— Разбирам. Ще ти дам малко време да премислиш. Време е да обходиш залите на Двореца и погледнеш в очите на онези жени и деца, за които отговаряш.
— Точно за това трябва да помисля — кимна Ричард. — Много неща трябва да се обмислят. Ще отнеме време.
— Разбира се — усмихна се мъжът. — Не бързай. Давам ти няколко седмици. До новата месечина. — Понечи да се обърне, но после спря. — А, да, още нещо. — Тъмният му поглед се плъзна към Ничи. — Част от сделката е да ми предадеш Ничи. Мястото й е при мен. Трябва да ми бъде върната.
— А ако тя не иска да се върне при теб?
— Изглежда, не съм бил ясен. Какво иска тя няма значение. Трябва да ми бъде върната. Сега ясно ли е?
— Да.
— Добре — усмихна се снизходително той. — Значи с това разговорът ни приключва. Имаш срок до новата месечина да предадеш Двореца и Ничи.
Обърна се и огледа разпростряната долу армия, отиде с вдървена походка до ръба на дъската и без да каже дума, скочи в бездната. Дори не извика, докато летеше надолу, подхванат от въздушните течения. Джаганг искаше Ричард да разбере колко малко го интересува животът и колко лесно може да го отнеме. Вирна и Кара започнаха да сипят протести и гневни аргументи. Ричард вдигна ръка.
— Не сега. Трябва да се погрижа за някои неща. — Даде знак на работниците на моста. — Вдигнете моста — извика им, като се разминаха по пътя му обратно нагоре. Мъжете отдадоха чест с юмруци до гърдите.
Петдесет и трета глава
НАПЪЛНО СЪСРЕДОТОЧЕН, Ричард нарисува на трепкащата светлина следващия елемент в магическия пясък. Прошепна тихо думите първо на себе си, после вдигна поглед към тъмните прозорци и започна да ги реди на високо Д’харански. През укрепените прозорци — нейде от дълбините на съзнанието си видя луната. Едва предишния ден Джаганг му бе дал време до новолуние да предаде Двореца. С всеки изминал ден тази лунна светлина щеше да отслабва, докато накрая ги обгърнеше пълен мрак. Ричард се бе вслушал в непреклонното мнение на Вирна, генерал Мейферт и Кара, че не трябва да се предават. Вирна смяташе, че да се предадат би означавало да признаят негласно престъпните вярвания на Ордена. Настояваха да се борят срещу това зло до смърт. Генерал Мейферт мислеше, че това е просто номер и би било глупаво да вярват, че Джаганг ще удържи на думата си, ето защо в никакъв случай не бива да се предават. Кара бе на мнение, че така или иначе ще умрат, така че най-добре да се бият до последен дъх и евентуално да убият колкото се може повече врагове. Натан и Ничи само бяха слушали техните аргументи, несигурни дали трябва да се предадат или бият. Ричард им бе обърнал внимание, че предлагат варианти как да умрат, а не как да победят. Мислеха за проблема, а не за решението. Той знаеше, че има само един реалистичен начин изобщо да се доближи до кутиите на Орден, но за него другите не желаеха и да чуват. Миг подир миг времето изтичаше. Знаеше, че повече нямаше да получи. Ричард усещаше тежестта на отговорност, която бе само негова. Решил бе, че не може да чака повече, независимо дали е готов или не. Не чувстваше нищо, докато редеше необходимите заклинания, както не чувстваше и докато рисуваше формите. Всички чувства в него бяха водени от мислите за Калан, за хората, които дълбоко обичаше, и възможностите, които му оставаха. Трябваше непрекъснато да си напомня да не губи време, като позволява на мислите си да се отклоняват към онова, което можеше да загуби, а вместо това да използва малкото останали дни, за да намери начин да победи. Макар да нямаше достъп до кутиите на Орден или на истинската, оригинална „Книга на преброените сенки“, знаеше от книгите, които Ничи бе изучавала — и особено „Книгата на живота“, която обясняваше как да се задействат кутиите на Орден, — че този ритуал е неизменен компонент от използването на Орден за противодействие на лавинния огън. Спирането на лавинния огън беше най- важно. Ако изобщо някога получеше възможност да използва кутиите, Ричард трябваше да е готов да се възползва от нея. Това бе едно от нещата, за които нямаше избор. Иначе можеше никога да не ги отвори. Колкото пo-скоро направеше опит, толкова пo-скоро щяха да разберат дали ще има ефект. Щеше или да живее, или да умре. Ако не оцелееше, поне щеше да даде на Ничи, Натан и Вирна възможно най-много време да се опитат да измислят друг начин да избегнат неизбежното. Императорът имаше редица възможности. Ричард обаче не. Понеже щеше да отвори кутиите чрез Сестра Улиция, Джаганг нямаше да трябва да слиза до Подземния свят. Сестра Улиция бе Сестра на мрака. Тя вече разполагаше с необходимата връзка, за да накара Орден да им служи. На Ричард щеше да се наложи сам да си създаде такава връзка и да намери начин да направи необходимото, така че Орден да проработи и да се противопостави на лавинния огън. Ничи му бе казала, че той е правилният човек с необходимата сила, който рисува правилните магии и реди правилните думи. Дарбата му щеше да добави нужното към елементите, докато ги съживяваше в магьосническия пясък. Причина и следствие, бяха думите на Ничи. Не бе нужно той да чувства каквото и да е. Разчиташе на правотата й. Всъщност всички разчитаха на правотата й. Натан също бе повече от разтревожен дали е права. Пророкът бе по-притеснен от всякога от Необятната пустош и колко близо се намираха до нея. Ричард си спомни как Уорън винаги бе наричал кутиите на Орден „портал“. По онова време в Двореца на пророците Уорън му бе казал, че опасността е в това, че кутиите — порталът — са пробили воала и ще позволят на Пазителя на Отвъдния свят да проникне в света на живота. И понеже кутиите бяха портал за Пазителя — път през воала, — те бяха също и портал в обратната посока — към света на мъртвите. Минавала му бе мисълта, че е напълно възможно кутиите да са и портал към Необятната пустош, която толкова тревожеше Натан. Понеже силите, които призоваваше, бяха неразделна част от самия Орден, Ричард съзнаваше, че опитвайки се да пътува към Отвъдния свят, спокойно можеше да бъде погълнат от собствената си пустош. Замисли се отново за дългия си разговор с Натан. Ако тази нощ успееше, отново щеше да се наложи Натан да поеме ролята на Господар Рал. Не можеха да си позволят да оставят всички без Господар Рал дори и през краткото отсъствие на Ричард. Казал бе на Пророка, че ако нещо се обърка, сам ще трябва да направи, каквото трябва. Ричард се приведе гол пред магьосническия пясък и заглади с ръка поле за поредните фигури. Започна да рисува сложните формули, които се изливаха от централната ос на по-голямата магическа форма. Всеки от тези елементи се разклоняваше в сложни символи, които Ричард часове наред бе упражнявал. Ничи бе надничала през рамото му, докато рисуваше, и бе насочвала всяко негово движение. Сега обаче тя не можеше да му помогне. Това трябваше да направи сам, без чужда помощ. Него бяха избрали. Това трябваше да е негово дело, свързано с неговата дарба. Леко полюшващият се пламък на факлите осветяваше пясъка и хвърляше искри. Малките късчета цветна светлина бяха поглъщащи, омагьосващи. Караха го да се чувства изгубен в собствения си свят. В известен смисъл наистина бе така. Още щом се зае със съседните магически форми, Ричард изцяло се отдаде на акта на рисуване. Концентрира се само и единствено върху създаването на всеки компонент, като му намираше място в по-широкия контекст на магическата форма не само в мислите си, но и с ръка. Преди време, когато ги нарисува върху себе си и отбора, установи, че самото рисуване на тези елементи е сходно на използването на меча. В него имаше движение, ритъм, плавност.
Тъй като в крайна сметка в момента призоваваше неща от самия Отвъден свят, всяка магия съдържаше елементи на танца със смъртта. Не само трябваше правилният елемент да се появи в правилния момент, но всичко трябваше да бъде прецизно. В много отношения самото рисуването на магиите бе танц със смъртта. Подобно на начина, по който се биеше с меча си, за да остане жив и причини смъртта на противника, магиите го приближаваха до онази пресечна точка на живота и смъртта. Когато се биеше с меча, знаеше, че една-единствена грешка ще бъде фатална. Движенията на меча му не само трябваше да са правилните движения, но също и да бъдат извършени в точното време и както трябва. Всяка грешка би означавала мигновена смърт. Същевременно това бе и приповдигащо преживяване. Упражнявал се бе с часове. Знаеше формите. Изрисувал ги бе върху себе си и отбора. Сега се унесе в движението на рисуването на тези наклонени наляво или дясно черти и точки, като през цялото време се оставяше с непрестанния поток, който едновременно го приближаваше към смъртта и му помагаше да избегне унищожението. Съществуваше на ръба на живота, самата най-външна граница на съществуванието. Движеше се между формите, сякаш бяха врагове, между клопките на смъртта. Това бе всепоглъщащо преживяване, което силно напомняше използването на Меча на истината. Всъщност това бяха части на едно и също цяло. От онзи първи ден, когато Зед му бе подал меча през масата пред дома си, Ричард на практика се бе подготвял за това. Докато
