изпълнено с неописуема радост. Тя си припомни сивите му очи, начина, по който той я гледаше… Изведнъж не беше чак толкова потресена. Сякаш всичките й мечти, които не смееше да извади на повърхността, се сбъдваха.
Усети как по бузата й се изтърколва сълза. Изтри я с пръсти, но след нея веднага изплува втора. Едва се сдържа да не прихне в смях.
— Съпруг!
Самюъл закима енергично.
— Да, Господарке. Вие сте Майката Изповедник. Той е Господарят Рал. И е женен за вас. Той е ваш съпруг.
Цялата разтреперана, Калан се опита да мисли, но съзнанието й не откликна, сякаш мислите й го бяха задръстили и образуваха неподлежащо на разплитане кълбо.
Изведнъж си спомни как Ричард лежеше на земята в лагера на Ордена и й крещеше да бяга.
В най-добрия случай той беше пленник на Ордена, но всъщност по-вероятно бе да е мъртъв.
Едва сега да разбере какво я свързва с него… и да го изгуби толкова скоро.
По бузата й пак запари сълза, но този път не беше от радост, а от ужас. Накрая се окопити и съсредоточи вниманието си върху коленичилия пред нея мъж. — Къде ме водиш?
— В Тамаранг. При другата ми… при другата ми Господарка.
— Друга Господарка ли?
Той пак закима яростно.
— Шеста.
Тя се сети, че Джаганг бе споменавал това име. Смръщи чело.
— Вещицата ли?
Въпросът й го хвърли в ужас, но той все пак отговори.
— Да, Господарке. Заповядано ми бе да ви заловя и да ви отведа при нея.
Тя посочи към постелята си.
— А това заповядано ли ти бе да правиш?
Самюъл облиза устни, явно още по-сконфузен. Да признаеш убийство бе едно, но това бе съвсем различно.
— Питах я дали може — изскимтя той. — Каза, че след като искам, може, като възнаграждение за услугата, но че трябва да ви заведа при нея жива.
— Какво иска тя от мен?
— Смята да ви използва за разменна монета.
— С кого ще се пазари?
— Император Джаганг.
— Но аз вече бях пленена от Джаганг.
— Той ви иска отчаяно. Тя знае колко сте ценна за него. Тя иска да сте й подръка, за да може да ви изтъргува с Джаганг при изгодни условия.
— Колко сме далече от Тамаранг?
— Не много. — Самюъл посочи на югозапад. — Ако не се бавим, ще пристигнем до утре вечер, Господарке.
Калан изведнъж се почувства много уязвима да е толкова близо до тази могъща вещица. Съзнаваше ясно, че трябва да изчезва от тук колкото се може по-бързо, иначе рискуваха да я забележат, дори без Самюъл да я води на крака при вещицата.
— И след като е трябвало да ме заведеш при нея до утре, си бил наясно, че времето ти с мен изтича. Искаше да ме изнасилиш.
Не беше въпрос. По лицето на Самюъл заблестяха сълзи.
— Да, Господарке.
В надвисналата тишина той се почувства още по-неловко от втренчения й в лицето му поглед. Калан знаеше, че докоснатият от силата на Изповедник губи изцяло самоличността си. Изведнъж се сети, че преди време самата тя бе настигната от подобна съдба. Дали нейната памет бе безвъзвратно изгубена, както миналото на Самюъл след докосването й. Мисълта беше плашеща.
— Моля ви, Господарке, простете ми.
В тягостната тишина вината тегнеше непосилно в душата му. Разрида се истерично, неспособен да понесе укорителния й поглед.
— Моля ви, Господарке, намерете милост в сърцето си за мен.
— Тук става въпрос за справедливост, а не за милост.
— Тогава моля ви, Господарке… простете ми!
Калан се вгледа в очите му, за да е сигурна, че думите и намеренията й ще бъдат разбрани правилно.
— Не. Това би било гавра със справедливостта. Няма да ти простя — нито сега, нито за в бъдеще. Не от омраза, а защото престъплението ти към мен не е единственото, което си извършил.
— Знам, но поне можете да ми простите престъпленията, извършени спрямо вас. Моля ви, Господарке, само тях. Само ми простете за стореното към вас и за онова, което възнамерявах да ви причиня.
— Не.
Категоричността на отговора й попи в очите му. Той ахна в ужас, осъзнал действията си, направения избор, невъзможността да се върне назад. Другите му престъпления не го изпълваха с чувство за вина, но чувстваше огромната отговорност от това, което бе причинил на Калан.
Навярно за пръв път в живота си Самюъл се видя такъв, какъвто е — видя се през нейните очи.
Ахна пак, притиснал ръце до гърдите си, след което се срина мъртъв в краката й. Калан незабавно се зае да си събира нещата. При положение, че вещицата бе толкова наблизо, не искаше да губи нито миг. Нямаше представа накъде ще тръгне, но знаеше къде не бива да се озовава.
Изведнъж осъзна, че трябваше да прояви повече разум и да разпита Самюъл за още доста неща. Сама остави отговорите да й се изплъзнат между пръстите.
Новините за Ричард — за това, че той й е съпруг — така разбъркаха мислите й, че изобщо не й хрумна да попита Самюъл още неща. Внезапно се почувства пълна глупачка, задето пропиля тази безценна възможност.
Стореното — сторено. Важното беше да се съсредоточи върху предстоящите си ходове. Да внимава какво ще направи отсега нататък. Завтече се да оседлае коня. Откри го мъртъв на земята. С прерязано гърло. Вероятно Самюъл, от страх да не би тя да успее някак да му избяга, преди да е осъществил гнусните си намерения, бе убил горкото животно.
Без никакво бавене уви в одеялото си, каквото можеше да побере и намести вързопа на самара. Преметна го през раменете си и взе Меча на истината, както си беше в ножницата. Тръгна в посока, противоположна на Тамаранг.
Петдесет и седма глава
СМАЗАНА ОТ САМОТА, КАЛАН СЕ НАСОЧИ НА СЕВЕРОИЗТОК. Защо ли изобщо се притесняваше? След като бъдещето е под въпрос, нима би имало смисъл да се бори за собствения си живот? Каква полза от живот, в който ги няма спомените и мислите й, живот, обречен на фанатичните вярвания на Императорския орден? Тези хора нямаха градивни цели, те просто избиваха поголовно всички по пътя си, сякаш чрез унищожението се надяваха да си спечелят живот, изграден върху обещания.
Всички онези, които определяха съществуването си по мярата на изгарящата омраза към ближния, изцеждаха и последната капчица радост от живота и така омаломощаваха самия живот и постепенно го заличаваха. Струваше й се по-лесно просто да се откаже. Никой не би се впечатлил. Никой не би разбрал.
Но тя щеше да знае. Щеше да се тормози. Действителността е такава, каквато е. В крайна сметка животът е единственото, което й бе останало, нейното най-голямо богатство. И не само нейно.
Беше вървяла около час, когато чу далечен тропот на копита. Спря и различи коне, които тъкмо излизаха от една горичка в далечината. Идваха право насреща й. Огледа се трескаво. Рехавите горички от
