летяща насреща им. Практикантът съвсем намали скоростта. Започнаха да се забелязват отделни планински върхове, след това се мярна криволичещата брегова линия и цял час под тях се разстилаше равната синя повърхност. След това отново чак до хоризонта се ширна сивата пустиня. Еднообразието на мъртвия пейзаж беше угнетяващо. Спуснаха се съвсем ниско и сега се движеха зигзагообразно само на три километра от повърхността на планетата. Изведнъж Докторът подскочи на стола си и замаха с ръце:
— Там нещо се движи! Ето там, сред онези хълмове!
Никой не можа да види нищо. Хълмовете се мярнаха и изчезнаха. Под тях се разстилаше равно базалтово плато.
Практикантът направи рязък завой и след една минута те вече летяха обратно.
По това направление нямаше никакви хълмове. Преминаха на търсене по спирала — хълмовете сякаш бяха потънали в дън земя. Кибернетикът неволно шареше с ръце по несъществуващия пулт в търсене на координационните тумблери, носови локатори за далечно оглеждане и ругаеше през зъби.
Дълга черна пукнатина пресичаше платото.
Изведнъж на ръба й се появи дълга, подскачаща сянка.
— Дай двайсет надясно! — извика Физикът. — Мини странично над цепнатината, не му давай да се скрие!
Движещият се предмет изглежда дори не се канеше да се скрие. Като зави рязко, той се понесе надалеч от цепнатината, право към пустинята.
В облака от прах не можеха да се различат дори очертанията на онова, което се движеше със скорост поне двеста километра в час по трасе, покрито цялото с камъни и дупки.
— Е, сега вече няма да ни избяга! Спусни се!
Всичко приличаше на лов. Блестящата издължена капсула току се гмуркаше в облаци от прах. Не можеха да се доближат на повече от сто метра. Този, когото преследваха, много рязко променяше посоката на движение. Много често те губеха неизвестния предмет от погледа си и тогава трябваше да се издигат високо, за да го открият отново.
Отгоре нещото приличаше на гигантска стрела или рало, порещо през пустинята. От двете му страни като широки разливащи се струи се вдигаха плътни фонтани от прах. Те не позволяваха да се види нищо. Стрелата рязко обърна на север, към планините, над които бяха прелетели преди час.
— Така ще го изгубим — мрачно обеща Кибернетикът.
И тогава Практикантът плавно се приземи. Отначало никой не разбра какво точно се кани да направи. Капсулата меко, все едно на кънки измина около сто метра и рязко спря. С движение на ръката Практикантът изсече един люк в монолитната стена и изскочи навън.
Все още без да разбират нищо, всички скочиха след него. И чак когато видяха съсредоточеното му лице и огромното кълбо прах, което се носеше отдалече към мястото, където бяха кацнали, разбраха, че е употребил силово поле.
Това беше техният собствен робот. Без да обръща внимание на хората, той се дърпаше с всичка сила по посока на пустинята, там, където го водеше зададената му програма.
— Изключи го — помоли Практикантът. — Не мога да го удържам!
— Че как иначе! — гордо каза Кибернетикът. — Почти четиридесет тона движеща сила. — Той се хвърли право под размаханите пипала на робота, натисна нещо с пръст и всичко утихна.
— Да не се бавим повече! — предложи Физикът. — Влачеше го в кораба. — Вече е много късно и се страхувам, че в тъмното няма да намерим лагера.
И все пак те не можаха да стигнат по светло. Тъмнината ги застигна над брега на морето. Трябваше да кацнат и да пренощуват в капсулата.
Посред нощ Кибернетикът събуди Практиканта.
— Роботът нещо не е наред, ставай!
— Не може ли сутринта да го видим?
Но Кибернетикът го дърпа за рамото дотогава, докато Практикантът не се надигна от мястото си.
— Какво искаш?
— Роботът се върти.
— Как така ще се върти, след като съм го изключил?
— Не знам.
— Бълнуваш ли?
— А ти чуй сам.
От товарното отделение се чуваха някакви въздишки и неясен шум.
— Ами значи се е побъркал. Не е странно при такава обстановка. Почти цял месец е бягал по пустинята.
— Извадих му батериите. Исках да превия целия камшик и го извадих. Той няма батерии. — Дори в тъмното можеше да се забележки как треперят устните на Кибернетика.
В товарното отделение, сред преобърнати кутии и торби роботът драскаше по стената. Неговите дълги лапи бавно преминаваха по едно и също място в стената, сякаш се стараеха да я пробият.
— Виж какво му е!
Практикантът вдигна по-високо фенера, но Кибернетикът не помръдна от мястото си.
— Свикнал съм да си имам работа с роботи, на които им трябва енергия, за да се движат.
— Да не би това да са слънчеви батерии?
— А къде тук виждаш слънце? Сега е нощ, освен това аз съм го изключил!
— Действително няма слънце.
Практикантът бавно приближи плътно до робота и като се пазеше от ритмичното махане на дългите му силни лапи, започна да го разглежда.
— Да беше ми показал поне къде му е изключвателя!
— Нали ти казвам, че е изключен! Виждаш ли, онова лостче отдясно стои на „стоп“! Дори предпазната кутия не съм сложил!
— Ако в това положение той е включен, значи…
Преди Кибернетикът да успее да се противопостави, Практикантът премести изключвателя в положение „включено“. В същата минута роботът се превърна в бясна мелница, която трошеше всичко край себе си. Практикантът едва успя да отскочи встрани. За изключването на защитно поле бяха необходими около пет секунди и за тези пет секунди роботът успя да се хвърли три пъти на таран върху стената на капсулата.
Целият й корпус се клатеше и свиреше. Кибернетикът крещеше с прегракнал пресекващ глас една и съща команда: „Пълен стоп!“, „Пълен стоп!“. На робота това не му правеше и най-малко впечатление. Най- после Практикантът успя да хване с поле лапите на робота и да ги събере в един възел. Роботът продължаваше да се дърпа и да бие с корпуса си пода на капсулата. В отделението се втурнаха Физикът и Докторът. Те викаха нещо, но съветите заедно с ругатните само усилиха общата суматоха.
Най-после Практикантът повдигна робота, изби с друго поле част от стената на кораба и изхвърли робота навън през дупката. Роботът веднага скочи и се затича към пустинята.
Без да мърда от мястото си, Практикантът повдигна капсулата нагоре. Сега му трябваше прожектор. Много силен прожектор. Най-добре разряд от живачни пари, това беше просто и не трябваха нови материали…
В дъното на корпуса светна ослепителна лампа. Те веднага видяха робота. От тази височина той приличаше на заек, който бяга от ловеца с дълги скокове. Капсулата тръгна след него. В отвора засвири вятър и се наложи да го запушат с допълнително силово поле. Затова пък капсулата вече беше над самия робот.
Преследването беше лесно, защото този път роботът не променяше нито скоростта, нито посоката.
— Направи нещо, защо са ни тези нощни надбягвания — помоли Физикът.
— Няма да е лошо да разберем закъде бърза така…
Преследването продължи през цялата нощ. В зори, когато Практикантът усети, че няма повече сили да удържа капсулата във въздуха, се наложи да се приземят, да хванат робота и да го заключат в пашкул от силово поле. Зад неговите прозрачни невидими стени роботът продължаваше безкрайния си бяг на място.
— Два часа почивка и после ще продължим.
