търси съвършено нов метод за решаване на задачата, а те вървят по приетия път — търсят методи за създаване на механизми. Онези, които бяха построили тази планета за контакти, със сигурност се придвижват в космоса без всякакви механизми, впрочем, за това нямаше никаква информация, а освен това самото устройство на човешкия организъм можеше да бъде непреодолимо препятствие…
На човека в космоса му са необходими сложни приспособления, та дори и за защита. Така че сигурно е прав не той, а Кибернетикът.
И все пак, Райков не вярваше, че са тръгнали на този контакт само за да им докажат тяхната несъстоятелност. В самия начин, по който беше преминал контактът, в последствията му, имаше нещо неправилно, някакво неразбиране, но в никакъв случай не нещо враждебно.
Физикът и Кибернетикът се върнаха късно вечерта. И двамата бяха мълчаливи, изморени и подтиснати. Кибернетикът веднага се скри в пещерата. А Физикът дълго седя мълчаливо до Практиканта. Райков искаше да избегне предстоящия разговор, но когато Физикът каза: „Да се поразходим малко?“, той само мълчаливо кимна.
— Напоследък ти съвсем изостави работата.
— Да.
— Аз те помолих да си водиш дневник, но ти дори това не правиш кой знае колко прилежно.
— Вчера написах почти за цял месец.
— Видях. Но там изобщо няма анализ на състоянието ти и на усещанията по време на експериментите.
— По време на експериментите нямам никакви усещания.
— Напразно. Най-малкото напразно не се опитваш да разбереш какво изпитваш в момента, в който…
— Работата не е в мен. Уверявам те, че не изпитвам нищо необикновено. Почти нищо.
— Тъкмо това „почти“.
— Не разбирам, защо ти е… е, в общи линии трябва да си го представя с всичките му детайли, после напрягам волята си, представям си как този мислен образец се материализира и в един момент нещо сработва. Това изисква голямо напрежение на волята и на вниманието, затова случайните мислени образи не се материализират.
Те слизаха по едно дълго около 100 м каменно стълбище, което свързваше жцлището им с дъното на клисурата, физикът тътреше краката си по стъпалата, сякаш му беше трудно да ги повдига. Райков си помисли, че той сигурно вече не е млад и че сигурно това е последната му експедиция. Но почти моментално се поправи. За всички тях това беше последната експедиция. Той упорито повтори:
— Това никому не е нужно. Вие нещо сънувате. Измислихте си забавление. Омръзна ми…
Внезапно Физикът го хвана за ръката. Практикантът се сепна, толкова непривичен беше този обикновен жест.
— За Земята не е толкова важно дали ние ще се върнем, или не.
Няколко секунди те мълчаливо стояха на последните стъпала. Нощните сенки вече бяха покрили дъното на клисурата, стълбището, клетката на подемника.
— А кое е важно? — тихо попита Практикантът. — Кое е важно за нас тогава?
— Да запазим и предадем на хората това, което ти притежаваш.
— Та аз не знам най-важното: как става това! А дори и да знаех, все едно най-напред трябва да се върнем…
— Или да предадем…
— Да предадем?
— Ами, да. Просто да предадем на онези, които някога ще долетят тук след нас. Да запазим и предадем.
— Но какво? Какво да предадем?
— И аз искам да разбера точно това. Търся през цялото време. И още бих искал да знам, с каква цел те измислиха всичко това? Не вярвам да им е толкова безразличен резултатът от експеримента.
— Ами ако Миша е прав? Ако те са искали да ни докажат нашата безпомощност?
— Не трябва да забравяме, че когато се решавали този въпрос, те са се ръководили не от нашата човешка логика, затова — едва ли ще можем да разберем докрай защо са решили така. Но на мен ми е напълно ясно едно: в тази странна игра ние трябва да спечелим поне няколко точки. Ние с Миша търсихме робота, но безуспешно. А сега той ни трябва повече от всякога.
— Искаш да го използуваш като хранилище на информация за онези, които ще дойдат тук след нас?
Физикът кимна.
— Може да го е постигнала съдбата на шлюпката?
— Не мисля. Едва ли те се интересуват от нашите механизми. Освен това, ти самият каза, че те са напуснали планетата до края на експеримента. А ако ние заложим информация в робота, експериментът ще продължава и дори след като ние напуснем сцената…
— Засега няма какво да се заложи в него! Ние нямаме никаква сериозна информация.
— Да… Прав си… Но нали тук, на тази планета, е имало хуманоидна цивилизация или поне нейни представители. И ако информацията, която предадоха на теб, е вярна, именно тук те са се учили да управляват материята. Все някакви следи трябва да са останали. Ако имахме транспорт, поне един малък всъдеход от планетния комплекс, но и него не можахме да сглобим…
— Аз мога да ти направя всъдеход, дори звездолет, само че това ще бъде играчка, макет. Вече опитвах.
— Знам.
— Знаеш?
— Да, видях как искаш само с един мах да се справиш с нашия „ИЗ“.
— Може би знаеш и защо не успях?
— Ти и сам знаеш защо.
— Чакай! Тогава трябва да се започне от малкото, от някои части, детайли, всички ние заедно бихме могли да си спомним! Та нали знаем всичко за неговите системи! Знаем къде е разположен всеки винт! Трябва да се изготвят отделните части, а после те да се сглобяват в по-сложни! А ти ме караш да правя някакви идиотски упражнения!
— Дори да беше възможно, целият ни живот не би стигнал за това. Но е невъзможно. Ето например, генератора на защитното поле, едно доста просто устройство, всъщност един многопластов кондензатор, наистина пластовете са разположени в пачки през половин дължина на алфа-вълните, за да се получи интерференция. Ти помниш ли дължината на тези вълни?
— Е, приблизително…
— А пък си държал при мен зачот. Аз ги помня с точност до хилядни части на ангстрьома. Ти можеш ли да си представиш в натура величина, която е равна на един ангстрьом? Не можеш. Дори не се опитвай, тя е прекалено абстрактна за твоето съзнание, защото е недоловима за човешките сетива.
— Нали тези пачки се правят в земните заводи?
— Да, но дори контролът на тези процеси е достъпен само за автомати. Човекът е прекалено грубо устройство.
Чу се продължително изскърцване и глух метален удар. Точно пред тях спря кабината на подемника. Вратата се отвори и на площадката изскочи Кибернетикът.
— Ето къде сте били!… Според мен, ние никога няма да намерим робота и утрешното търсене няма смисъл.
— Защо мислиш така? Та ние едва започнахме да търсим! В края на краищата, може да е спрял някъде заради някоя дребна повреда.
Кибернетикът поклати глава отрицателно.
— Ти много добре знаеш, че роботи като този сами поправят повредените си части. Те не могат да имат дребна повреда и работата съвсем не е в това. Задачата, която ни предложиха, не трябва да има решение. Ние не трябва да имаме нито един шанс, нито дори намек за решение. Никакви роботи с оставена в тях информация. Нищо!
