— О, скъпа, мисля, че тук грешиш.
Заслепяваща вълна от агония, причинена от яката около врата й, премина през цялото й същество. Болката беше толкова убийствена, че коленете й се подгънаха.
И преди беше изпитвала причинена от Джаганг болка. Някога, преди тя да се научи да се пази, императорът проникваше в съзнанието й и я изтезаваше. Верността й към Ричард, връзката с него, я спаси, както предпазваше д’харанците и последователите на Господаря Рал. По-рано обаче, когато Джаганг свободно влизаше в ума й така, както сега проникваше в главите на тези Сестри, тогава в мозъка й се забиваха метални копия, след което болка сковаваше цялото й същество.
Сега беше още по-лошо.
Тя облещи очи в очакване по каменния под да плисне кръв от ушите и носа й. Примигна и пое рязко дъх във върховна агония, но кръв не се появи. А й се искаше. Ако кървеше достатъчно дълго, можеше и да умре.
Само че познаваше Джаганг и знаеше, че няма да допусне това да се случи. Поне засега.
Пътешественикът по сънищата не обичаше да дарява хората, които са го разгневили, с бърза смърт. Ничи знаеше, че тя е в списъка с онези, на които той възнамерява да причини най-голямо страдание. Разбира се, накрая ще я убие, но не преди да се наслади на отмъщението си. Вероятно първо щеше да я хвърли на войниците си, колкото да я унижи, след което идваха палатките за изтезания. Последният етап, без съмнение, щеше да продължи неимоверно дълго. Когато най-накрая страданията й го отегчаха, последните й дни щяха да бъдат посветени на това да гледа как вътрешностите й биват изтегляни бавно през малък прорез в корема й. Той, разбира се, щеше да присъства на настъпването на тъй желаната от нея смърт, само за да се погрижи последното, което гаснещият й поглед види, да е триумфалната му усмивка.
Единственото, за което съжаляваше в този миг, докато осъзнаваше какво я е сполетяло, бе, че повече няма да види Ричард. Помисли си, че дори да можеше да го зърне само за миг, щеше да има сили да издържи онова, което предстои.
Сестра Армина се приближи, колкото Ничи да види ясно пренебрежителната й усмивка. Сега тя контролираше яката. Чрез тази връзка Джаганг също можеше да я подчинява.
Предназначението на Рада’Хан бе да контролира младите магьосници. Тя въздействаше върху дарбата. И макар Народният дворец да отслабваше дарбата, като не позволяваше използването на сила, той не можеше да спре яката, защото Рада’Хан действаше отвътре. Този нашийник можеше да причини такава болка, че един младок да е готов на всичко, само и само да се отърси от нея.
Ничи продължаваше да трепери и да се задъхва в агония. Зрението й прогресивно потъмняваше, докато накрая съвсем престана да вижда. Учите й пищяха.
— Сега разбираш ли напълно какво ще се случи, ако откажеш да ни се подчиниш? — попита Сестра Армина.
Ничи бе неспособна да отговори. Гласът й бе изчезнал. Успя да кимне едва-едва.
Сестра Армина се наведе към нея. Главата й най-сетне бе спряла да кърви.
— Тогава се изправи, Сестро!
Болката накрая отслабна достатъчно, че Ничи да успее да се задържи права.
Но не искаше да стои права. Искаше да я убият. Джаганг обаче нямаше да го позволи. Той я пазеше за себе си.
Зрението й започна да се прояснява и тя видя как в далечния край на галерията Сестра Грета рови из джобовете на Ан. Извади нещо изпод колана й и го вдигна високо.
— Познайте какво намерих! — размаха го тя. — Да го вземем ли?
— Добре — отвърна Армина, — но побързай.
Сестра Грета пъхна предмета в един от джобовете си и се върна при другите две.
— Това е всичко.
— Най-добре да побързаме — кимна Сестра Армина. Трите застанаха рамо до рамо с лице към далечния край, където беше Ан. Ничи забеляза, че дори и така, заедно, не им беше лесно да използват силата си. Ако не беше магията на Народния дворец, който омаломощаваше техния Хан, всяка една поотделно лесно можеше да развихри сама силата, която бе убила Ан.
Въздухът изпука от запалването на Субстрактивна магия. Коридорите притъмняха заради угасналите още няколко факли. Мастилена тъмнина се разстла по галерията към Прелата и обгърна мъртвото й тяло. От жуженето на силата за миг Ничи отново загуби зрението си под тежкия черен покров.
Когато отново прогледна, тялото на Ан беше изчезнало. Нямаше я дори кръвта. Всякаква следа от нейното съществуване бе пометена от Субстрактивната магия. Не беше за вярване как почти хиляда години бяха зачеркнати в един-единствен миг.
Никой никога нямаше да разбере какво е станало с нея.
Премахването на тялото и кръвта стана мигновено, но натрошеният мрамор изискваше повече усилия. Сестрите не изглеждаха особено обезпокоени.
Ничи почувства как всичко, дори и най-малкото зрънце надежда, умря.
Сестра Армина я хвана под ръка и я повлече през галерията. Ничи се препъна, но успя да запази равновесие. Тръгна вдървено пред трите, подканяна да не забавя ход от пронизващи спазми, изпращани ритмично през яката към бъбреците й.
Не след дълго я насочиха по един коридор вляво. Тя следваше апатично заповедите, зави, където й казаха, преминаха още няколко галерии и стигнаха до входа на гробница. Застанаха пред бронзова врата, която по нищо не приличаше на масивните и разкошно украсени врати на други гробници, покрай които минаха на път за последния дом на дядото на Ричард, Панис Рал.
Стори й се странно да влизат тук. Дали пък Сестрите не възнамеряваха да се укрият, докато намерят начин да се измъкнат от строго охранявания Дворец. Понеже сега беше нощ, вероятно смятаха да изчакат по-оживено време, за да не се набиват на очи. Само не й беше ясно как са успели да влязат.
Двете крила на вратата бяха гравирани със семпли кръгове. Сестра Грета отвори и другите начело с Ничи влязоха.
Вътре Сестрите използваха искра от силата си, за да запалят факла. В центъра на малката зала се намираше разточително украсен ковчег върху повдигната платформа. Стените над височината на ковчега бяха покрити с камъни с виещи се кафяви и червеникави жилки. Долната им част бе от черен гранит, който на светлината на факлата хвърляше медни отблясъци.
Беше някак странно, сякаш някой нарочно бе поискал горната част да прилича на света на живите, а всичко отдолу да е покрито с черен камък, който да напомня Подземния свят.
Върху светлия камък отгоре бяха изсечени ключови заклинания на древния Д’харански език. Опасваха цялата зала като ленти. Ничи прегледа написаното и разбра, че това са молитви към добрите духове да приемат благосклонно този представител на династията Рал, като не забравят неговите деди. Разказваше се за живота на великия мъж и за нещата, които е направил за народа си.
Ничи не забеляза нищо кой знае колко важно. Изглежда, беше гробница на някой от рода Рал от далечното минало, управлявал в сравнително мирно „време на преход“.
В по-ниската част върху черния гранит обаче беше гравирано доста странно предупреждение да не се забравя основата, върху която се гради съществуванието на всичко отгоре. Защото основата, гласяха думите, „е поставена от всички неизброими и отдавна забравени души“.
Самият ковчег, изсечен с проста форма от гладък камък, беше покрит с надписи, които призоваваха посетителите да не забравят онези, които са преминали от този живот в следващия.
Неочаквано Сестра Армина се облегна на ковчега. С грухтене и пъшкане успя да го избута няколко сантиметра. Отдолу се показа лост. Пъхна ръка в тесния процеп, сграбчи лоста и го издърпа нагоре, докато се чу щракване.
Ковчегът се завъртя около оста си с едва доловим звук.
Сега, когато ковчегът застана напряко, Ничи с изненада забеляза тъмен отвор. Нямаше гроб, а таен вход.
Сестра Джулия я бутна и тя пристъпи върху платформата, после видя грубо изсечени стъпала, които водеха в тъмнината.
Сестра Грета влезе. Запали една от десетината факли, окачени по продължение на грубата стена, взе я
