точно в този момент ще е способен да го стори.
— Мисля, че да.
— Какво беше това? — обърна се ядосано Джонрок към Змийската мутра.
— Джа’Ла д’Джин — сви рамене командир Карг.
— Джа’Ла д’Джин? — сепна се изненадано Джонрок.
— Това е Играта на живота, какво очаквате?
Съдейки по смръщеното му чело, Джонрок очевидно не разбираше. Ричард обаче разбра.
Играта на живота не беше само на терена. Тя включваше и всичко около мача — преди него и след него. Стратегия и заплахи преди сблъсъка, самата игра на терена, последствията от изхода на мача. Животът от своя страна означаваше оцеляване. Дали ще живееш или ще умреш, зависеше от онова, което правиш приживе. Важно беше оцеляването. Ето как всичко бе част от играта, както и в живота всичко е от значение. Това, че една от жените, които неизменно следваха лагера, бе пронизала играч от противниковия отбор, за да спечели нейния, че играчите се бяха изрисували в червено, че се опитваха да смажат черепа на нападателя на другия отбор посред нощ, бяха все късчета от играта на живота.
Ако искаш да живееш, трябва да се бориш за живота си. Просто и ясно. Животът и смъртта са важни, а не правилата. Ако умреш, защото не си успял да се защитиш, няма как да претендираш, че противникът ти е извършил нарушение. Трябва да се бориш за собствения си живот, да се бориш да спечелиш независимо от обстоятелствата.
— Починете си. И двамата — изправи се командир Карг. Утре ще стане ясно дали ще живеете или ще умрете.
После тръгна към обръча от пазачи и им се развика.
— Благодаря, Джонрок — каза Ричард, след като командирът се скри. — Появи се тъкмо навреме.
— Казах ти, че ще те пазя.
— Добре се справи.
— Ти само гледай утре да се справиш добре — ухили се Джонрок. — Нали, Рубен?
— Обещавам — кимна Ричард и си пое дълбоко дъх.
Трийсет и първа глава
ВИРНА ВДИГНА ПОГЛЕД, когато Морещицата мина от другата страна на малката маса и спря.
— Какво има, Кара?
— Някакъв отговор в Дневника?
Вирна въздъхна тежко и остави рапортите на съгледвачите, които до този момент разглеждаше. Докладваха, че активността в лагера на Ордена продължава да се повишава около мачовете на Джа’Ла. Вирна си спомни как сякаш преди цял един живот в Двореца на пророците Уорън за пръв път й разказа за Деня на Джа’Ла, за това как император Джаганг разпространява Джа’Ла д’Джин из Стария свят. Подобно на много други неща, Уорън беше изучавал Джа’Ла и знаеше много за играта.
Даде си сметка, че не толкова четеше рапортите, колкото си мислеше за Уорън. Колко много й липсваше. Всъщност липсваха й безкрайно много хора, изгубени в тази война.
— Опасявам се, че не — отговори Вирна. — Оставих съобщение в Дневника, в случай че Ан случайно погледне своя, но, уви.
Кара потропа настойчиво с пръст по масата.
— Повече от ясно е, че нещо се е случило на Ничи и Ан.
— Трябва да се съглася — разпери ръце Вирна. — Но ръцете ни са вързани, докато не разберем какво точно. Какво да правим? Къде да търсим? Претърсихме Двореца, но той е огромен, има безброй възможности.
Изражението на Кара издаваше отчасти гняв, отчасти тревога и отчасти нетърпение. На всичкото отгоре Ричард беше потънал вдън земя. Вирна много добре разбираше как се чувства.
— Сестрите ти откриха ли изобщо нещо необичайно?
Вирна поклати глава.
— А другата Морещица?
— Нищо — изрече Кара едва чуто и продължи да крачи напред-назад. Обмисли за миг положението, после се обърна към Вирна. — Продължавам да мисля, че каквото и да се е случило, то е било в нощта, когато слязоха в гробницата.
— Не казвам, че грешиш, Кара, но не можем да сме сигурни дори че са стигнали дотам. Ами ако поради някаква причина са променили плановете си и първо са отишли другаде? Ами ако някой е донесъл на Ан съобщение и двете са тръгнали набързо някъде? Ами ако нещо се е случило, преди изобщо да слязат до гробницата?
— Не мисля — отвърна Кара, скръсти ръце и продължи да крачи. — Все си мисля, че нещо там, долу, не е наред. Нещо долу в гробниците просто не е както трябва.
Вирна не попита какво. Вече беше пробвала без особен резултат. Кара не знаеше какво не е наред. Просто я глождеше смътно усещане.
— Усещането ти не ни ориентира много. Може би, ако успееш да го конкретизираш…?
— Да не мислиш, че не съм пробвала?
Вирна продължи да наблюдава бавните й крачки.
— Ами ако не знаеш каква е точно причината за това усещане, може би някой друг би могъл да разбере защо според теб нещо не е наред там, долу.
— Звучиш като Господаря Рал. Той все повтаря да мислим за решението, а не за проблема — въздъхна Кара. — Но там, долу, никой никога не слиза… — Завъртя се на пети и щракна с пръсти. — Точно така!
— Какво? — намръщи се подозрително Вирна.
— Някой, който познава мястото.
— Кой?
Кара опря две ръце на масата и се надвеси с лукава усмивка.
— Работниците от криптата. Мрачният Рал имаше хора, които се грижеха за гробниците или поне за тази на баща му.
— Какво за гробниците? — попита току-що влязлата Бердин. Найда — висока, руса Морещица със сини очи, беше с нея.
Вирна забеляза и Ейди зад тях.
— Току-що ми хрумна, че работниците от криптата ще знаят за гробниците.
— Сигурно си права — кимна Бердин. — Част от надписите там са на високо Д’харански и Мрачният Рал понякога ме водеше с него, за да му помагам да си преведе някои неща.
— Мрачният Рал беше доста претенциозен по отношение на грижата за гробницата на баща му. Дори е екзекутирал хора за немарливост към нея.
— Та това са просто каменни галерии — не вярваше на ушите си Вирна. — Там няма нищо — няма мебели, завеси или килими. За какви претенции говорим?
Бердин подпря хълбок на масата, скръсти ръце и се приведе напред, сякаш възнамеряваше да сподели интересна клюка.
— Ами например държеше във вазите винаги да има свежи бели рози. Задължително чисто бели. Освен това държеше факлите да са винаги запалени. Работниците от криптата трябваше да следят на пода да не падне нито едно листенце от роза, да няма нито една угаснала факла.
Ако Мрачният Рал посетеше гробницата на баща си и завареше бяло листенце на пода или незапалена факла, побесняваше. Заради такова провинение са падали глави, така че, както можете да си представите, те бяха много старателни в задълженията си. Няма начин да не познават мястото прекрасно.
— Значи трябва да отидем да поговорим с тях — заключи Вирна.
— Нищо не пречи да опитате — предупреди Бердин, — но не мисля, че ще ви кажат много.
— Защо? — изправи се Вирна.
— Мрачният Рал се тревожеше, че може да кажат нещо лошо за мъртвия му баща, докато са долу, в криптата, така че накара да им отрежат езиците — допълни обяснението си с красноречив жест с два пръста Бердин.
