страхуваха от никого… освен може би от Шеста. Гледаха да не й са пречкат. Тя сякаш не ги забелязваше, беше сигурна, че ще се отстранят от пътя й.
Тези мъже я хвърляха в див ужас, който попиваше до мозъка на костите й. Рейчъл се притесняваше да не я завардят някой път насаме, без Шеста да е наблизо. Макар че мисълта да пострада от ръката на вещицата не беше по-успокояваща.
Рейчъл мразеше да изпитва страх още от времето, когато кралица Милена беше жива. Всъщност бе прекарала в страх почти целия си живот. И почти непрекъснато бе изпитвала глад.
Но сега беше различно. Беше по-лошо — а преди не си бе представяла, че може да й се случи нещо по-лошо.
Заслуша се внимателно в приближаващите стъпки. По звука разбра, че идва жена, а не мъж — стъпваше някак по-леко.
Което означаваше, че е Шеста. Което означаваше, че е дошъл денят, от който я побиваха тръпки. Шеста й обеща, че когато се върне, ще накара Рейчъл да рисува.
Ключалката прещрака при завъртането на ключа. Рейчъл се прилепи до стената, искаше й се да побегне, но знаеше, че няма къде да отиде. Тежката желязна врата проскърца и се отвори. В каменния затвор на момичето нахлу светлина.
Вътре се плъзна фигура с фенер в ръка. Рейчъл примигна, когато я видя да се усмихва. Беше майка й. Рейчъл се втурна към нея. По бузите й мигом се затъркаляха сълзи. Притисна се към жената и обви ръце около кръста й. Усети успокояващата й прегръдка. Рейчъл зарида от радост за неочакваната топлота.
— Тихо, тихо. Всичко е наред, Рейчъл.
И тя го знаеше. Щом майка й бе тук, всичко беше наред. Страховитите мъжаги, вещицата… всичко вече беше без значение. Всичко беше наред.
— Благодаря ти, че дойде — изхлипа тя. — Толкова ме беше страх.
Майка й приклекна и я прегърна силно.
— Виждам, че си използвала онова, което ти дадох предния път.
Рейчъл закима в прегръдката й.
— Да, то ми спаси живота. Благодаря ти.
Майчината ръка я потупа по гърба и жената се усмихна на непринудената радост на Рейчъл.
— Трябва да се махаме оттук — внезапно извика детето. Преди онази зла вещица да се е върнала. Освен това тук е пълно с войници… много са зли. Не бива да те виждат. Може да ти сторят ужасни неща.
Майка й я гледаше с грейнало в усмивка лице.
— Засега сме в безопасност.
— Но все пак трябва да се махнем.
— Да, така е — кимна майка й, без да свали усмивката от устните си. — Но първо искам да направиш нещо за мен.
Рейчъл преглътна сълзите си.
— Всичко ще направя. Ти ми спаси живота. Тебеширът, който ми даде, ме спаси от гоблините. Иначе щяха да ме разкъсат на парчета. Ти предотврати това.
Майка й обви личицето й с ръка.
— Ти сама спаси живота си, Рейчъл. Прояви достатъчно разум и се спаси. Аз просто ти помогнах мъничко, понеже знаех от какво ще имаш нужда.
— Но аз наистина имах нужда точно от това.
— Много се радвам, Рейчъл. Сега аз имам нужда от твоята помощ.
— Какво да направя за теб? Не знам дали ще ми е по силите. Дали съм достатъчно голяма.
Майка й се усмихна така, че Рейчъл се сепна.
— Голяма си точно колкото трябва.
Рейчъл не можеше да си представи какво общо има колко е голяма.
— Е, кажи какво да направя.
Майка й взе фенера и се изправи.
— Ела, ще ти покажа. — Посегна към ръката на Рейчъл. Искам да отнесеш изключително важно съобщение, което ще спаси човешки живот.
Щом излязоха в коридора, осветен от фенера, видяха, че навън няма жива душа. Не се виждаха тъмничари.
Рейчъл с удоволствие би помогнала на друг човек. Знаеше какво е да те е страх и да се нуждаеш от помощ.
— Искаш да предам съобщение?
— Точно така. Знам, че си смела, но сега искам да не се плашиш от гледката. Няма от какво да те е страх, обещавам ти.
Докато вървяха по коридорите, Рейчъл започна да се притеснява. Вярно, майка й й беше помогнала. И тя искаше да й върне жеста.
Но нещо я притесняваше. Когато някой ти каже да не се страхуваш, значи има от какво да те е страх. Е, едва ли ще е по-ужасно от смразяващите погледи на онези мъже или от вещицата.
Чейс я бе учил, че е нормално да те е страх, но ако искаш да оцелееш, трябва да овладееш страховете си и да намериш начин да си помогнеш. Страхът, обичаше да казва той, не може да те спаси, но овладяването му — да.
Рейчъл погледна красивата си майка.
— За кого е съобщението?
— Искам да помогна на един приятел. Ричард.
— Ричард Рал? Ти познаваш Ричард?
— Важното е, че ти го познаваш. Както знаеш, той се опитва да помогне на всички.
Рейчъл кимна.
— Искам да му занесеш едно съобщение, за да видим дали няма да успеем да му осигурим помощта, от която се нуждае.
— Добре — изчурулика Рейчъл. — С удоволствие ще му помогна.
Майка й кимна.
— Чудесно, той заслужава любовта ти. — Спря пред една тежка порта встрани и стисна Рейчъл за ръката. — Не се страхувай, чу ли?
Рейчъл погледна майка си, нещо й затрептя под лъжичката.
— Добре.
— Няма от какво да се страхуваш. Обещавам ти. Ще бъда до теб.
Момичето кимна. Майка й отвори вратата, лъхна ги студен въздух.
Рейчъл видя луната, облещена на нощното небе. Тъй като зрението й бе свикнало с тъмнината, сега виждаше прекрасно. Намираха се в някакъв двор, заобиколен от каменен дувар. Мястото беше доста просторно, имаше доста дървета и храсти.
Двете пристъпиха в пронизващия хлад на вечерта. Рейчъл се вкамени, забелязала срещу себе си чифт тлеещи зелени очи. Дъхът й заседна в гърлото и не позволи на гласа й да излезе. Огромни криле се разгърнаха над главата й. Луната озари пулсиращи вени.
Беше змей.
Рейчъл беше убедена, че звярът ще ги разкъса всеки момент.
— Не се страхувай, Рейчъл — нежно отрони майка й.
Рейчъл сякаш бе залепнала за земята.
— Моля?
— Това е Грач. Той е приятел на Ричард. — Тя се извърна към смъртоносния звяр и го погали. — Нали, Грач?
Пастта зейна. Гигантски зъби заблестяха на светлината на фенера. Горещият му дъх изсъска на студения въздух.
— Грррч оббббча Рииичрд — изръмжа съществото.
Рейчъл примигва. Всъщност не беше точно ръмжене. Тя различи думите.
