убие.
Само дето ефесът бе извън обсега й.
В същото време, докато тя продължаваше да се протяга отчаяно натам, Самюъл не успяваше да осъществи плановете си за нея. С мъка я удържаше под себе си. Явно не бе изчислил всички подробности и евентуални затруднения. Вярно, успяваше да я обездвижи, но между нея и него оставаше одеялото, което възпрепятстваше всякакъв пряк контакт.
Калан си даде сметка, че е въпрос на време той да се сети, че с един удар може да я хвърли в безсъзнание и тогава да осъществи необезпокояван коварните си намерения.
Сякаш прочел мислите й, той повдигна лявата си ръка. Огромният му юмрук се сви. Докато той летеше към лицето й, тя даде всичко от себе си, за да извие врат и да избегне удара. Юмрукът му се стовари на земята, на милиметри от главата й. Пръстите й докопаха златната нишка, изписваща думата „Истина“ върху ефеса на меча. Светът сякаш се закова на място. В следващия миг я озари прозрение. Неща, които смяташе за безвъзвратно изгубени, си дойдоха по местата. Не помнеше коя е, но се сети каква е. Изповедник. Това далеч не бе цялостно възстановяване на миналото й, но някак си инстинктивно разбра какво означава да си Изповедник. Толкова дълго това бе загадка за нея, а ето, че изведнъж разтълкува мистерията, усети призванието си, връзката вътре в себе си.
Продължаваше да не е наясно коя е, коя е Калан Амнел, не си спомняше нищо от миналото си, но знаеше какво означава да си Изповедник.
Самюъл замахна за втори удар.
Калан опря длан в гърдите му. Той вече не беше онзи силен мъжага, затиснал я под тежестта си. Паниката и яростта изчезнаха от душата й. Вече не чувстваше необходимост да се бори. Почувства се лека като вятъра и преливаща от сила.
Вече не изпитваше трескавост, нито чувство за отчаяние.
Времето й принадлежеше. Нямаше нужда да обмисля и оценява ситуацията, да взема решение. Знаеше с пълна категоричност какво трябва да направи. Не й се налагаше дори да се замисля. Просто трябваше да махне ограниченията, които сама си беше поставила.
Видя разяреното му лице, втренчено в нея. Юмрукът му остана застинал в един безкраен миг във времето.
Не й бе нужно да се надява, да очаква, да действа. Знаеше, че времето й принадлежи. Знаеше какво ще се случи с абсолютна сигурност — все едно вече се беше случило. Самюъл бе дошъл в Императорския орден не за да я спаси, а за да я плени. Защо — това тя щеше да разбере съвсем скоро. Важното сега беше, че той не бе нейният спасител.
Беше враг.
Вътрешната мощ на неизменно присъщата й дарба бе удивителна. Цялото й същество закипя, тялото й се подчини на тази удивителна сила с всичките си фибри.
Времето й принадлежеше.
Можеше да преброи всички косъмчета по застиналата му физиономия, стига да искаше. И той пак не би помръднал и на милиметър, не би продължил устремната си атака.
Страхът й изчезна, изтласкан от спокойствие и усещане за пълен контрол над ситуацията. Не изпитваше омраза. На нейно място дойде съзнанието за хладна справедливост.
Потопи се в море от вътрешен покой, породен от контрола над вродената й дарба. В душата й нямаше нито ненавист, нито ярост, нито ужас… нито капка съчувствие. Истината се разкри пред очите й. Този човек сам подписа присъдата си. Направи своя избор. Сега трябваше да понесе последствията от него. В едно безкрайно тихо кътче на съзнанието си Калан намери абсолютния покой. Времето спря.
Той проигра шанса си. Сега й принадлежеше.
Макар тя да разполагаше с цялото време на света, не изпитваше и сянка колебание.
Калан освободи силата си.
Във въздуха отекна гръмотевица без гръм — разтърсваща, могъща и в този непорочен миг — всевластна.
Мигът на срещата с това усещане се превърна за нея в остров на осъзнаването насред мътната река на непознатата й същност.
Лицето на Самюъл застина в омраза към обекта, до който се надяваше да се докопа. Калан се вгледа в златистите му очички, наясно, че той е изправен пред непоклатимостта в погледа й.
За частица от секундата съзнанието му, споменът за това кой е и какъв е, се стопи в небитието.
Мощният поток сила разлюля околните дървета, притихнали във вкочаняващата зимна утрин. От клоните закапаха изсъхнали вейки и парчета кора. Сблъсъкът роди облак прах, който се разстла над бивака им и бавно започна да се разсейва.
Особените очи на Самюъл се облещиха.
— Господарке — прошепна той, — на вашите заповеди.
— Махни се от мен. — Той тутакси се завъртя и се изправи на колене, притиснал почтително длани, без да откъсва очи от нея. Докато ставаше, Калан осъзна, че продължава да стиска ефеса на меча с дясната си ръка. Пусна го. Не й беше нужен меч, за да се оправи със Самюъл. Дълбоко притеснен от липсата на заповеди, Самюъл бе на ръба да избухне в сълзи.
— Моля ви… какво да направя за вас?
Калан отметна одеялото от себе си.
— Коя съм аз?
— Калан Амнел, Майката Изповедник — отвърна незабавно той.
Това тя вече го знаеше. Замисли се за момент.
— Откъде взе този меч?
— Откраднах го.
— Кому принадлежи по право?
— Преди или сега? — Отговорът му леко я озадачи.
— Преди.
Въпросът й го хвърли в ужас, очите му плувнаха в сълзи и той се разрида с глас, кършейки ръце.
— Не му знам името, Господарке. Кълна се, не го знам. Толкова съжалявам, Господарке, но не знам, кълна се, не знам…
— Как му отне меча?
— Промъкнах се и му прерязах гърлото, докато спеше. Но се кълна, че не му знам името.
Всеки, докоснат от Изповедник, признаваше без никакво колебание всичко, което бе извършил — абсолютно всичко. Единствената им грижа бе влудяващият, неописуем ужас да не би да разочароват с нещо жената, която ги е докоснала със силата си. Единствената им цел бе да удовлетворят желанията й.
— Убивал ли си други хора? — Самюъл я погледна, обзет от внезапна радост, че му е зададен въпрос, на който може да отговори изчерпателно. Лицето му бе озарено от усмивка.
— О, да, Господарке, много. Моля ви, нека убия някого за вас. Когото и да е. Само го посочете. Ще се заема незабавно. Моля ви, Господарке, само кажете и заповедта ви ще бъде изпълнена.
— На кого принадлежи мечът сега?
Той млъкна, регистрирал смяната на темата.
— На Ричард Рал.
Калан не се изненада.
— Откъде ме познава Ричард Рал?
— Той е ваш съпруг.
Калан застина, удивена от онова, което й се причу. Примигна, мислите й се разбягаха във всички посоки.
— Моля?
— Ричард Рал е ваш съпруг.
Тя остана неподвижна цяла вечност, неспособна да успокои съзнанието си. В същото време думите му й се сториха изпълнени със смисъл.
Калан стоеше безмълвна.
Да установи, че е омъжена за Ричард Рал, бе потресаваща новина. От друга страна, сърцето й бе
