— Кое? — проследи погледа му Том.
— Ей, там. В ъгъла на тавана, близо до стената. Нещо е мушнато между последната греда и стената.
Том придърпа стола и с негова помощ достигна тъмния вързоп, скрит в сянката на гредата. Издърпа го и той тупна на земята. Част от нещата вътре се разпиляха.
— Духове! — възкликна Зед. — Това е вързопът на Ричард. Разпозна част от нещата, които се бяха пръснали. Наведе се да ги вдигне, поогледа ги и ги върна обратно във вързопа. Когато вдигна златотканата черна риза, видя на пода някаква книга. Взе я и я обърна към светлината.
— Каква е тази книга? — попита Рика.
Том също се приведе по-близо.
— Какво пише?
Зед не вярваше на очите си.
— Заглавието е „Тайните на силата на магьосника воин“.
Рика подсвирна леко от изненада.
— Аха, и аз така мисля — измърмори Зед, докато оглеждаше книгата от всички страни. — Откъде Ричард се е сдобил с такова нещо? Може да се окаже безценна.
— Какво пише за силите му? — обади се Рика, сякаш нетърпелива да научи някоя клюка.
Зед отгърна корицата и прелисти една страница, после още една.
— Добри духове… — прошепна изумено.
Ничи вдигна глава и видя на вратата да се появява сянка. Беше Кара.
— Как си? — попита Морещицата едва чуто.
Погледът на Ничи бавно се отмести и зарея нейде в пространството. Въпросът не й се струваше особено уместен. Може би Кара просто искаше да каже нещо, с което да изрази загрижеността си. За миг се замисли колко е парадоксално, че една Морещица за нула време е развила най-прости, чисто човешки качества. Но какво от това — нямаше за кога.
— Нищо ново, Кара.
— Разбра ли какво се е объркало?
— Какво се е объркало ли? — вдигна глава от коженото кресло Ничи. — Не е ли очевидно?
Кара се приближи и прокара разсеяно пръст по ръба на махагоновата маса. В слабо осветената стая червената кожа на дрехата й се открояваше като огромно петно кръв.
— Господарят Рал ще намери пътя обратно.
На Ничи това й прозвуча повече като молба, отколкото като израз на увереност.
— Кара, ако Ричард е можел да се върне, да го е направил преди десет дни — отвърна Ничи потиснато, неспособна да лъже. Кара заслужаваше повече от прикрита зад лъжливи надежди истина.
— Може би му е било нужно повече време от предвиденото.
На Ничи й се щеше да е толкова просто. Поклати глава.
— Трябваше да се е върнал до сутринта. Щом не се върна, значи не се е преборил с онова, което…
— Ще се върне! Ще видиш! — извика Кара и се приведе през масата, неспособна да позволи на Ничи да довърши.
Ничи за миг се загледа в разтревоженото лице на Кара. Какво да каже? Как да обясни такова нещо на човек, който не разбира за какво точно става дума?
— Повярвай ми, Кара — изрече тя накрая. — Аз искам да се върне не по-малко от теб, но ако бе успял да устои на магията и да преживее пътуването в Отвъдния свят, отдавна щеше да се е върнал. Не може да остане там толкова дълго.
— И защо не?
— Ами това е нещо като да се гмурнеш в езеро. Можеш да не дишаш известно време, но след определено време трябва да изплуваш на повърхността. Ако кракът ти се закачи на някое дърво на дъното, ще се удавиш. Невъзможно е да оцелее там толкова дълго. Щом не се върна, когато трябваше…
— Може да е излязъл някъде другаде. Може да е изплувал за въздух на друго място.
Ничи поклати глава.
— Представи си, че езерото е замръзнало. Дупката, през която влезе — това са магиите в магьосническия пясък, — е единственият изход обратно. Кутиите на Орден са портал. За слизането се използват елементи от Орден, от онзи портал. Подземният свят е просто празнота. — Съзнаваше, че се оплита все повече в опитите си да направи нещата смилаеми за Кара. Самата Ничи не проумяваше напълно Отвъдния свят. — Да кажем просто, че ако му се наложи да изплува нейде другаде изпод леда, няма да може да го пробие. Трябва да се върне през дупката, която е издълбал, дупката към Отвъдния свят, през портала. Разбираш ли?
— Горе-долу, но тогава трябваше да се получи — посочи тя разтворените на масата книги. — Двамата бяхте обмислили всичко. Мрачният Рал го направи. Няма причина този път да не проработи. Защо при Ричард да не се получи?
— Напротив, има — отмести поглед от сините очи на Кара Ничи.
— Как така? Каква причина?
— Звярът.
Кара я изгледа изумено за миг.
— Звярът. Мислиш, че звярът може да го е намерил там, в Отвъдния свят?
— Не — поклати глава Ничи. — Намери го тук, на този свят, докато рисуваше формите на магията. Когато Ричард най-накрая влезе през портала, който бе създал, то бе готово и чакаше. Звярът го последва в Отвъдния свят.
Лицето на Кара изразяваше нещо средно между ужас и гняв.
— Но той сигурно го е преборил.
— Как? — погледна я изпод вежди Ничи.
— Не знам. Не ме бива в тези неща.
— Нито пък Ричард. В Отвъдния свят е различно. В миналото той използваше меча или щита си, за да го спре. Последния път, когато звярът се появи, той успя да го простреля с една от онези специални стрели. Как ще се бие с него в Отвъдния свят? Трябваше да отиде там гол. Нямаше оръжие, нищо, с което да го пребори.
— Тогава защо му позволи да отиде? — премина в откровена ярост изражението на Кара.
— Когато видях звяра, той вече беше слязъл в Отвъдния свят. Нямаше начин да го предупредя.
— Не може да е нямало начин.
— Прекрачването в Отвъдния свят — изправи се Ничи — е нещо, което Ричард трябваше да стори, ако иска изобщо да има някакъв шанс да използва силата на Орден. Иначе не може да се противопостави на лавинния огън, а не го ли направи, за нас няма надежда. Освен това, ако наистина е решен да отиде, аз не бих могла да го спра.
— Но само след няколко дни е новолуние — закрачи нетърпеливо Кара. — Времето ни изтича. Все нещо трябва да може да се направи. Все има някаква вероятност той да е още там. Господарят Рал никога не ни е изоставял. Господарят Рал би се бил за нас до последния си дъх.
— Права си — заобиколи масата Ничи. — Ще отида в Градината на живота и ще изпратя няколко призивни магии. — Знаеше, че е глупаво. Знаеше, че това е не само невъзможно, но и чиста загуба на време. Само че имаше нужда да направи нещо, за да не полудее, а така и Кара щеше да се поуспокои, преди да настъпи краят. Освен това какво друго й оставаше да прави сега.
— Добра идея — отвърна Кара. — Започвай да правиш призивни магии, докато не изведеш Господаря Рал обратно.
Ничи излезе в коридора и видя, че и в двете посоки е блокиpaн от войници от Елитната гвардия. Всички носеха арбалети, украсени с червени пера. Сякаш умишлено отцепваха района около библиотеката. Ничи видя покритото с бяла коса теме на Натан, който си проправяше път през плътната стена от войници. Най- накрая се показа отпред. Видя Ничи и веднага се насочи към нея. Лицето му бе повече от мрачно. Само при вида му устата на Ничи пресъхна.
— Натан, какво има? — попита тя още щом той спря пред нея.
