в него.
Тя кимна разсеяно, като продължаваше да чете и да се разхожда напред-назад. Накрая отново спря. Изглеждаше неспокойна.
— Въпреки това няма логика. Не е възможно да се отиде от тук до там през света на мъртвите. Това е все едно да прекосиш океан. Все едно да вървиш по брега и да стъпиш на остров, който е от другата страна на света, без да се налага да пътуваш по водата.
— Може би Храмът на ветровете всъщност не е чак толкова далеч в Подземния свят. Може пък островът да не е от другата страна на хоризонта, а съвсем близо до брега.
Ничи поклати глава.
— Не и според тази книга. Навсякъде се твърди, че за да бъде запазен Храмът, са го изпратили в Подземния свят.
— Господарю Рал — провикна се Кара от вратата.
Ричард отново се прозя.
— Какво има, Кара?
— С мен има едни хора, които трябва да те видят.
Въпреки че много се нуждаеше от почивка, Ричард не можеше да не й обърне внимание. Трябваше да научи всичко, ако искаше да си върне Калан.
— Изглежда важно — добави Кара, щом видя, че той се колебае.
— Е, добре, нека влязат.
Кара въведе в стаята група от шест души, облечени в чисти бели роби. В библиотеката беше сумрачно и фигурите в бели роби засияха като добри духове. Спряха от другата страна на тежката махагонова маса. Ричард имаше чувството, че изпитват ужас от него.
— Тези хора са от персонала на криптата — представи ги Кара.
— От персонала на криптата ли?
— Да, Господарю Рал. Те се грижат за гробниците и прочие.
Ричард се вгледа отново в лицата им. Те извърнаха очи и се загледаха в пода, продължавайки да мълчат.
— Да, помня, че съм виждал някои от вас, когато се върнах и когато се сражавахме там, долу, с войниците на Императорския орден.
Не можеше да си представи ужасната бъркотия, която е трябвало да бъде почистена. Беше наредил телата на войниците от Ордена да бъдат хвърлени от платото. Имаха по-важни неща, за които да се безпокоят, отколкото да се грижат за труповете на убийци.
Хората закимаха.
— Какво искате да ми кажете?
Кара махна с ръка.
— Господарю Рал, те са неми.
Ричард посочи с писалката, която държеше в ръката си.
— Всичките ли?
Шестимата закимаха едновременно.
— Мрачният Рал е отрязал езиците на всички в криптата, за да не могат да говорят лоши неща за мъртвия му баща.
Ричард въздъхна, след като чу за това ужасно деяние.
— Съжалявам, че са постъпили толкова лошо с вас. Ако ще се почувствате по-добре, ще ви кажа, че споделям чувствата ви към този човек.
Кара се усмихна и погледна шестимата.
— Разказах им за вашата заслуга за смъртта му.
Шестимата леко се усмихнаха и отново закимаха.
— И така, за какво става дума? Можете ли да ми обясните по някакъв начин за какво се касае? — обърна се той към групата.
Един от тях протегна ръка и внимателно постави върху масата сгъната чисто бяла кърпа и я побутна към Ричард.
Когато протегна ръка към нея, една капка мастило от писалката му капна върху белия плат.
— Съжалявам — смотолеви той и остави писалката настрана. Придърпа кърпата към себе си и вдигна очи към шестимата.
— И така, какво е това?
Когато те не направиха опит да обяснят, той погледна към Кара. Тя само сви рамене.
— Настояха да ви видят.
Един от тях даде знак с опрени една в друга длани като че ли бяха книга, която трябва да бъде отворена, а после повтори жеста.
— Искате да я отворя ли?
Шестимата закимаха.
Ричард внимателно започна да разгръща кърпата. Ничи, която стоеше наблизо, се наведе, за да наблюдава.
Когато Ричард отгърна и последната гънка, по средата се видя зрънце бял пясък. Той рязко вдигна глава.
— Откъде взехте това?
И шестимата посочиха надолу.
— Добри духове — прошепна Ничи.
— Какво? — попита Кара и се наведе напред, за да види самотното зрънце бял пясък в центъра на кърпата. — Какво е това?
Ричард погледна към Морещицата.
— Магьоснически пясък.
Тези хора работеха в криптата, така че явно го бяха намерили долу.
— Можете ли да ми покажете къде точно попаднахте на него?
Шестимата закимаха енергично с глави.
Ричард внимателно сгъна кърпата около песъчинката. Докато правеше това, забеляза, че там, където върху сгънатата кърпа бе капнало мастилото, при разгърнатото й положение са се появили две идентични симетрични петна. Ричард ги загледа, замислен.
— Да тръгваме — каза накрая той и напъха кърпата в джоба си. — Заведете ме.
Четирийсет и осма глава
РИЧАРД ПРЕКРАЧИ ПРАГА НА ГРОБНИЦАТА на Панис Рал. Хората от криптата останаха да чакат отвън в коридора. Настояха Ричард първо да влезе вътре сам. В края на краищата това беше гробницата на дядо му. Тези хора живееха и умираха по правилата на непонятния протокол, наложен от предишния Господар Рал.
Но Ричард запазваше уважението си за онези, които го заслужават. Панис Рал беше тиран и завоевател. Той може би не беше успял да направи толкова много злини, колкото сина си, Мрачния Рал, но не, защото не беше опитвал.
По време на войната, започната от Панис Рал срещу съседните земи, именно Зед, в качеството си на Пръв магьосник, се беше изправил срещу него и бе защитил своите, съумявайки да убие Панис Рал и да издигне границите, които доскоро ограждаха Д’Хара.
Ричард си спомни как малко след като Мрачният Рал отвори кутията на Орден и беше завладян от нейната сила, Зед получи информация, че криптата на Панис Рал се разтапя. Зед взе мерки да се ограничи процесът и да не обхване и останалата част на Двореца.
Оттогава насам преградата от бял камък, запечатала входа на гробницата, се беше разтопила и цялото помещение бе започнало да се руши. Стените се бяха разкривили, а плочите от розов гранит се бяха показали от леглата си. В коридора бяха зейнали пукнатини, породени от деформацията на стаята. Ако този процес не бъдеше спрян, имаше вероятност стените да продължат да се изкривяват и цялото помещение да
