работеше, усещаше стичащите се по лицето му капки кръв. Погълнат от стремежа да изрисува всяка форма, да завърши всеки елемент, без да позволи на нищо да го разсее и да причини грешка, той загуби представа за времето. Сега бе част от рисунките. Той бе почти физически в рисунките, както бе в битката, когато размахваше Меча на истината. Челото му се сбърчи от напрежение. Добавяше всеки елемент, полагаше всяка черта и извивка с прецизността на удар с меча — или с прецизността на длетото, когато създаваше скулптури. Същото умение използваше и с острието. Едновременно рушеше и създаваше. Когато осъзна, че е нарисувал всички символи, завършил всички магически формули, свързал всички елементи, Ричард се поизправи. Погледът му премина по магьосническия пясък и в този миг осъзна пълния ужас на онова, което му предстои.
Огледа Градината на живота. Искаше да види нещо красиво, преди да се изправи пред света на мъртвите. После седна с кръстосани крака и отпусна длани върху коленете. Очите му бавно се затвориха. Започна да диша дълбоко. Това бе последният му шанс да спре. Само след миг щеше да е прекалено късно да промени хода на събитията.
— Ела при мен — прошепна на високо Д’харански.
Последва миг мъртвешка тишина, в която чуваше единствено тихото пукане на наредените около магьосническия пясък факли, после внезапно въздухът се разтресе от мощен рев. Земята потрепери. От центъра на блестящия бял пясък, центъра на магическите форми, подобно на пушек започна да се издига бяла фигура. Къдреше се в спирала около собствената си ос и постепенно израстваше през пясъка, сякаш сама себе си изтегляше от магията. Растеше и се проточваше сякаш безкрайно нагоре, като разкъсваше магьосническия пясък под себе си и така позволяваше на чернотата на смъртта да разлее пустош в света на живота. Ричард следеше изкачването на бялата форма от сърцевината на тази пустош, която постепенно се превърна в облечена в бяла роба фигура.
Фигурата разтвори ръце, както цвете се отваря към света на живота и светлината и прозрачните роби се проточиха като завеси. Носеше се във въздуха, увиснала над черната празнота в белия пясък. Ричард се изправи пред нея.
— Благодаря ти, че дойде, Дена.
На лицето й се изписа красива, лъчезарна и същевременно неясно тъжна усмивка. Ричард не отделяше поглед от този дух, който се пресегна и го погали по бузата. Най-нежното докосване, познал някога. То му казваше, че с нея ще е в безопасност…, ако това бе изобщо възможно в света на мъртвите.
В сенките на дърветата, където Ричард я бе помолил да чака, Ничи наблюдаваше с почуда застаналия пред меката светлина на ефирната фигура Ричард. Пред него бе болезнено красиво същество, дух, от който се излъчваше тиха чистота и възвишеност. Ничи усети как по лицето й се стичат сълзи при вида на истински добър дух. Изпълваше я радост и същевременно сковаващ страх за Ричард, заради мястото, където този дух щеше да го отведе.
Светещата фигура обгърна покровителствено ръка около Ричард и го отдели от света на живота. Ничи пристъпи в светлината на факлите. Потни капчици избиха по челото й, докато гледаше как бялата спирала постепенно потъва в тъмнината със своя повереник.
— Лек път, приятелю — прошепна Ничи, — лек път.
И тогава, преди отворът да се затвори напълно, преди пясъкът да се заглади, над него се появи тъмна фигура. Съществото се изви на тясна фуния и ги последва в тъмнината. Дарбата на Ричард го бе привлякла и сега то го последва надолу в своето царство.
Петдесет и четвърта глава
КАЛАН ХВЪРЛИ ОЩЕ СЪЧКИ В ОГЪНЯ. Искри се разхвърчаха нагоре, сякаш нетърпеливи да последват последните оранжево-червени отблясъци, които едва се виждаха през голите клони на западния небосклон. Стопли длани на разгорелия се огън, разтърка ръцете по-нагоре и потрепери. Нощта бе студена. Имаха малко вещи и им се полагаше по едно одеяло. Тя поне имаше и наметало. Спането на студената земя предвещаваше неприятна безсънна нощ. Смърчови клонки поне имаше в изобилие и тя насече достатъчно за постеля. Макар да бе гъста, гората едва ли щеше да ги подслони от вятър, но предвид, че в тази ясна нощ не се долавяше дори повей, поне нямаше да им се наложи да си правят заслон. Калан искаше само да хапне нещо и да заспи. Преди да накладат огъня, тя бе успяла да заложи няколко примки с надеждата да улови някой заек, ако не за вечеря, то за сутринта, преди да потеглят. Самюъл събра достатъчно съчки за цяла нощ, после запали и огъня. След това отиде до близкия ручей, за да донесе вода. Калан беше смъртно изтощена и гладна. Храната от лагера на Императорския орден вече привършваше — не че често бяха спирали да ядат или почиват. Ако не хванеха заек, отново щяха да са на питки и сушено месо. И това бе нещо. Само дето и от тях не оставаше много.
Самюъл не искаше да спират да търсят още храна. Изглежда, трескаво бързаше да стигне някъде. В дисагите намериха и няколко монети, но вместо да се промъкнат в някой от близките градове за още провизии, Самюъл настоя на всяка цена да избягват хората. Убеден бе, че войници на Императорския орден ще ги преследват. Предвид колко много я мразеше Джаганг и колко държеше да й отмъсти, Калан не можеше да спори със Самюъл. Нищо чудно войниците да бяха по петите им.
Тази мисъл добави ново неприятно усещане към студа. Когато питаше Самюъл къде отиват, отговорите му бяха неясни, само посочваше нейде на юг-югозапад. Уверяваше я, че отиват някъде, където ще бъдат в безопасност. Доста странен спътник беше. Говореше малко по време на езда и дори още по-малко в лагера. При спиране рядко се отдалечаваше много. Сигурно го правеше, за да я защити, да бъде в безопасност, но понякога се питаше дали той просто не бди над обещаната награда. Макар да бе ясно, че е дошъл в лагера на Ордена, за да я спаси, той отказваше да сподели причините за това.
Веднъж, когато тя настоя, той отвърна, че искал да й помогне. На пръв поглед звучеше като израз на добри чувства, но той така и не обясни откъде я познава или как е разбрал, че е в плен. От начина, по който я поглеждаше, когато мислеше, че не го вижда, й се струваше, че е просто стеснителен. Най-често ако тя настояваше за нещо, той просто свеждаше глава и свиваше рамене. Понякога имаше чувството, че го измъчва с всички тези въпроси, така че млъкваше и го оставяше на мира. Едва тогава той се поотпускаше. При все това всички липсващи отговори я плашеха. Независимо от всичко, което бе сторил и как й беше помагал на всяка крачка, тя му нямаше доверие. Не й харесваше, че отказва да отговаря на толкова прости въпроси толкова важни въпроси. Понеже огромна част от собствения й живот бе загадка, тя бе особено чувствителна към въпроси, на които нямаше отговор. Знаеше също и че Самюъл е запленен от нея. Често сякаш нямаше търпение да й угоди. Режеше парчета месо и й ги подаваше едно по едно, докато тя не му кажеше да спре, защото е сита, а и той също трябва да се храни. Друг път обаче, изцяло обсебен от собствения си глад, забравяше да й предложи дори и хапка, докато сама не си поиска. Понякога погледът й срещаше онези загадъчни златисти очи. В такива моменти й се струваше, че вижда лукавото лице на крадец. Докато спеше, се опитваше да не отделя ръка от дръжката на ножа. Друг път, когато тя се опитваше да задава въпроси, той изглеждаше прекалено срамежлив дори да я погледне, а още по-малко да отговори, после се привеждаше към огъня, сякаш с надеждата да стане невидим. В повечето време едва успяваше да изкопчи едно „да“ или „не“. Все пак тази затвореност не изглежда да произтичаше от жестокост, арогантност или безразличие. Накрая, при условие че бе толкова трудно да го накара да говори, а отговорите с нищо не й помагаха, Калан просто се отказа. Човекът бе или болезнено свенлив, или криеше нещо. В тези периоди на продължително мълчание мислите на Калан се насочваха към Ричард. Питаше се дали е жив. Боеше се, че знае отговора, но отказваше да приеме смъртта му. Все още с изумление си припомняше как използваше оръжието, как се движеше острието, как се движеше самият той. Толкова много бе направил, за да й помогне да избяга. Страхуваше се, че може би е платил за това най-високата цена. Унесена в мисли за Ричард, Калан почувства да я полазват тръпки, които не бяха от студа. Странна нощ беше тази. Нещо не беше както трябва, усещаше се някаква празнота. Светът сякаш се бе превърнал в още по-самотно място. Точно това не й даваше мира непрестанната, глождеща празнота, която чувстваше, ужасната самота да бъде изолирана от целия останал свят. Липсваше част от живота й, но не знаеше каква. Не знаеше дори коя е самата тя, като се изключи името Калан Амнел и че е Майката Изповедник. Когато попита Самюъл какво е Изповедник, той я изгледа за момент, а после просто сви рамене. Повече от очевидно бе, че знае, но не иска да й каже. Калан се чувстваше откъсната не само от света, но и от самата себе си. Искаше си живота обратно. На отслабващата светлина тя отиде при изтощения кон, който хрупаше
