можеше да го предпази. Независимо колко силно искаше да му помогне, с това не можеше да се пребори. Тя бе неговият водач в този свят, но само, колкото да му помогне да намери онова, което търси, като го предпазва от невидими опасности, които биха го всмукали завинаги надолу в още по-дълбока тъмнина. Тя не бе негов пазител срещу онова, което можеше да се появи от този мрак, и бе неспособна да спре извикано от нищото същество, което не съществува.
— Трябва! — извика той, наясно, че няма какво друго да опита.
Трепкащи сълзи се търкулнаха по красивото, светещо лице на Дена.
— Ако го сториш, не мога да те защитавам.
— А ако не го сторя, какво според теб ще стане с мен?
— Ще умреш тук — усмихна се тъжно тя.
— Тогава какъв избор имам?
Дена започна да се отдалечава, само ръката й продължаваше да държи неговата.
— Никакъв — отвърна коприненият й глас в съзнанието му. Но аз не мога да остана с теб, ако го направиш.
Гърчейки се от болка, докато чудовището стягаше хватката си, Ричард успя да кимне.
— Знам, Дена. Благодаря ти за всичко, което стори. То бе истински дар.
— За мен също, Ричард. Обичам те — разтегнаха се в тъжна усмивка устните й, докато продължаваше да се отдалечава.
Ричард усети пръстите й все още върху ръката си. Отново кимна със сетни сили.
— Завинаги ще останеш в сърцето ми. Почувства целувката по бузата си.
— Благодаря ти, Ричард, най-вече за това.
После тя изчезна. Останал внезапно сам, обгърнат от неописуема самота и мрак, той пусна Адитивна магия в чудовището в свят, където Адитивната магия не можеше да съществува. Адитивното в света на Субстрактивното се разпадна в несъществуване и в двата свята. В този миг Ричард почувства смазващ удар от всички посоки едновременно. Внезапно усети земя под краката си.
Неспособен да се задържи, рухна сред множеството черепи.
Голи мъже, изрисувани с безумни символи, бяха насядали в кръг около него.
Разтреперан от болка и уплаха, той усети успокоителния допир на ръце. Отвсякъде долитаха неразбираеми думи.
После обаче започна да разпознава лица. Видя приятеля си Савидлин. Най-отпред беше Пилето.
— Добре дошъл в света на живите, Ричард Избухливия — обади се познат глас. Беше Чандален.
Все още задъхан, Ричард примига срещу обърнатите към него мрачни лица. Всички бяха изрисувани с дивни символи с черна и бяла кал. Осъзна, че символите са му познати. По-рано, когато за пръв път и дойде при тях и поиска да се свика Съвет, си помисли, че черното и бялото са просто безразборни фигурки. Сега обаче разбра, че не е така. В тях имаше смисъл.
— Къде съм?
— Ти си в къщата на духовете — отвърна Чандален с дълбок, зловещ глас.
Говорещите на непознат език мъже наоколо бяха старейшините на народа на Калните. Това бе Съвет. Ричард огледа къщата на духовете. Това бе селото, в което с Калан се бяха оженили. Тук бяха прекарали първата си нощ като съпрузи. Мъжете помогнаха на Ричард да се изправи на крака.
— Но какво правя тук? — обърна се той към Чандален, все още не съвсем сигурен дали сънува или е… умрял.
Мъжът на свой ред се обърна към Пилето. Размениха няколко думи. После Чандален отново се обърна към Ричард.
— Мислехме, че ти знаеш и ще ни кажеш. Помолени бяхме да свикаме Съвет за теб. Казано ни бе, че е въпрос на живот и смърт.
Ричард се намръщи и внимателно отстъпи от купчината черепи на предците си.
— Кой ви е помолил да се съберете?
— Ами — прочисти гърлото си Чандален, — отначало помислихме, че може да е дух.
— Дух — повтори учудено Ричард.
Чандален кимна.
— После обаче осъзнахме, че е чужденка.
— Чужденка? — килна глава въпросително Ричард.
— Долетя на гърба на някакво животно, а после… — сепна се мъжът от изражението на Ричард. — Ела, те ще ти обяснят.
— Те?
— Да, чужденците. Ела.
— Гол съм.
— Очаквахме те — кимна Чандален, — така че ти донесохме дрехи. Ела, те са отвън, можеш да говориш с тях. Нямат търпение да те видят. Страхуваха се, че никога няма да дойдеш. Вече две нощи чакаме тук.
Ричард се зачуди дали е бил а Ничи… или Натан? Кой освен Ничи би могъл да се сети за това?
— Две нощи… — измърмори Ричард, докато го извеждаха през вратата, наобиколен от старейшините, които го докосваха, потупваха по рамото и поздравяваха с неразбираеми думи. Независимо от неочакваните обстоятелства, явно се радваха да го видят. В крайна сметка той бе един от тях, един от Калните.
Навън беше тъмно. Ричард забеляза тънкия полумесец. Слуги чакаха с дрехи за всички старейшини. Един от тях му подаде панталони от еленска кожа, а после и същото горнище. Имаше чувството, че се е събудил в някой минал живот. Спомни си всички тези коридори през постройките. Нямаше търпение да види Ничи. Да разбере какво се е случило, откъде е знаела как да му помогне да избяга. Вероятно Пророкът е бил наясно с проблема, с който Ричард е щял да се сблъска, а тя, изглежда, е измислила начин да му помогне, като му осигури път, по който да се изкачи обратно в света на живота. Нямаше търпение да й каже какво е успял да направи в Отвъдния свят. Пилето го прегърна през раменете и заговори на онзи неразбираем език. Чандален му отговори, после се обърна към Ричард.
— Пилето иска да знаеш, че е говорил с много предци по време на Съвет, но през целия си живот не е виждал някой от нашия народ да се връща от света на духовете.
— И на мен ми е за пръв път — увери го Ричард и погледна Пилето, който се усмихваше.
В центъра на селото горяха огромни открити огньове и осветяваха множеството, дошло на празника. Деца се провираха между краката на големите и се радваха на приповдигнатата атмосфера. Хората се бяха събрали по платформите и около тях.
— Ричард! — извика някакво момиче.
Ричард се обърна и видя Рейчъл да скача от една платформа и да се впуска към него. Прегърна го през кръста. Изглеждаше поне с една глава по-висока от последния път. Притисна я към себе си и се засмя, радостен да я види. Вдигна глава и видя Чейс. До Чейс и най-високите представители на народа на Калните изглеждаха като малки деца.
— Чейс, какво правиш тук? — скръсти ръце с престорена строгост той.
— Твърде е невероятно. И да ти кажа, няма да ми повярваш.
— Аз току-що се връщам от света на мъртвите — погледна го накриво Ричард. — Мисля, че те бия, що се отнася до невероятното.
Чейс помисли малко.
— Може би. Аз бях в лагера. Търсех Рейчъл. Майка ми ме посети.
— Майка ти? Майка ти почина преди много години.
— Да, човек обикновено не забравя такива неща — отвърна Чейс с физиономия, която говореше, че знае по-добре от Ричард.
— Ами — започна Ричард, опитвайки се да разбере какво става, — очевидно не е била майка ти. Не ти ли мина през ума да попиташ коя е всъщност?
— Не — сви рамене Чейс и скръсти ръце. Погледна към тъмнината отвъд огньовете. — Беше, така да се каже, доста емоционално преживяване. Щеше ми се да си там.
— Сигурно си прав. Каза ли ти защо е дошла?
— Каза ми да дойда тук възможно най-бързо. Каза, че Рейчъл ще е тук и че ще имаш нужда от
