— Какво?
— Кажи ми, че съжаляваш. Коленичи и кажи на кралицата си, че съжаляваш за предателството спрямо нея. Може би ако го сториш, ще ти помогна.
Вкопчена в последната сламка надежда, Рейчъл бързо коленичи, сведе глава и използва момента да си помисли.
— Съжалявам.
— Съжаляваш… за какво?
— Съжалявам, кралице Вайълет.
— Точно така. Аз съм твоята кралица. Когато Шеста изчезне, аз ще съм кралицата тук. Кралицата! Кажи го!
— Ти си кралицата, кралице Вайълет.
Вайълет се усмихна доволно.
— Добре. Искам да си спомниш това в мига, в който умираш.
Рейчъл вдигна поглед.
— Но ти каза, че ще ми помогнеш.
Смеейки се на себе си, кралица Вайълет се оттегли още по-навътре в мрака.
— Казах само може би. Реших, че не заслужаваш помощта ми. Ти си никой.
Зад нея се приближаваше стържещо ръмжене. Рейчъл си помисли, че би могла да припадне от обзелия я страх.
Тя бръкна в джоба на роклята си и напипа нещо — предметът, който й даде майка й. Тя го извади и се загледа в него на светлината на лампата. Сега тя разбра какво е то. Парче тебешир.
Когато майка й го даде, Рейчъл толкова бързаше да се измъкне от гоблините, че изобщо не обърна внимание какво е.
Майка й спомена, че когато то й потрябва, ще знае какво да направи с него.
Рейчъл пак погледна в мрака. Виждаше тила на Вайълет, докато тя се оттегляше навътре в пещерата, далеч от жестоката смърт, която Рейчъл щеше да понесе.
Рейчъл погледна в другата посока и видя озъбените неща да се носят във въздуха, да се приближават, зейнали широко, с потракващи, остри като игли зъби.
Без да губи нито секунда, тя пристъпи към рисунката, която бе приготвила за нея Вайълет. Опря тебешира в камъка и надраска набързо няколко линии, като направи фигурата позакръглена. Заобли лицето и придаде изпълнено с омраза, намръщено изражение. Тебеширът летеше по камъка, докато тя рисуваше надиплена рокля — точно такава, каквато носеше Вайълет. Накрая, припомняйки си страстите на Вайълет, Рейчъл нарисува корона на главата й и така окончателно промени собствения си образ в нейния.
Вайълет твърдеше, че е кралица. Рейчъл току-що я короняса и й даде това, което искаше.
Тя чу писък в тъмнината.
Когато ги видя да прииждат от другата страна, Рейчъл застана плътно до стената, докато съществата плаваха, гърчеха се и се носеха във въздуха, връщайки се в мрака.
Ококорила очи, Рейчъл затаи дъх, докато озъбените, плющящи форми прелитаха покрай нея. Сърцето й щеше да се пръсне, докато слушаше истеричните викове на Вайълет.
— Какво направи!? — чу се вик от тъмнината. Вайълет видя, че гоблините я погват, и зяпна.
— Какво направи!?
Рейчъл не отговори. Беше скована от ужас.
— Рейчъл… помогни ми! Винаги съм те обичала! Как може да ми сториш това!?
— Ти си го направи, кралице Вайълет.
— Винаги съм била мил и обичлив човек!
— Мил и обичлив? — Рейчъл не повярва на ушите си. — Животът ти беше посветен на омразата, кралице Вайълет.
— Мразех само тези, които ми причиняваха зло, които бяха зли и егоистични! Винаги съм правила най- доброто за моите хора. Отнасях се с теб добре. Дадох ти храна и подслон. Дадох ти повече, отколкото някой като теб щеше да получи без моята помощ. Дарих те само с щедрост. Помогни ми, Рейчъл. Помогни ми и ще те възнаградя.
— Искам да живея. Това е моята награда.
— Как може да си толкова жестока… така изпълнена с омраза? Как може да допуснеш това да се случи на друго човешко същество? Как може да участваш в подобно нещо?
— Ти си тази, която създаде гоблините.
— Ти ме предаде! Мразя те! Мразя въздуха, който дишаш!
Рейчъл кимна.
— Ти направи своя избор, Вайълет. Винаги избираше омразата пред живота. Дойде в тази пещера, защото избра да мразиш. Предаде себе си с тази омраза.
Когато се приближиха към Вайълет, гоблините започнаха да вият с гласове, наподобяващи виковете на мъртвите от Подземния свят. Кожата й настръхна.
Тя притисна гръб о каменната стена на пещерата и застана неподвижно, замръзнала от страх, докато гледаше как зъбите, които бяха предназначени за нея, се впиват в пищящата Вайълет.
Рейчъл знаеше, че едва когато гоблините свършат започнатото и костите бъдат оглозгани, тяхната мисия ще бъде изпълнена. Едва тогава те най-после щяха да изчезнат завинаги.
Четирийсет и втора глава
ЧУЛА СУМАТОХАТА, ВИРНА ВДИГНА ПОГЛЕД. Натан най-после се появи. Ръцете му се полюшваха в такт с дългите му крака, а светлото му наметало се беше издуло назад, докато той крачеше отривисто към тях. Генерал Тримак плътно следваше Пророка.
Кара, която тъпчеше нетърпеливо, най-после спря, за да погледне приближаващия Пророк и групата хора, които го следваха. Тъй като дворцовият комплекс беше много обширен, намирането на Натан и довеждането му в гробниците отне доста време.
Натан внезапно спря.
— Ще трябва да си осигуря кон, за да се придвижвам по-бързо. Едни ме викат тук, други — там. — Той размаха ръка, за да покаже огромните размери на Двореца. — Почти цялото си време губя в обиколки из това чудовищно голямо място. — Той изгледа навъсено очакващите го. — Както и да е, каква е тази врява? Никой не ми каза какво става. Намерихте ли нещо? Ан и Ничи ли?
— Говори по-тихо — каза Кара.
— Защо? Страх те е да не събудя мъртвите ли? — изстреля той. Вирна очакваше Кара да отговори на сарказма му с язвителна забележка, но тя не го направи.
— Не знаем какво точно намерихме — отвърна тя. Тревогата, изписана на лицето й, беше повече от очевидна.
Челото на Натан се набръчка още повече при неясния й отговор.
— Какво имаш предвид?
— Имаме нужда от способностите ти — обясни Вирна. — Моята дарба не действа много тук. А без дарбата няма да се оправим.
С нарастващо подозрение той изгледа генерал Тримак, който стоеше до него, а после Бердин и Найда, които чакаха зад Кара. Най-накрая погледът му обиколи другите Морещици, разпръснати сред войниците в коридора, до една облекли червените си кожени униформи.
— Добре — каза той значително по-предпазливо. — Какъв е проблемът и какво сте намислили?
— Служителите в криптата… — започна Кара.
— Служителите в криптата ли? — прекъсна я Натан.
Кара посочи няколко души в бели роби далеч назад в коридора, зад въоръжените мъже от Елитната гвардия, които бяха в готовност.
— Те обслужват това място. Както знаеш, смятам, че нещо тук, долу, не е наред.
— Това вече го разбрах, но пак не ми стана ясно какво не е наред.
Кара махна с ръка.
