туфите висока трева. Нямаше четка да го среши, така че само започна да го гали с ръка, за да го почисти колкото може и да провери за някакви наранявания. С пръсти отстрани засъхналите буци кал от краката, а после и от корема. Конят извърна глава назад да я наблюдава. Харесваше му нежното й докосване, грижите й. Това животно бе отглеждано от мъже, които сами не бяха много повече от животни, и не беше свикнало да се отнасят с него с грижа и уважение, така че умееше да цени и двете. След като Калан изчопли копитата му, го почеса хубаво зад ушите, той изцвили тихо и притисна глава до нейната. Калан се усмихна и го почеса още малко, от което му стана приятно. Големите му очи се затвориха и той се потопи в това нежно внимание. Калан чувстваше коня по-близък, отколкото Самюъл. За него конят си бе просто кон. Трябваше да бърза и конят бе средство за придвижване. Калан не беше сигурна дали всъщност иска да отиде някъде конкретно или просто държи да увеличи максимално разстоянието между тях и Императорския орден. Тъй като поддържаше постоянен курс, тя сметна, че очевидно има някаква крайна точка. Ако наистина бе така, явно имаше и причина да бърза да стигне там. Но защо просто не й кажеше къде отиват? Продължи да чеше коня зад ушите, животното притисна глава още по-силно, за да покаже доволството си. Калан се усмихна от лекото побутване, с което я подканваше да не спира. Усещаше как се влюбва в нея. Запита се дали е по-малко мила със Самюъл. Не искаше да е излишно студена към него, но при условие че той не бе никак откровен, тя реши да се довери на инстинкта си и да се държи съвсем делово.
Върна се при огъня, наведе се да сложи нови съчки и чу Самюъл да се приближава тичешком. Провери ножа на колана си.
— Хванах един! — извика той и изскочи на светлината на пламъците. Държеше увесен за задните крака заек. Калан може би никога не бе виждала Самюъл по-развълнуван. Изглежда, беше много гладен. Тя се отпусна и се усмихна.
— Явно за вечеря се очертава пиршество.
Самюъл хвана двата задни крака и набързо разкъса заека на две. Калан подскочи изненадано, когато той сложи кървящата половина пред нея. Самият той седна недалеч, леко прегърбен, с лице към огъня и започна да поглъща другата. Калан го гледаше втрещено как лапа суровото месо. Откъсна парче козина със зъби и го глътна. Зъбите му пречупиха костите. Кръвта се стичаше по брадата му, изяде дори и вътрешностите. Калан усети, че й се повдига. Отмести поглед и се загледа в огъня.
— Яж — обади се Самюъл, — хубаво е.
— Не съм много гладна — отвърна Калан и му хвърли другата половина.
Самюъл не си направи труда да спори. Нахвърли се и на нея. Калан се отпусна назад и се загледа в звездите с подпряна на седлото глава. За да се абстрахира от Самюъл, отново насочи мислите си към Ричард, зачуди се кой е той наистина и каква е връзката му с нея. Замисли се как владее меча. Напомняше й за начина, по който тя се биеше. Калан не знаеше откъде е научила всичко. Докато се въртеше из вътрешния си лабиринт на мрачна несигурност, луната бавно започна да се издига. Зачуди се дали трябва да продължи да се придвижва със Самюъл. Той й спаси живота, следвайки инструкциите на Ричард. Сигурно му дължеше известна благодарност. Но защо да остава с него? Той не предлагаше отговори, нито истински решения. Все пак не му дължеше безрезервна вярност. Дали да не тръгне сама? Осъзна, че дори и да изостави Самюъл, не знае нито коя е, нито къде да отиде. По пътя виждаше дървета и планински върхове, но нямаше представа къде се намират. Не знаеше къде е отраснала, къде е живяла, къде й е мястото. Не разпознаваше пейзажа, не помнеше села и градове. Изгубена бе в свят, който не помнеше. Когато осъзна, че луната вече се е настанила над дърветата, погледна към Самюъл. Отдавна бе приключил с храната и сега почистваше меча си.
— Самюъл — извика тя. Той вдигна рязко глава, сякаш изкаран от транс. — Самюъл, трябва да знам къде отиваме.
— Някъде, където ще бъдем в безопасност.
— Това и преди си ми казвал. Ако ще продължавам да се движа с теб…
— Трябва! Трябва да дойдеш с мен! Моля те! — Калан се изненада от тази бурна реакция. Беше облещил очи и изглеждаше истински паникьосан.
— Защо?
— Защото ще отидем на сигурно място.
— Може би и сама мога да стигна.
— Но аз мога да те заведа при някого, който ще ти помогне да си възвърнеш паметта.
Успя да привлече вниманието й. Тя се поизправи.
— Кой?
— Приятел.
— Откъде да знам, че не лъжеш?
Самюъл погледна лъскавото оръжие в скута си. Прокара с обожание пръсти по извивките.
— Аз съм Търсачът на истината. На теб ти е направена магия, която е отнела паметта ти. Имам приятел, който може да ти помогне да си върнеш миналото.
Сърцето на Калан заби лудо при неочакваната възможност да си възвърне паметта. Внезапно всичките й въпроси избледняха. Самюъл не бе споменавал, че е Търсачът на истината. Тя не знаеше какво е това, но бе видяла думата „Истина“, оплетена със златна нишка върху сребърната ножница. Странно име за човек, който с такова нежелание дава и най-малката информация.
— Кога ще се срещна с този човек?
— Скоро.
— Откъде знаеш?
Самюъл вдигна поглед. Жълтите му зеници се взираха в нея и блестяха като факли в мрака.
— Чувствам я. Ако искаш да си върнеш миналото, трябва да останеш.
Калан се замисли за Ричард и странните изрисувани по главата и тялото му символи. Ето това минало я интересуваше. Искаше да знае каква е връзката й с мъжа със сивите очи.
Ричард знаеше, че това е единственият му шанс. Незапомнена тъмнина го притискаше от всички страни. Задушаваше го, ужасяваше го, смазваше го. Дена се опитваше да го предпази, но дори нейната сила не можеше да спре такова нещо.
— Не можеш — дочу шепота на Дена в съзнанието си. — Това е място на небитието. Не можеш да го направиш.
— Трябва да опитам, нямам друг избор.
— Ако го направиш, ще бъдеш изцяло беззащитен. Вече няма да можеш да си тук.
— Ще направя, каквото трябва.
— Но няма да можеш да намериш пътя обратно.
Ричард извика от болка. Защитната мрежа на магическите форми, които бе създал, се пропукваше. Чернотата наоколо проникваше вътре и изсмукваше живота от него. Това място не понасяше живота. Това бе място, чието съществуване имаше за цел да всмуче самия живот в непрогледното вечно нищо. Чудовището го последва в пустошта на Отвъдния свят и го приклещи в своето царство. Ричард вече не мислеше как ще намери пътя обратно. Тази възможност бе вече изгубена. Връзката му с онзи вход изчезна, прекършена от съществото, което разкъсваше паяжината на защитните магии. Нямаше път обратно към Градината на живота, нямаше начин да се намери нещо насред нищото. Сега важно бе единствено да избяга. Съществото бе създадено от Субстрактивна магия и се намираше в Субстрактивен свят. Ричард бе приклещен в леговището му. Тук от нийде не можеше да очаква помощ. Дена бе безсилна срещу подобно извикано от нищото същество, намиращо се в своята стихия. Нямаше дори начин да се добере обратно до Небесната зала, чийто каменен таван бе като прозорец към цялата небесна шир. Дори тя сега му се струваше безкрайно отдавна, завинаги далечна отвъд вечността на нищото. Връзката му с нея бе потънала нейде в чернотата. Усещаше мъчителните нокти на самата смърт, които се протягаха към него, и единственото му желание бе да излезе. Съзнанието му се вкопчи здраво в онези основни елементи, за които бе дошъл. Съществото се опитваше да ги изтръгне. Но Ричард нямаше да ги пусне дори и ако трябваше да плати с живота си. Ако загубеше тези ефирни понятия, щеше да загуби и смисъла да се връща в света на живота.
— Трябва да го направя — изплака той през безумната болка от онова, което раздираше сърцевината на душата му. Ръцете на Дена се затегнаха около него в отчаян опит да го защитят, но тази прегръдка не
