Чу му се някакъв много познат звук от далечното детство. Той не разбра веднага, не го позна веднага, но неизвестно защо се усмихна, седна в креслото и вече седнал, като в мъгла си спомни, че звукът приличаше на училищен звънец. После звукът стана по-висок с една нота, премина в досадно бръмчене на комар, сякаш в тила на човека се забиваше противно скимтящо шило.
Докторът се размърда, за да седне по-удобно. Звукът стана много по-силен, с по-нисък тон. Сега той най-много приличаше на сърдитото бръмчене на голям бръмбар, заплетен в тревата… Същевременно на Доктора му се стори, че по тавана се движи някаква сянка. Не, не сянка. По скоро мъгливо светло петънце, по-светло от общия фон на тавана. И не само едно. Ето още, и още… Всички бягат от периферията към центъра, там изгасват, на тяхно място идват нови. Контурите им са неясни, размити, контрастът е незначителен, едва доловима сянка на границата на полезрението му. Докторът обърна глава и веднага установи, че силата на непонятния звук е свързан с местоположението на главата му, а след още една минута разбра, че звукът е най-силен, ако главата му се намира точно на фокуса на каменното огледало на тавана.
Звукът постепенно се усилваше. Сега той напомняше морска сирена. Светлите петна по тавана придобиха реални, резки контури, но от това не станаха по-понятни. Както и по-рано, Докторът не можеше да улови в тяхната рисунка нито една позната черта.
Сега те се движеха на равни, ритмични вълни от края към центъра и обратно. Успоредно с тяхното движение ту затихваше, ту се усилваше докрай воят на корабната сирена. С крайчеца на съзнанието си Докторът разбираше, че в действителност няма никакъв вой, че това е само слухова халюцинация. Той чуваше звука не с ушите си, а сякаш с целия си череп, но това нямаше никакво значение; сякаш с малка лодка беше попаднал в силна буря и огромните вълни го хвърлят ту нагоре, ту надолу, ту затихват, ту отново се усилват. Ритъмът постепенно нарастваше, сменяше амплитудата на колебанията си, първата серия ставаше по-кратка, втората — по-дълга. Пелена покриваше съзнанието му. Докторът все още не беше изгубил контрол над себе си и сигурно можеше с усилие на волята да си върне яснотата на мисълта, но тогава той нищо нямаше да разбере и да узнае… Трябва да седи спокойно, без да мърда, да се вслушва в мощния, пулсиращ звук, да се вглежда в картината на бягащите по тавана сенки и да не мисли за нищо друго… Сигурно техният алфа-ритъм не съвсем съвпада с нашия и на него все пак му е провървяло… Това беше последната му мисъл.
Светът се промени, сякаш някой пипна копчето за контраст. Така става, когато дълго гледаш в една точка от рисунка в някоя книга: отначало тя се размазва, а после се раздвоява. Така се раздвои сега и неговото съзнание. С една негова част той виждаше себе си така, сякаш наблюдаваше друг човек в безжалостната и ослепителна светлина на прожектор. Човекът, седнал в каменното кресло, беше смъртно уморен и загубил всякаква надежда, че ще се върне у дома. Той прикриваше умората си пред другарите си с ежедневните шеги. Малък, слаб човек. Редом до него бяха тайните на грамадна планета, но на него му беше все едно. За какво му е чуждата планета?… Човекът, седнал неподвижно, беше равнодушен. По мръсните му дрехи бяха останали каменни троишчки. Той виждаше картини от живота си, далечни картини, които някога искаше да забрави, за да си прости неволните грешки, но се оказа, че в действителност той никога не ги е забравял и тъкмо тази скрита памет го е правила по-силен.
Картините изникваха в паметта му и тутакси се материализираха в ясни зрителни образи. Беше забавно… Да отидеш на кино и да гледаш своята памет… Не, той не гледаше цялата си памет. Само онова, което беше нужно. Нужно ли? Но за какво? Ето това не може да се разбере. Рано е. Най-напред трябва да си спомни нажежения пясък на чуждата планета, леко наклонената шлюпка и двамата души, страшно самотни там… Той говореше на Кибернетика различни правилни и необходими думи, а самият вътрешно целият трепереше от страх за своя скъпоценен живот. В това нямаше нищо лошо, лошо беше това, че обикновеното желание да живее той маскираше с много сериозни и красиви доводи за борба с планетата, за правото да докажат способността си да оживеят и още много други неща… Сега той изхвърляше от паметта си целия този боклук, за да я направи още по-ясна и чиста, за да знае кое точно го правеше силен, а кое унижаваше и гнетеше човешкото му достойнство.
Той е длъжен да бъде по-силен от другарите си, да подкрепя тяхното мъжество… Трудно ли беше? Разбира се, че беше трудно, но щом е станал космически лекар, значи е длъжен да стои на вахта докрай. Не правеше това достатъчно добре и не му харесваше сеоа немарливият човек, седнал неподвижно, несговорчив и остър, не умеещ да прави нищо както трябва, ето дори да разбере за какво служат тези съоръжения… Вместо да търси отговор на загадката, той се търкаля в психически транс в този клас… Защо клас? Ами да, на Земята щяха да го нарекат клас или тренировъчен стенд. Наименованието е без значение, не е важно. Важно е само това, за какво е направено всичко и дали той ще може да го разбере, а после да запази разсъдъка си и паметта… Впрочем, сега малко го вълнуваше съдбата на Доктора, тя стана за него само символ в сложното уравнение, което той решаваше и от решението му зависеше нещо много по-голямо от неговата съдба. В това уравнение влизаха по някакъв начин и сегашните му мисли и втората външна страна на неговия раздвоен свят.
Мислите се появяваха ясни и изпъкнали, сякаш бяха гравирани върху черен камък. При това бяха подчинени на съзнанието му. Подобно чувство възникваше, спомни си той, когато слагаше каската на машината, стимулираща творческите процеси, само че там това не носеше радост и не пораждаше чувството за огромна отговорност, което възникваше тук. Сякаш той наяве строеше всички тези въображаеми конструкции и отговаряше за всичко, което ставаше вътре в тях, и за крайния резултат. Контактът с машина не можеше да остави след себе си такова усещане за зрялост, за придобит емоционален опит.
Когато пред очите му се разсеяха и последните смътни сенки, акумулаторният му фенер почти беше изгаснал. Тлееше само малкото червено огънче на жичката… Батерията се е изхабила изцяло, значи всичко това е продължило няколко часа… Това беше първата му съзнателна мисъл. От пода се излъчваше остър студ. Беше странно, че изобщо може да се усеща нещо, след като беше седял неподвижно толкова дълго върху студения камък. Вече нищо не се движеше на тавана на клетката и нямаше никакъв звук. Той с учудване видя, че докато е бил в безсъзнание, креслото се е повдигнало, отдръпнало се е от фокуса на тавана заедно с пода, ако всичко това не му се бе присънило. Малка халюцинация, един малък психически транс…
Той знаеше, че не е така. И още веднъж се убеди, след като видя, че вдигнатият под закрива изхода от клетката. Но това изобщо не го безпокои. Ще има изход, щом като му трябва. И наистина, още щом си го помисли, подът много бавно, плавно и абсолютно безшумно тръгна надолу.
Ветровете на планетата доста бяха ошмулили малката зелена горичка на брега на морето. Тя изглеждаше разрошена и съвсем неистинска. Все така не можеха да се окъпят или да ловят риба в това чуждо море, и все пак, точно тук те долитаха винаги, когато трябваше да обсъдят нещо особено важно.
Докторът строеше от пясък странни геометрични фигури и бавно разказваше подред. Само най-накрая той се надигна, за да хвърли в морето острото каменно парче, върху което седеше, но така и не успя, защото въпросът на Кибернетика го накара да се замисли.
— Какво, значи под пода е имало някакъв механизъм, който е осъществил движението му, или ти не си забелязал — попита Кибернетикът.
— Нямаше никакъв механизъм. Или поне на мен така ми се струва — тутакси се поправи Докторът. Неизвестно по какви причини той вече избягваше резките съждения. — Не мисля, че там е имало някакъв механизъм. На тях изглежда им е непознато самото понятие механизъм. Механизъм — това е само предавател между нашето желание и природата, в която с негова помощ ние произвеждаме някакво изменение, но изисква за това твърде скъпа цена.
— А от тях, според теб, природата не изисква цена?
— Те са успели да минат без предаватели. Проникнали са в самата същност на материята, научили са се да управляват нейните полета и преобразявания без всякакви механизми.
— Не са проникнали
Няколко секунди Докторът гледаше Физика, без да мига. И дори под загара му се виждаше как беше
