той е нашият водач. Ако се бе поддал на моето съблазняване, никога нямаше да го уважавам така, както сега.
Ан се усмихна и хвана Ничи за ръката, повеждайки я по коридора от бял мрамор.
— Разбирам, колкото и да не ми се ще да призная, че е така. Сигурно съм виновна, че се оставих да повярвам, че сама мога да решавам вместо другите.
Известно време повървяха мълчаливо сред тихото пропукване на факлите.
— Съжалявам, Ничи. Въпреки усилията ми ти се оказа жена с характер.
— Изглежда, че това е самотен път — Ничи се загледа в далечината.
— Ричард би постъпил мъдро, ако те обичаше за това, което си, такава, каквато си.
Ничи преглътна, неспособна да отговори.
— Предполагам, че покрай всички неотложни неща, които се случват, съм започнала да забравям същия този урок, който вече научих от Натан.
— Може би грешката не е в теб — призна Ничи. — Вероятно причината е свързана с магията на лавинния огън.
— Едва ли мога да обвиня за действията си магия, направена едва наскоро — въздъхна Ан.
— Какъв урок ти е дал Натан?
— Той ме убеди в нещата, за които ти ми напомняш днес. Всъщност дори използва почти същите доводи. Имаш моите извинения, дете — за всичко, което съм ти причинила.
— Не, не се извинявай за моя живот — поклати глава Ничи. Сама направих своя избор. В крайна сметка всеки от нас живее своя собствен живот и носи своята отговорност за това. Искам само да ти обещая, Ан, че от каквото и да има нужда Ричард, ще го получи от мен.
— Ти си му истински приятел, Сестро — усмихна се Ан.
— Ничи.
— Нека бъде Ничи.
Подминаха мълчаливо десетина факли. Ничи се почувства облекчена, че Ан накрая я разбра. Помисли си, че никога не е твърде късно да научиш нещо ново. Може би Натан наистина я бе променил. Сякаш цял живот бе чакала именно този разговор с Ан.
— Исках да ти кажа още нещо — подхвана Ан. — Има нещо важно, което оставих долу в тъмницата.
Ничи я изгледа въпросително.
— Възнамерявах…
— Виж ти — каза нечий глас.
Ничи замръзна на място и погледна нагоре точно навреме, за да види трите жени, които излязоха от коридора отпред и вляво.
— Сестра Армина? — Ан зяпна объркано.
На лицето на Армина играеше надменна и самодоволна усмивка.
— И това, ако не е мъртвият Прелат, която, изглежда, отново е оживяла. — Тя повдигна вежди. — Мисля, че можем да намерим решение на този проблем.
Ан изблъска Ничи зад себе си.
— Бягай, дете. Сега ти си единствената, която може да го защити.
За Ничи нямаше никакво съмнение кого имаше предвид Ан.
Двайсета глава
НИЧИ ЗНАЕШЕ ОТ ОПИТ, че точно сега бягството би било фатална грешка. Предпочете да се довери на инстинкта си, вдигна ръка над рамото на Ан и концентрира всяка частица от тъмната си сила. Вложи цялата си воля да насочи невъздържаната си ярост към трите жени в дъното.
Когато с изумление почувства, че въпреки максималната концентрация няма резултат, осъзна, че в Народния дворец силата й е почти изцяло безполезна. Внезапно цялата тежест на този страх се стовари върху раменете й.
В дъното на залата проблесна мълния. Светкавичен оглушителен гръм изпълни помещението. Ярка светлина се извиси точно пред нея и почти я заслепи.
Черни ивици непрогледна тъмнина се смесиха с мълнията и родиха зловеща комбинация, която пукаше и подскачаше при всеки допир. Разхвърчаха се искри. Въздухът се нажежи. Субстрактивната стихия беше тъй черна, че напомняше дупка в пространството. Всъщност такава и беше.
От допира с нея мраморът на пода, тавана и стените се раздра като парче плат. Каменни късове захвърчаха от стената и заудряха като градушка. Вдигна се облак мраморен прах, породен от конвулсиите на самия въздух от силата на освободената енергия. Сблъсъкът угаси няколко от по-близките факли.
Макар силата й да бе дотолкова отслабнала, че не успя да я насочи успешно, в този миг на допир със своя Хан Ничи съумя да съхрани достатъчно от дарбата си, че да почувства познатата промяна в усещането за време.
Крайниците й натежаха като олово. Светът, събрал се в пещерата на вътрешните й сетива, почти замръзна.
Улавяше движението на всеки каменен къс, полетял към нея в притъмнялата галерия. Би могла спокойно да ги преброи, както си висяха насред нищото. Следеше танца на всяко полетяло парченце, люспа и дори прашинка. През това време мълнията продължаваше да вилнее дивашки, да се огъва гневно и да оставя тлееща диря пред погледа на Ничи. Мълнията пронизваше всеки камък по пътя си.
Докато се взираше вцепенена, умът й препускаше трескаво в опит да измисли начин да спре неизбежното. Всуе. Адитивна и Субстрактивна магия се смесиха с мощен сблъсък и попиха в тъканта на земята. Въздухът пращеше.
Докато плитката течна светлина се вихреше неконтролируемо из галерията, Ан се хвърли пред Ничи. Ничи ясно съзнаваше какво предстои. Знаеше какви са трите жени пред нея. Знаеше и каква смъртоносна сила са призовали.
Нямаше време да извика, протегна се да хване Прелата и да я блъсне на пода, далеч от опасността. Сграбчи сивата роба. Пръстите й с усилие започнаха да се свиват.
Трябваше да я хване здраво, преди да я е достигнала ослепителната мълния, която вилнееше извън всякакъв контрол.
Пукащият заряд на силата отскочи встрани и се блъсна право в дребната жена. Блясъкът я прониза. Сблъсъкът беше толкова мощен, че ръката на Ничи я изпусна.
Набитото тяло на Ан бе запокитено към стената с такава сила, че напука мраморната плоча. При такъв удар навярно всяка костица по тялото й бе натрошена. Но Ничи знаеше, че смъртта на Аналина Алдурен е настъпила още преди тялото й да достигне стената.
Внезапно мълнията замря. От бученето ушите на Ничи пищяха. Остатъчният огън изтлея пред очите й.
С изцъклени мъртви очи тялото на Ан се свлече на пода и падна по лице. На белия мрамор се разля локва кръв.
Като лешояди над мърша трите жени в дъното стояха долепени една до друга и не отделяха взор от Ничи.
Ничи разбра как бяха успели да постигнат онова, което тя не успя: бяха обединили силата си. Тя си бе служила с този трик в миналото. Сега трите бяха действали заедно и бяха успели да употребят силата си въпреки защитните заклинания, опасващи Двореца.
Само дето Ничи не можеше да си обясни как са успели да се промъкнат вътре.
Очакваше всеки миг мълнията да лумне отново и да я сполети съдбата на Ан. Беше време, когато не я интересуваше дали ще живее или умре. Сега обаче не беше така, дори напротив. Жалко, че нямаше да има възможност да отвърне на удара преди края. Поне смъртта й щеше да е мигновена.
— Скъпа Ничи, радвам се да те видя отново — усмихна се злостно Сестра Армина.
— С лоша компания си се събрала — додаде Сестра Джулия, прилепена отдясно на Армина.
Набитата Сестра Грета отляво само я изгледа с омраза.
И трите бяха Сестри на мрака. Армина се беше изплъзнала на Джаганг, заедно с Улиция, Сесилия и
