ГЛАВА X
Но това не беше град. Това не беше нищо познато. Геометричните конструкции, които отгоре не изглеждаха много големи, се оказаха високи към тридесет метра.
— Да не би да е минерална жила? Струпване на гигантски кристали? — попита Физикът.
— Че какво? Много прилича. Ето онези раирани, преливащи в злато кубове приличат на кристали на пирита. Странно, че тук изобщо няма прах и никакви парчета — Кибернетикът недоволно сви рамене.
— Много чисто място — съгласи се Докторът.
Те завиха зад предната гигантска пирамида, преградила и без това тесния проход.
— Това е лошо, дето няма прах — промърмори Кибернетикът.
— За какво ти е прах? — не разбра Докторът.
— Няма следи от робота, как ще го намерим?
— Струва ми се, че той вече си изигра ролята… — тихо каза Пректикантът.
— Мислиш, че специално са му сменили програмата ли?
— Според мен, те са решили, че вече могат да ни покажат това място.
— Но защо и какво е това?
— Не знам — потиснато каза Практикантът. — Но в предадената ми информация се споменаваше за някакво място на планетата, което ние трябва да намерим. Сигурно то има отношение към експеримента…
Стената на пирамидата, покрай която вървяха, беше пресечена от широка неравна пукнатина. Те не я забелязаха веднага, слабите им фенери осветяваха прекалено малко пространство в мрака. Затова пък, когато спряха до пробива, те видяха, че дебелината на стените на пирамидата е не повече от половин метър.
— Празни… Значи, вътре са празни. Но тогава, това не са кристали…
В жълтеникавите конуси от светлината на акумулиращите фенери вътрешността на разбитата пирамида изглеждаше като мозайка от тъмни и светли петна.
— Прилича на здание без предна стена.
— А на мен ми напомня разрез на жива тъкан под микроскоп — неочаквано твърдо каза Докторът. — Вижте, това са стените на клетките, а ето там — съдовете.
— В такава клетка свободно ще се съберат два слона.
— Мислиш, че това са вкаменелости? — попита Физикът.
— Ако не бяха тези размери, бих повярвал.
Долният ред от клетки, засегнати от цепнатината, напомняше неголеми стаи с правилна геометрична форма.
— Осемгранни призми. Не прилича много на клетка, а?
— Да… — замислено каза Докторът. — Живата клетка е скарана с геометрията, а тези клетки твърде много си приличат.
— Не съвсем — мрачно каза Кибернетикът. — Във втората от края има проход.
— Къде?
— Ето там, по-наляво.
— Може би за днес стига? — попита Физикът, — Хайде да отложим за утре по-нататъшните си изследвания
Всички едва се държаха на крака от умора и предложението на Физика се прие без възражения.
Късно през нощта Докторът събуди Райков.
— Не мога да спя, Дима — оплака се той. — През цялото време този „улей“4 ми е пред очите. Има нещо много познато в него, но не мога да разбера какво е. Хайде да погледнем още веднъж, какво ще кажеш?
— Може би е по-добре утре?
— Какво значение има! Разбира се, ако не искаш, аз ще отида сам. За мен е много важно да го видя сега. Струва ми се, че ще си спомня нещо важно, което ще забравя до сутринта; кой знае, може би ще разгадаем тази нова изненада!
— Разбира се, не будиш Физика, знаеш, че при него номерът няма да мине!
Като помърмори още малко, Практикантът се измъкна от чувала. Нощта тук беше много светла, много по-светла, отколкото в клисурата. Виолетовото излъчване на атмосферата изпълваше всички предмети с някаква призрачна светлина. Нямаше дори сенки.
До пирамидата стигнаха без приключения. Плътната тишина на подземието действуваше угнетяващо и Практикантът съжали, че се бе поддал на уговорките на Доктора.
Докторът отчуждено разглеждаше каменните клетки.
— Е, какво — нетърпеливо попита Практикантът, — може би стига толкова? Ще се връщаме ли?
— Забеляза ли, че от периферията към центъра на площта се усложнява геометрията на телата, с всеки ред сингонията5 е с една степен по-висока. Отначало — пирамиди и конуси, после — хексаедри, октаедри и така нататък…
— И какво от това?
— Никога не съм обичал математиката. А тук това ми действува, не го ли усещаш? В това има нещо грандиозно, някаква застинала мелодия. В тези фигури и линии има стройност, логическа завършеност, сякаш някой е решавал неизвестно уравнение, но вместо графики е чертал пространствени обемни фигури. Грешил е. Започвал е отначало. Все повече се е приближавал към решението, но така и не е могъл да завърши гигантската си работа. Незабелязано, развито логично, но — недовършено… Почти ясно и все пак не може да се схване същността. Сякаш гониш собствената си опашка, като през цялото време увеличаваш скоростта, струва ти се, че решението е близко, съвсем близко…
Геометричният лабиринт много прилича на живата материя и в същото време й е много чужд, дори враждебен. Живата материя е хаотична и непоследователна в своето развитие. Тя е имперична. Тук всичко е иначе… Ами ако е така, защото нашият опит не е в състояние да построи математически фундамент на биологията? Може би, затова ние не можем да разберем? А ти как мислиш?
— Не знам. Освен каменни стени не виждам нищо друго. Никакъв смисъл.
— Жалко… На мен ми се струваше, че ти трябва да разбираш по-добре…
— Мислиш, че след контакта съм станал друг? Че нещо в мен се е променило?
— Такова силно въздействие не би могло да остане безследно. Тяхната логика и разум би трябвало да ти са по-ясни. Но, вероятно греша. Нищо. Все едно, ние ще разберем. Длъжни сме да разберем. Твърде много това е потребно на Земята.
— А ти все още ли вярваш, че ние ще можем да се върнем?
— Нищо не знам, освен че няма да спрем. Докрай ще се борим, за да предадем на Земята всичко, което вече знаем и което ще узнаем за тази планета. Почакай ме тук. Искам да видя как изглеждат тези клетки отвътре.
— Да идем заедно.
— Имам чувството, че човек трябва да влиза там самичък.
Докторът направи крачка към отвора и почти веднага изчезна в тъмнината.
Практикантът седна на един камък. В абсолютната неподвижност и тишина на подземието сякаш беше спряло дори времето.
Докторът уверено зави надясно, сякаш някой го беше повикал. Мина през дълга галерия от еднакви цилиндрични клетки и още веднъж зави надясно. Малката осемгранна клетка, в която влезе, почти по нищо не се отличаваше от останалите. Но в средата й имаше странно съоръжение. Докторът насочи към него фенера си.
— Прилича на каменно кресло… Изглежда, че да се седи в него ще е удобно, само дето ще е студеничко…
Той вдигна нагоре фенера си и видя, че таванът на клетката прилича на сферично огледало. Огледалото беше съвършено черно и блестеше. Като определи на око фокусът на сферичната повърхност на тавана, Докторът реши, че той би трябвало да бъде точно на нивото на главата на човек, седнал във фотьойла, ако разбира се, там трябва да седи човек… Е какво пък, оставаше му да провери само това, всъщност за това и беше дошъл…
