представя каква е радостта от това усещане. Колко жалко за всички онези, които не можеха да разберат разликата.
— Ако в тази своя радост от цялостната любов — продължи Ан — ти би могла да насочваш мъжа, когото обичаш, просто да прави правилния избор, какво лошо има в това? — Тя отпусна ръце. — Не те моля да го караш да върши нещо погрешно, а само онова, което е правилно — да избере онова, което сам би искал да стори. Единственото, което те моля, е да го спасиш от такава мъка, която би могла да го накара да направи грешка, която би унищожила всички нас заедно с него.
Ничи отново почувства как косъмчетата по врата й настръхват.
— За какво говориш?
— Ничи, когато беше с Ордена, когато беше известна като Господарката на смъртта, как се чувстваше?
— Как се чувствах ли? — Ничи се опита да намери в себе си отговор на този неочакван въпрос. — Не зная. Не разбирам какво имаш предвид. Предполагам, че мразех себе си, мразех живота.
— И в твоята омраза към самата себе си щеше ли да те е грижа, ако Джаганг искаше да те убие?
— Не особено.
— Би ли се държала по същия начин и днес? Да не се интересуваш от себе си и от бъдещето?
— Разбира се, че не. По онова време не ме беше грижа какво ще се случи с мен. Какво бъдеще можеше да има тогава? Не мислех, че заслужавам каквото и да е щастие — не мислех, че някога бих могла да съм щастлива — така че нищо нямаше особено значение за мен, дори и собственият ми живот. Просто мислех, че нищо няма значение.
— Мислела си, че нищо няма значение — повтори Ан, театрално загрижена и ужасена от думите й. — Не си мислела, че можеш да бъдеш щастлива. По онова време не си вземала същите решения, които би взела днес, защото не те е било грижа за самата теб. Така ли е?
— Точно така — Ничи подозираше, че всеки момент ще попадне в невидимата клопка, подготвяна й от Ан.
— И как предполагаш, че би се почувствал мъж като Ричард, когато накрая разбере, че Калан е загубена за него — когато окончателно и безвъзвратно осъзнае това? Дали ще си мисли, че има за какво да живее? Мислиш ли, че ще продължава да се чувства свързан с нас, да има същото усещане за важността на живота както преди, ако е изгубен, самотен, отчаян, обезверен… и без всякаква надежда? Ако мисли, че никога повече няма да е щастлив. Дали изобщо ще го интересува какво се случва с него? Ти самата по-добре от мен знаеш какво е усещането, дете. Ти ми кажи.
По ръцете на Ничи полазиха тръпки на ужас. Тя се страхуваше да отговори на този въпрос.
Ан размаха пръст.
— Ако няма човек до себе си, когото да обича, мислиш ли, че ще го е грижа дали ще живее или ще умре?
Ничи мъчително преглътна, насилвайки се да се изправи очи в очи с истината.
— Предполагам, че е възможно и да не го е грижа.
— И ако няма надежда за самия себе си, дали ще вземе правилното решение за нас? Или просто ще се предаде?
— Не мисля, че Ричард някога би се предал.
— Не мислиш, че би го направил — Ан се наведе по-близо до нея. — Готова ли си да рискуваш да провериш дали е така? Да заложиш на карта всичко?
Напрегнатото изражение на Ан накара Ничи да замръзне на място.
— Дете, ако ние загубим Ричард, тогава край с всички нас. Тя продължи с по-мек глас, създавайки у Ничи усещането, че челюстите на капана вече са щракнали около нея. — Ти прекрасно знаеш каква ключова роля играе той. Нали точно затова си вкарала в играта кутията на Орден от негово име. Ти знаеш, че Ричард е единственият, който може да ни поведе в тази битка. Знаеш, че без него Сестрите на мрака ще освободят Пазителя на Подземния свят. Без Ричард, който да ги спре, те ще насъскат самата смърт срещу живота. Те ще сложат край на света на живота. Ще ни поведат към Великата бездна. Без Ричард всички ние сме изгубени — повтори тя отново насечено, сякаш забиваше последния пирон в нечий ковчег.
— Ричард никога не би ни изоставил — Ничи преглътна буцата, която напираше в гърлото й.
— Може би не нарочно. Но ако той започне тази битка сам, след като е загубил своята любов и надежда, може да вземе решения, които не би взел, ако имаше до себе си жена, която да обича. Тази любов може да е нишката, която го свързва с всичко останало и го запазва цялостен.
— Това може и да е вярно, но все пак не ти дава право да решаваш вместо неговото сърце.
— Ничи, не мисля…
— За какво се бориш, ако не за живота?
— Точно за това се боря.
— Така ли е? Така ли е наистина? Целият ти живот е посветен на това да превръщаш останалите в нещо, което си решила ти, без значение какво искат те самите. И макар че едва ли е от омраза към доброто, със сигурност си мислиш, че знаеш как би трябвало да живеят другите. Ти така моделираше послушниците в Сестри, че те да изпълняват задълженията, които ти им определяше. После по същия начин използваше Сестрите да оформят младите мъже в магьосници. Всеки, над когото имаше някакъв контрол, биваше принуждаван да споделя твоята идея за това как трябва да изживее живота си и какви вярвания трябва да следва. Ти рядко предоставяш на хората избор. Много често просто не им позволяваш да научат повече за живота, а просто им казваш как трябва да живеят. Единственото частично изключение е Вирна, която изпрати на път за двайсет години. Ти си планирала живота на Ричард стотици години преди неговото раждане. Правила си планове как да изживее живота си. Ти, Аналина Алдурен, си решила какво съществуване трябва да води Ричард в света на живота. А сега се опитваш да планираш и чувствата му вместо него самия. Най-вероятно дори си планирала и какво ще бъде мястото му в света на духовете. Държа затворен Натан с векове, въпреки че той ти помагаше да постигнеш целите си. Макар че накрая се влюби в него, ти го осъди на цял един живот, прекаран в затвора, за престъпление, което се страхуваше, че той би могъл да извърши. Ан, нали онова, за което се борим, е възможността да живеем свой собствен живот? Ти просто не можеш да решаваш вместо другите. Не можеш да превърнеш себе си в по-добрата версия на Джаганг обратната страна на една и съща монета.
— Това ли мислиш, че правя? — Ан примигва, искрено изненадана.
— А не го ли правиш? Продължаваш и сега да решаваш какъв трябва да бъде животът на Ричард, точно както и преди да бъде роден. Това си е неговият живот. Той обича Калан. За какво му е този живот, ако дори не може да управлява собственото си сърце, защото трябва да направи, каквото ти казваш. Коя си ти, че да решаваш дали трябва да изостави любимата си и да заобича мен? Ако направя това, което искаш, сама ще обезсмисля чувствата, които съм породила у него, и ще ги превърна в нещо фалшиво.
— Но аз не искам да го обичаш противно на волята си — Ан изглеждаше обезкуражена. — Само искам онова, което е най-доброто за теб.
— Бих дала всичко да мога да използвам твоите мотиви като извинение, за да направя това, но после никога няма да си го простя. Ричард обича Калан. Не е моя работа да заменям тази любов с каквото и да било. Точно защото го обичам, никога не бих могла да предам сърцето му.
— Но аз не мисля…
— Би ли ти харесало да получиш любовта на Натан като награда за някой добре премислен номер, който си направила? Би ли ти донесло щастие?
Ан отклони поглед и очите й се изпълниха със сълзи.
— Не.
— Тогава защо мислиш, че ще ми достави удоволствие да съблазня Ричард с цената на собственото си самоуважение? Любовта, истинската любов, е нещо, което трябва да заслужиш.
— Но аз само…. — Ан не смееше да я погледне в очите.
— Когато отведох Ричард в Стария свят, исках да го накарам насила да приеме вярванията на Ордена. И да го заставя да ме обича. Ричард не се предаде. Затова го уважавам толкова. Той не приличаше на нито един от мъжете, които бях срещала дотогава, които просто искаха да ме вкарат в леглото си. Мислех, че мога да го имам по същия начин. Той обаче доказа, че се ръководи от разума си. Не беше просто животно като останалите, които позволяваха на страстта да надделее. Той е мъж, осланящ се на разума си. Ето защо
