Лазурните му очи изглеждаха уморени.
— Съжалявам Ничи, но няма друг начин.
Ничи примига объркано. Хвърли бърз поглед към гъстите редици от войници. Изглежда, и на тях не им харесваше да са тук.
— Какъв начин?
Натан отмести поглед и потри уморено лице.
— С Ричард разговаряхме сериозно, преди да предприеме това опасно пътуване. Каза ми, че ако не се завърне, трябва да направя необходимото, за да спася хората тук от ужаса, с който Джаганг ще ги залее. Според пророчеството без Ричард ние ще загубим тази последна битка.
— Да, отдавна го знаем.
— Аз знам това-онова за слизането в Отвъдния свят, Ничи. Познавам магическите форми, които Ричард използва. Бил съм и в Градината на живота. Изучавал съм същите неща. Ричард направи всичко както трябва. Трябваше да проработи.
— Звярът го е последвал в Отвъдния свят — обади се Кара.
Натан въздъхна тежко, но не изглеждаше кой знае колко изненадан.
— Предположих, че е нещо такова. Работата е там, че аз съм изучавал методите, които Ричард използва.
— Добре — изрече Кара, очевидно с надеждата, че Пророкът ще й даде отговора, който Ничи не бе успяла. — А намерил ли си начин да го върнеш оттам? Ничи ще хвърли няколко призивни мрежи. Би могъл да й помогнеш. Двамата заедно…. заглъхна гласът й.
Натан не изглеждаше в настроение да слуша подобни глупости.
— Няма такова нещо, Кара. Не можем да го върнем от Отвъдния свят след толкова време. Загубихме Ричард завинаги. Кара примига, за да сдържи сълзите, неспособна да приеме такова твърдение. — Императорът ще проникне тук — продължи Натан. — Въпрос на време е. Скоро Необятната пустош ще ни обгърне. Сега можем единствено да се надяваме да спасим възможно най-много хора в Двореца.
— Разбирам — изправи чело Ничи.
— Единственият начин е да предадем Двореца още на новолуние, и то така, както Джаганг поиска.
— Разбирам — преглътна с усилие Ничи. — Аз самата не виждам друг начин, Натан.
— Съжалявам, Ничи — изрече той с глас, от който ясно личеше колко искрени са думите му. — Само че трябва да подготвя един куп неща, така че ще те сложа под арест на сигурно място, докато Джаганг дойде да те вземе на новолуние.
Ничи усети, че по бузата й се търкулва сълза — не заради самата нея, а заради загубата на Ричард за всички хора, които разчитаха на него да обърне хода на събитията, да поеме битката и най-накрая да стори онова, на което само той бе способен.
— Няма нужда от всички тези въоръжени пазачи — успя да сдържи плача си Ничи. — Сама ще дойда.
Натан кимна.
— Благодаря ти, и без това ми е достатъчно трудно.
Петдесет u шеста глава
КАЛАН СЕ СЪБУДИ, СКОВАНА ОТ УЖАС.
Лежеше настрани, с извита надясно глава, опряна върху седло вместо възглавница. Надзърна предпазливо през тънките цепнатини на клепачите си. Надвисналото небе бе обагрено с червеникавите багри на приближаващата зора.
В първия момент се зачуди какво я накара да скочи така рязко, но бързо разбра причината.
С крайчеца на окото си мярна Самюъл, надвесен ниско над нея. Беше съвсем близо, безшумен и притихнал — същински планински лъв, дебнещ плячката си.
Беше чисто гол.
Калан толкова се стресна, че известно време не смееше да помръдне, чудейки се дали не продължава да сънува някакъв странен кошмар. Инстинктите й задействаха съвсем скоро и тя взе нещата под контрол.
Без да се издава, че се е събудила, плъзна ръка към ножа на кръста си. Както лежеше на дясната страна, канията й се падаше някак отдолу, под тялото й. Опита се да не си проличи, че е будна и извършва някакво движение. Разчиташе на одеялото да скрие помръдването на ръката й.
Ножа й го нямаше.
Погледна скришом да не би да е паднал някъде около нея. Не беше. Докато опипваше под одеялото, мярна купчината дрехи на Самюъл, захвърлени недалеч. Там беше и ножът й. Извън нейния обсег.
Повдигаше й се, като си го представи как я наблюдава тайничко, докато тя спи, и се съблича. Ужасно беше да си помисли колко близо до нея е бил, как е измъкнал ножа й, подготвяйки се за гнусотиите, които е искал да й стори — а тя през цялото време не е усетила нищо. Освен че беше ужасена, тя бе разтърсена и от неистов гняв, задето му бе позволила да стигне до там.
Макар че Самюъл през цялото време се бе държал свенливо, поведението му не я изненада. Доста пъти го бе засичала да я зяпа. В погледите му винаги бе проблясвала една нега, която обикновено той гледаше да прикрива. Преглътна гнева си и се съсредоточи върху оцеляването.
Колеблив и нерешителен, Самюъл се придвижваше бавно и полека, дебнешком. Явно целеше да заеме удобна позиция, след което, лишил я от възможност за реакция, да й се нахвърли и да осъществи подмолните си намерения, скрити зад тези бляскави златисти очи.
Самюъл не беше едър, но бе мускулест. Определено беше по-силен от нея. Едва ли би могла да му се измъкне без боричкане, а позицията й определено беше неизгодна. От толкова близо, без нож, без никаква защита, шансовете й да го отблъсне бяха минимални.
Но макар да бе очевидно по-силен, а тя да спеше, Самюъл действаше предпазливо. Грешката му беше, че не подходи по-категорично и експедитивно. Явно не ставаше въпрос за липса на качества или предимство, а no-скоро за недостиг на кураж. Нейното предимство бе неговата слабост и колебливост, както и фактът, че е будна. Тя нямаше да го пропилее. Внезапната й атака щеше да изравни силите и да й предостави уникален шанс.
Прехвърли мислено всички възможности за действие. Нямаше друг избор, освен да скочи първа. Имаше право само на един опит. Трябваше да бъде успешен.
Първата й мисъл бе да се спусне с коляното напред и да го изрита там, където най-много боли, но както беше легнала на дясната си страна, нямаше да събере достатъчно инерция за силен начален удар.
Лявата й ръка беше свободна, отпусната върху одеялото. Явно това беше по-добрият вариант. Без да губи нито секунда повече, преди да е станало твърде късно, нанесе светкавичен удар, целейки се в очите му. Заби пръсти в меката плът на окото му. Самюъл извика и инстинктивно отскочи назад.
Окопити се бързо и се опита да й извие ръката, докато тя продължаваше да се протяга към лицето му. В същото време атакува с тежестта на тялото си и я затисна под себе си, изкарвайки й всичкия въздух.
Преди да й даде възможност да се окопити, прикова врата й за земята с ръка, за да не може тя да си поеме дъх. Калан започна да рита и да се мята неистово, за да му се изплъзне. Но беше все едно да се опитва да изтласка от себе си мечка. Не можеше да се мери с неговата сила и тегло, особено в тази неизгодна позиция. Нямаше опорна точка, за да го изтласка; нямаше как да замахне, за да нанесе ефективен удар.
Калан извъртя глава още по-надясно, за да освободи шията си от директната тежест на ръката му, която я притискаше. Успя да се пребори за глътка въздух.
В същото време погледът й попадна на купчината дрехи недалеч. Мярна ефеса на меча да стърчи изпод панталоните му. Изписаната със злато дума „Истина“ проблесна на сребърен фон.
Калан отчаяно се протегна към меча. Оказа се на сантиметри извън обсега й. Знаеше, че тъй като е в легнало положение, без възможност да използва двете си ръце едновременно, дори да се добере до меча, няма да може да го изтегли достатъчно бързо от ножницата и да прониже Самюъл, дори само да го одраска. По-реалистичната й цел беше да стисне ефеса и да атакува с него. Оръжието бе достатъчно тежко, че да го нарани поне частично. Добър удар на подходящо място, например в слепоочието, можеше дори да го
