— Какъв звездолет? Къде виждаш тук звездолет?
— Ето този прозрачен мехур… Това нещо може да се движи със скорост, близка до скоростта на светлината…
— Какви ги дрънкаш? Къде са двигателите? Къде е горивото?
— Там има неутринно поле… Достатъчно е един път да се промени посоката на полюсите… А за гориво може да послужи всякаква материална маса.
— Вие сте полудели! И двамата! Кое ще лети тук? Този стъклен мехур ли? По-скоро аз ще…
— Гледай! — простичко каза Практикантът.
Стъкленото яйце се приповдигна и застина неподвижно на около четири метра от земята. Неочаквано възникна тънък звънтящ звук, сякаш някъде далече се скъса струна. Яйцето трепна, размаха се във въздуха и изчезна, като остави след себе си бляскава следа от нажежени газови частици, които очертаха пътя му чак до хоризонта.
ГЛАВА IX
Постепенно, в зависимост от преминаването им през атмосферата, небето променяше цвета си. Отначало от тъмнозелено то стана резедаво, после светлосиньо, синьо и почти черно. Появиха се първите точки на звездите. Ослепителното кълбо на слънцето светеше откъм десния борд. Беше много странно да се виси над планетата в напълно прозрачна и почти невидима кабина. Движението не се усещаше, само дето слънцето се издигаше над хоризонта по-бързо от обикновено и под краката им се кълбеше стремително димно-зелената атмосфера.
— Сега може и по-бързо — каза Физикът.
Практикантът кимна и шлемът на скафандъра му смешно се килна като на механизирана играчка. Физикът бе настоял всички да облекат скафандри за безопасност, запазили се в планетния комплект, и да вземат резервни кислородни бутилки.
Хоризонтът леко се изкриви, защото Практикантът вдигна носа на кабината и ускорението веднага ги притисна върху облегалките на креслата с такава сила, че ставите им запукаха.
— Не можеш ли по-внимателно?
— По-внимателно не мога — каза през зъби Практикантът. — И така давам само триста метра в секунда.
— Това е почти десет „g“!
— Не се сърди — тихо каза Физикът, — все нещо ще измислим, в края на краищата претоварването не е най-важното, ще изтърпим…
Но Практикантът не чуваше успокоенията на Физика, мозъкът му работеше трескаво. Това приличаше на лабиринт. Едва успяваше да намери изход и веднага след това се появяваше нова стена! Ушите му бучаха от пренатоварването, кръвта пулсираше в слепоочията му като чук. Най-после той се предаде и намали ускорението. В кораба, който беше построил, нямаше противонатоварващи устройства. Не можеше да ги има по същата причина, поради която не можеше да се построи генератор на поле.
Само в замразеното състояние на дълбоката анабиоза хората можеха да понасят чудовищно големите натоварвания по време на набиране на междузвездните скорости.
Практикантът не можеше да построи сложния анабиозен комплекс и не би могъл да отмени основните закони на движението, а това означаваше, че засилването на кораба щеше да продължи с години…
— Ние вече имаме кораб — каза Физикът. — Най-важното ти вече си го направил.
Но Практикантът знаеше, че това не е най-важното. Ако все пак успееха някак да се оправят с пренатоварването, или дори да пожертват десетки години от живота си, все едно това нямаше да бъде достатъчно…
Хората се бяха учили да летят хиляди години и планетата нямаше така лесно да пусне жертвата си.
Но все пак, сега той управлява кораба и тя е под краката му, планетата, която уж отне и им подари толкова много неща.
— Намираме се в орбита на спътник — каза той колкото може по-спокойно. — По-нататък?
— Вдигни се на още около десет хиляди — помоли Физикът.
Практикантът се усмихна и послушно премести оста и посоката на полето. Той знаеше, че Физикът иска да провери дали корабът му ще го слуша там, където я няма тайнствената радиация.
Той набра на височина тези десет хиляди. Сега планетата изглеждаше като малка светла топка, която нямаше име.
— Защо досега не сме я нарекли?
— Кого? — не разбра Докторът.
— Тя не ти беше дом — каза Физикът, — а затворите обикновено са безименни.
Практикантът зави така, че слънцето, скрито зад гърба им, изгасна и те сякаш увиснаха сред звездите — незащитени от нищо късчета протоплазма.
— Можеш ли да доближиш втората планета от тази система?
— А ти можеш ли да решиш без машинка задача за движението на три и повече тела?
— А ако насочим кораба визуално и постепенно се доближим до планетата?
— Може. Но е много опасно. Ние не знаем масата й. Гравитационното й поле може да се окаже толкова силно, че после няма да мога да откъсна кораба без смъртоносно за нас ускорение. Трябва да се наблюдава и да се пресмята.
— Нали ви казах да не бързаме! Прекалено рано излязохме в открития космос — измърмори Кибернетикът.
— Какво смятате да правим по-нататък? — попита Докторът.
— Ще обиколим планетата по екватора, после по меридиана, ще се спуснем по-ниско. И — в къщи.
— Аз не за това — Докторът изтри с ръкавица изпотеното стъкло на скафандъра си.
— Е, разбираш ли… — започна Физикът.
— Позволи на мен… — помоли Практикантът. — Това е като нашата стълба. Само че, по-дълга. Може би безкрайна. Ние не знаем къде е Земята. В коя посока е. Но дори и да знаехме, нямаме машини, за да определим курса. Нямаме антигравитатори, за да избегнем пренатоварването, нямаме анабиозни вани, за да прекараме в тях дългите години, нямаме автомати, които да управляват кораба, докато ние спим.
— Автомати не ни трябват — твърдо каза Физикът.
— Защо? — попита Практикантът.
— Достатъчно е корабът да се изведе на курса, да му се придаде необходимото ускорение и да се създаде защитно поле. Всичко останало ще си върви от само себе си.
— И ще върви така двайсет години.
— Може и трийсет. Не е там работата.
— Нищо не разбирам! — изведнъж закрещя Докторът. — Можем ли, или не можем да летим към Земята?!
Никой нищо не му отговори. Практикантът наведе носа на кораба и се спусна надолу с такава скорост, че дъхът им отново спря от пренатоварването. Летяха така няколко минути, преди да се врежат в газовия шлейф на планетата. Избухнаха огнени протуберанси и се завъртяха около защитното поле. Подът и стените на капсулата ситно затрепериха.
— Престани — помоли Физикът.
Когато скоростта спадна, те навлязоха в стратосферата. В тази светеща мъгла не се виждаше нищо. По границите на защитното поле току пробягваха разклонени искри. Понякога студен пламък обхващаше цялата капсула.
— На каква височина сме? — попита Кибернетикът.
— Може би пет хиляди метра, а може и десет. Завидна точност, нали? Може отпред да има скали, или астероид. В края на краищата аз не съм локатор, а обикновен човек.
— Имаш поле.
— Ако масата на препятствието е равна на масата на кораба, той целият ще стане поле. Заедно с нас.
Облаците неочаквано се разпръснаха и под тях се откри повърхността на планетата, стремително
