помощ.
Ричард онемя.
— А каза ли ти каква помощ?
— Коне — кимна Чейс. — Бързи коне.
— И моята майка дойде при мен — обади се Рейчъл.
Ричард погледна последователно момичето, после Чейс.
Последният само сви рамене в знак, че няма обяснение.
— Твоята майка? — обърна се Ричард към Рейчъл. — Искаш да кажеш Ема?
— Не, не Ема, а родната ми майка.
Ричард нямаше думи.
— И какво искаше?
— Каза ми, че трябва да ти помогна, като дойда тук. Поиска да кажа на тези хора, че си в света на духовете и те трябва да се съберат, за да намериш път обратно.
— Сериозно? — бе единственото, което успя да измисли Ричард.
— Каза, че трябва да бързам — кимна Рейчъл, — че няма време и затова изпрати един късоопашат змей да ме пренесе. Казваше се Грач. Много мил беше. Грач ми каза, че те обича. Само дето трябваше да се върне у дома след това.
Ричард ги гледаше с недоумение.
— Това беше преди няколко дни — обади се Чейс. — Оттогава те чакаме. Хората от народа на Калните трябваше да се подготвят за Съвета. Аз ти докарах три бързи коня. Приготвили сме ти храна. Готови са за тръгване.
— Готови?
Чейс кимна.
— Колкото и да искам да поседя с теб, а, повярвай ми, има много за какво да си говорим, ма… майка ми каза, че ще бързаш да стигнеш до Тамаранг.
— Тамаранг — повтори като ехо Ричард.
Книгата, която Баракус бе написал и после скрил за Ричард преди три хиляди години, се намираше в Тамаранг. Ричард я намери, но после попадна в плен на Шеста. Книгата, „Тайните на силата на магьосника воин“, бе скрита в каменна килия в Тамаранг. Нуждаеше се от тази книга повече от всякога. Баракус вече му бе оказал неоценима помощ. Но ако Ричард възнамеряваше да отвори кутиите на Орден, книгата щеше да му даде онова, което му трябваше.
— Тамаранг — повтори той замислено. — Там имаше магия, която ми отне дарбата.
— Аз я поправих — кимна Рейчъл.
— Ти? — погледна я изумено Ричард.
— Както вече казах — погледна го косо Чейс, — има неща, за които трябва да си поговорим, но не е сега времето. Говори се, че много бързаш. Имаш време до новолуние.
— Не мога да стигна до Народния дворец до новолуние — погледна със свито сърце тънкия сребрист полумесец Ричард.
— Не отиваш в Народния дворец — напомни му Чейс, — а в Тамаранг.
— Заведи ме при конете — сграбчи го за ръката Ричард. Времето ми изтича.
— И майка ми така каза.
Петдесет и пета глава
ЗЕД ПОТРЪПНА ОТ БОЛКА. Отново чу някой да вика името му. Имаше чувството, че гласът прониква в него от някакъв далечен свят. Не искаше да се отзовава, не искаше да си отвори очите, да е в съзнание и да почувства изгарящата болка на осъзнаването.
— Зед — извика отново гласът.
Силна ръка го поразтърси и разклати внимателно напред-назад.
Зед се насили да открехне клепачи. Рика и Том се бяха привели над него, силно разтревожени. Зед забеляза, че косата по слепоочието на русия Том е залепнала от кръв.
— Зед, добре ли си?
Гласът бе на Рика. Той примига и се опита да прецени дали всяка костица на тялото му е счупена, или просто така се чувства. Стаеният в сенките на съзнанието му страх шепнеше, че тази нощ идва краят.
Коремът го болеше. Там го бе уцелила магията на Шеста.
Чувстваше се като глупак. Понеже я познаваше добре отпреди, беше се подготвил. Сигурен бе, че може да се противопостави на силата на онази жена — и сигурно щеше да успее, само дето тя го хвана неподготвен с някаква специално създадена магия — малка изненада, която бе измислила дълбоко в пещерите, докато е чакала търпеливо пристигането му, — ако някога отново навлезе във владенията й. Макар да бе от онези неща, които не бе чувал преди да са правени от вещици, трябваше да предвиди и тази възможност. Трябваше да очаква някакъв номер.
Тя беше вещица, а не магьосница, и съзнаваше, че макар да разполага със значителни умения, тя е същевременно и уязвима за някои от нещата, които Зед можеше да прави. Част от тях той бе разкрил по- рано при Магьосническата кула, когато не й позволи да убие него и останалите. Беше се поучила от опита си и намерила начин да му противодейства — нещо никак нехарактерно за една вещица. Всъщност беше гениално, но точно тогава той не беше в настроение да се възхищава на постиженията й.
— Зед — обади се отново Рика, — добре ли си?
— Така мисля — успя да изговори той. — Вие?
— Без съмнение ни очакваха — изръмжа недоволно Рика. Не знам какво точно направи тя, но със сигурност не ми позволи да я спра.
— Е, не се коси, същото стори и с мен.
— Когато изпадна в безсъзнание, не успях да се справя с всички онези войници — добави Том. — Съжалявам, Зед, разочаровах те, когато най-много се нуждаеше от мен. Трябваше да ти бъда опора.
— Не ставай глупав — изръмжа Зед в отговор. — И опората си има граници. Аз бях този, който не трябваше да позволи да ни заловят по този начин. Трябваше да знам, да съм по-добре подготвен.
— Мисля, че всички се провалихме — обади се Рика. — Най-вече, разочаровахме Ричард. Дори не успяхме да стигнем до пещерата, за да му помогнем. Трябва да проникнем в пещерата и да разбием магията, която го разделя от дарбата му. Вече нямаме големи шансове.
— За това ще видим — измрънка недоволно Зед. — Поне, изглежда, в момента сме в безопасност.
— Освен ако Шеста не се върне да ни довърши.
— Голяма си утеха, няма що — погледна Том Зед.
Двамата го издърпаха за ръцете и му помогнаха да седне.
— Къде всъщност се намираме? — огледа се на слабата светлина той.
— В някаква килия — обясни Том. — Стените са каменни, с изключение единствено на вратата. Коридорът отпред бъка от войници.
Не беше кой знае колко широко. На малка маса бе оставена запалена лампа. Имаше и един стол.
— Покривът е от греди и дъски — отбеляза Зед. — Питам се дали бихме могли да ги пробием с моята сила, колкото да можем да се измъкнем.
Отново с помощта и на двамата Зед се изправи несигурно на крака. Рика го придържаше, а той вдигна ръка, за да изпробва тавана с дарбата си.
— Проклятие — прошепна. — Изглежда, когато е използвала онази новосъздадена магия, е поставила и някаква бариера около тази стая. Не ми позволява да я пробия с дарбата си. Зазидани сме.
— А, още нещо — каза Том. — Пазачите са предимно войници от Императорския орден. Явно Шеста е преминала на страната на Джаганг.
— Страхотно — почеса глава Зед, — само това ни трябваше.
— Е, поне ни оставиха живи.
— Засега — вметна Рика.
Зед извърна леко глава и погледна отново тавана.
— Какво е онова?
