— Обяснете ми все пак, как може да се движи без батерии и с изключена програма? — попита Докторът.
— Нека по-добре ти обясни Миша, това все пак е негова специалност.
— На теория това е невъзможно — мрачно каза Кибернетикът.
— Може би ще споделиш с нас поне някакви предположения по тоя въпрос?
— Той може да получава енергия само отвън. Ако не от слънчеви батерии, значи е намерил някакъв нов източник. Що се отнася до програмата… Роботът е достатъчно автономен и би могъл да си изработи собствена, която е била подтискана от включената основна програма, а сега след изключването й собствената програма е станала главна. Напълно непонятно за мен е защо той престана да реагира на словесни команди.
— Нали ви казвам, побъркал се е от жегата.
— В такъв случай, ние също. Преследване на побъркан робот за изучаване на неговия вътрешен свят… В това има нещо — спокойно каза Докторът.
— Ние трябва да знаем закъде бърза той!
След два часа роботът беше пуснат и капсулата със завидна монотонност се понесе след него по пустинята, а след още четири часа на хоризонта се показа морето. Появи се привичният изглед от ниски базалтови хълмове, покрити с дебел слой прах. Местността ставаше все по-пресечена. Роботът често изчезваше от погледа им. А след поредния завой изчезна напълно. Те кръжиха над скалата, зад която беше изчезнал цял час, а след това се приземиха и изминаха към два километра по широк кръг, преди да намерят следи от лапи, ясно забележими в праха. Те изминаха още около три километра и отново се върнаха при скалата, от която бяха започнали търсенето, но от другата страна.
Тук следите свършваха, по-нататък повърхността беше каменна и твърда и те не можаха да намерят по нея и една драскотина. От всички страни скалата беше заобиколена от дебел слой сив пясък, примесен с прах. Върху него имаше следи само от едната страна. Роботът сякаш беше потънал в дън земя.
— Тука са го лапнали, гълъбчето. Глътнали са го целия с всичките му метални вътрешности, но тъй като ние вече знаем това — продължи Докторът, — тъкмо е време да си отспим.
Само Кибернетикът успя да заспи. Докторът и Физикът започнаха да пресмятат колко години ще са необходими за набиране на ускорение при пределно натоварване.
Практикантът не остана да чака резултата. Той се надигна и бавно тръгна нанякъде. В края на краищата, какво значение има — десет години или дванадесет?… Нали хората са летели така в зората на звездоплаването! Защо да не опитат и те?
Могат да използуват нищожния шанс, който имат. Да наберат ускорение настрана3… Само че в коя посока? В която и да е. Та няма да прекарат целия остатък от живота си тук и бавно да се превърнат в диваци? Един прекрасен ден той ще се качи в капсулата и няма да бъде сам; дори ако Физикът реши да остане, с него ще тръгне Докторът… Десет години, докато трае набирането на ускорението, те живеят в миниатюрния стъклен свят сред равнодушната светлина на звездите и двойното ускорение…
После, след като минат тези десет години и още десет за спиране, корабът ще спре. В близост няма да има нито една звезда, защото да се движиш в космоса без точни разчети е невъзможно, звездите са прекалено далече една от друга. Между тях има океани от пустота и само едно слънце… Тогава те ще отворят кораба. Просто ще разпорят стените му като на консервена кутия и всичко ще свърши. Така ще бъде по-добре, отколкото да живееш и без най-малката надежда… През всичките тези десет години, докато трае ускорението и чрез другите десет, докато корабът спира, на тях ще им се струва, че летят към Земята. Ще си спомнят за нея…
На палубата на Глайдера в най-тъмния ъгъл седеше момиче… Пред нея на празната масичка имаше чаша с някаква напитка.
— Може ли да седна при вас? — попита той тогава.
— Не, не може.
Но той все пак седна и те се запознаха. А после, след няколко дни, той вече не си спомняше случайното пътно запознанство, затова и замина за далечния космос, защото си мислеше, че си няма никого на Земята… А ето, че сега онази среща му се струва по-важна от всички звезди. Сигурно затова, че Ингрид остана на Земята, неволно всеки път, когато той си спомня за Земята, си спомня и за нея. Най-често онази абсолвентска вечер в училището от трета степен, когато тя му каза всичко, което мисли за него: че е егоист, че има отвратителен характер и че тя дори няма да му пише. Тогава той много се смя: „Какви писма може да има в далечния Космос?“
Но сега това вече не му изглеждаше смешно. Колко струва цялото му могъщество, цялата му власт над материята, полетата и движението на огромни маси, ако не може да получи същото това ненаписано писмо и не може да види лицето й, и не може като по-рано да профучи върху дъската през щормовия прибой… Тук няма прибой и не стават бури, тук няма много неща, затова пък без всякаква видима причина изчезват метални роботи, четиридесет тона метал и пластмаса…
Без сам да забележи, той беше извървял широк кръг и отново бе приближил скалата, до която изчезна робота.
Е добре, не може да получи от Земята ненаписано писмо, но все пак поне нещо може ли? Например, може да раздроби скалата на дребни парчета, да стрие прах, ако това разбира се, помогне да се изясни къде се дяна робота и на кого са тези странни шеги. Нали те обещаха да не се намесват…
Леко усилие на волята, полето трябва да бъде широко и остро като нож. Отначало ще среже скалата изотдолу, ще я повдигне и ще я отхвърли настрани, за да провери дали в нея няма някакви празнини или пукнатини.
Широка вълна от прах, вдигната от силовото поле се опря в подножието на скалата, опря се и се спря. Практикантът знаеше каква чудовищна сила действува сега върху подножието на скалата. И не можеше да не се учуди, че полето се спря, натъкнало се на такова нищожно препятствие като тази базалтова скала. Без дори да се опитва да разбере защо стана това, той стисна полето в кръгла топка, замахна и удари.
Над главата му профуча огнен метеор и рухна върху скалата. Мястото, на което стоеше Практикантът се залюля от мощния подземен трус.
Нито едно парченце, дори най-малкото, не се отчупи от странната скала. Практикантът изгаси полето и тръгна към нея. От другата страна срещу него вървяха Физикът и Кибернетикът. Само Докторът не прояви интерес и остана да стои край капсулата.
— Сега ще видим що за базалт е това, не ми мина през ума да проверя. На пръв поглед скалата по нищо не се отличава от останалите.
— На пръв поглед тук всичко е прекалено обикновено.
Уредът за вземане на проби се счупи почти веднага. Все пак на мястото, където беше ударило полето, те успяха да намерят късче чиста повърхност с лесно различима структура. Базалтът сякаш беше напоен с някакъв стъкловиден състав.
— Да опитаме ли с бластера?
— Безполезно е — Физикът поклати глава. — Тук удари заряд с мощност хиляди билиерга, не по-малко, нито един бластер не може това.
— Какво се туткате там? — извика Докторът. — Елате тук. Има някаква дупка.
Трудно беше да се разбере веднага. Нищо не говореше за изкуствен произход на отвора. Можеше да бъде най-обикновена цепнатина.
— Възможно е скалата да се е сцепила от удара — промърмори Физикът. Спуснаха се по наклоненото дъно и съдейки по времето, слязоха доста под нивото на повърхността на планетата.
Неочаквано проходът рязко зави и свърши. Пред тях се разкри огромно пространство, слабо осветено от дрезгава дневна светлина.
В полумрака не беше възможно да се видят отсрещните стени на този гигантски подземен изкоп.
Право пред тях се простираше странна смесица от огромни паралелопипеди, полусфери и пресечени пирамиди. В несигурната сива светлина, идваща отгоре върху плетеницата от геометоични форми, се прокрадваше някакво движение.
