— Можеш да опиташ!
Натан постави ръка на рамото на Ричард.
— Вече опитах. Способността ми не е достатъчна. Съжалявам, момчето ми. Боя се, че не мога да направя нищо.
— Но ако не направиш нищо, тя ще умре.
Гледайки в очите на Ричард, Натан кимна.
— Знам.
Генерал Мейферт се появи зад Натан.
— Господарю Рал.
И Натан, и Ричард вдигнаха поглед.
Той се поколеба за момент, гледайки ту единия, ту другия.
— Трябва да направим нещо, преди да изпратят още мъже през тунелите. Не може да се каже колко войници все още се намират долу в другите коридори и помещения и изчакват да се появят и да подновят атаката. Трябва да действаме сега.
— Прочисти тунелите — каза Ричард. Собственият му глас звучеше глухо в ушите му.
— Какво? — попита Натан.
— Първо разчисти коридорите… увери се, че няма повече войници на Ордена тук. След това използвай магьосническия огън. Изпрати го по катакомбите. Катакомбите са територия на мъртвите. Разчисти ги от живите.
Натан кимна.
— Ще се погрижа веднага.
Когато се изправи, стискайки здраво ръката на Ничи, Ричард погледна нагоре към високия магьосник.
— Натан, трябва да има нещо, което можеш да направиш.
— Мога да не позволя на други да се промъкнат.
— Имам предвид за Ничи. Какво можем да направим, за да й помогнем?
От мрачните дълбини на собственото си вътрешно мъчениe Натан погледна надолу към Ричард.
— Стой с нея, Ричард. Бъди с нея, докато си отиде. Не я оставяй сама в последните моменти. Това е всичко, което можеш да направиш сега.
Пелерината му се разпери, докато се обръщаше, и той се втурна след генерал Мейферт.
Четирийсет и четвърта глава
СЕДНАЛА ВЪРХУ ПЕТИТЕ СИ до Ричард, Кара съчувствено постави ръка върху рамото му, докато той стоеше приведен над Ничи.
Самият Ричард се чувстваше мъртъв.
Обгърна Ничи покровителствено, без да може да й предложи истинска закрила — не можеше да я избави от Джаганг.
Събитията, които го доведоха до този момент в живота му, изглежда, го смазаха. Каквото и да правеше, ордите на Императорския орден неотклонно разрушаваха неговия свят. Във фанатизма си те бяха решени да изтрият всички радости от живота, да го лишат от смисъл, да превърнат съществуването в непоносимо нещастие. Отдадени на безсмислената си вяра в идеален, вечен задгробен живот, постигнат чрез жертване на настоящия, последователите на Ордена копнееха да се погрижат всеки, който се осмели да поиска да съществува само заради този живот, да бъде накаран да страда неимоверно в името на това единствено, непоносимо, грешно желание. Ричард ги мразеше. Ненавиждаше ги с цялото си сърце заради всичко, което причиняваха на другите.
Искаше му се да затрие всички тях от света на живота.
Въпреки че почти не реагираше, Ничи стисна ръка около врата му, като че ли искаше да облекчи скръбта му, да му каже, че всичко е наред, че тя скоро ще е във вечен мир, далеч от болката. Макар да знаеше, че тя най-после ще се освободи от ужасните страдания и контрола на Джаганг, Ричард не можеше да понесе мисълта, че тя ще напусне света на живота. В този момент всичко му изглеждаше безполезно. Всичко хубаво в живота методично бе унищожавано от хора, които ревностно вярваха, че тяхната благочестива цел е да убиват всеки, който няма да се подчини на вярванията на Ордена.
Светът беше обхванат от абсолютна лудост.
Толкова много вече умряха и толкова много щяха да умрат. Ричард се чувстваше като във водовъртеж, завинаги повлечен към дълбините на отчаянието. Безсмислените убийства, изглежда, нямаха край. Единственото спасение от тях беше смъртта.
И сега Ничи беше на прага на това последно пътуване.
Той просто искаше да живее живота си с жената, която обичаше. Но врагът посегна и на Калан. Лишена от спомени, тя стана оръдие в ръцете на тези, които горещо желаеха или да наложат вярванията си върху всички останали, или да ги унищожат. Въпреки че Ричард помогна на Калан да се измъкне за момента, раболепните слуги на Джаганг щяха да я преследват. Никой от тях нямаше да се откаже. Ако не бъдеха спрени, Орденът щеше да я хване — и нея, и всички останали.
Сега животът на Ничи също биваше изцеждан бавно от нея.
Докато се вглъбяваше в себе си, отдалечавайки се от всичко и от всички, Ричард почувства внезапен разтърсващ шок отвътре, който за момент го вкопчи в странен, тих подземен свят и след това пак го запрати във вътрешна буря.
Той нямаше представа откъде идва тази вътрешна дезориентация, но изведнъж сякаш се изгуби сред милиони метеори. И после всички те експлодираха навън, излизайки от неизмеримите дълбини на съществото му.
Кара хвана ръката му и го разтресе.
— Господарю Рал! Какво има? Господарю Рал!
Той осъзна, че крещи. Не можеше да се спре. И насред увлечението го озари просветление. Внезапно разбра какво е причинило това усещане. Това беше пробуждане.
Възхитителната сила на прераждането бе зашеметяваща. Всяка една фибра от тялото му изведнъж се подпали от живот. В същото време до мозъка на костите го разтърси нечовешка болка, която почти го хвърли в несвяст.
Отново усети изгарящата първородна болка, пак се почувства цял за пръв път от цяла вечност насам. Все едно беше забравил кой е, беше се изгубил и всичко внезапно се върна за миг.
Дарбата му се върна. Той нямаше представа защо и как, но тя се върна. И все пак онова, което го държеше в съзнание и концентриран, бе кипящият гняв към онези, които чрез оправданието на собствените им изкривени вярвания причиняваха зло на тези, които не мислеха като тях.
В този момент заслепяващата ярост към тези, които съществуваха, за да мразят и нараняват другите, отново потече през неразривната връзка с дарбата му. Той чу метален пукот.
Ничи въздъхна.
Ричард, който почти не разбираше какво става, осъзна, че ръцете й го обгръщаха и че тя дишаше тежко, за да си поеме дъх.
— Господарю Рал! — каза Кара, докато го разтърсваше. — Вижте! Яката падна! И златната халка, която беше на устната й, изчезна.
Ричард се отдръпна, за да се вгледа в сините очи на Ничи. Тя го гледаше вторачено. Рада’Хан се бе разцепила и лежеше счупена зад врата й.
— Дарбата ти се върна — прошепна Ничи, която едва се държеше в съзнание. — Чувствам го.
Той нямаше съмнение, че това е истина. Дарбата му необяснимо се върна. Той се огледа и забеляза гора от крака. Мъже от Елитната гвардия с оръжия в ръце го бяха заобиколили. Между тях и Ричард стояха Улик и Иган. А между Улик и Иган имаше стена от червени кожени одежди.
Ричард си даде сметка, че когато изгарящата болка експлодира през него, той се беше развикал. Те вероятно си бяха помислили, че някой го убива.
— Ричард — каза Ничи, опитвайки се да привлече вниманието му. Гласът й бе малко по-силен от слаб шепот. — Ти полудя ли?
