— Този човек е бил истинско чудовище — отрони Вирна и докосна с пръст челото си.
— Мрачният Рал отдавна е мъртъв — обади се Кара, — но хората от криптата сигурно са още живи. Би трябвало да познават двореца по-добре от всеки друг. — Тръгна към вратата. — Да видим какво ще открием.
— Мисля, че си права — каза Вирна и заобиколи масата. Ако успеем да изкопчим някаква информация от тях, поне ще сме сигурни. Ако нещо долу наистина не е наред, трябва да знаем. Ако не, ще насочим усилията си другаде.
Ейди хвана Вирна за ръката.
— Бъда заминала, това дойдох да кажа.
— Заминаваш ли? Защо? — примигна изненадано Вирна.
— Отдавна тревожи мене мисълта, че оставила Магьосническа кула без надзор. Ако Ричард бъде там помощ да търси? Да знае какво става той трябва. Че Кулата затворена е да знае той трябва. За стореното от Ничи да знае той трябва и че е пуснала кутиите от негово име. За Ан и Ничи също да знае трябва. Да има някой там трябва, ако се появи в Кулата.
Вирна махна на запад, преди да се взре в изцяло белите очи на Ейди.
— Но Кулата е затворена. Къде ще отседнеш?
Широката усмивка на Ейди образува цяла мрежа от ситни бръчици.
— Ейдиндрил изоставен бъде. Дворец на Изповедниците празен бъде. Покрив няма да ми липсва. Тоз Дворец моя дарба отслабва — обиколи с жест помещението тя — и на всинца ни без Рал. Тук дарба моя бъде непотребна и бъде ми тежко. Бъда безполезна.
— Никак не си безполезна — възпротиви се Вирна. — Помогна ни много в разтълкуването на книгите.
Ейди вдигна ръка, за да я накара да замълчи.
— И без мен бъдете се справили. Аз безполезна бъда.
— Това не е вярно, Ейди. Всички Сестри ценят високо познанията ти. Сами са ми казвали.
— Може, но мен бъде по-добре да има цел, не просто кръстосва скален лабиринт огромен.
— Разбирам — каза Вирна, вече склонена.
— Ще ми липсваш — обади се Бердин.
— Истина — кимна Ейди. — И ти бъдеш мене липсваш, дете, и наши разговори.
Кара погледна Бердин подозрително, но не каза нищо. Ейди се протегна и сложи ръка на рамото на Найда.
— Найда тук с теб.
— Не се тревожи, ще бъда до нея — каза Найда и погледна Бердин. — Няма да я оставя да се чувства самотна.
— Заобиколени сме от повече врагове, отколкото са звездите на небето — обади се Кара. — Как очаква една сляпа жена да се промъкне покрай тях?
Ейди стисна устни.
— Ричард Рал бъде хитър мъж, да?
Кара изглеждаше изненадана от въпроса, но въпреки това отговори.
— Да — скръсти ръце тя. — Понякога дори прекалено.
— Той бъде умен, затова ти негови заповеди винаги следва?
— Разбира се, че не — изсумтя с насмешка Кара.
— Не? — повдигна с престорена почуда вежда Ейди. — Защо не? Той бъде твой водач. Ти каза той бъде умен.
— Умен е, да. Но не винаги разпознава надвисналата опасност.
— А ти — да?
— Виждам опасности, които той не вижда — кимна Кара.
— А, значи вижда ти опасности, а неговите виждащи очи не?
— Понякога Господарят Рал е сляп като къртица — усмихна се Кара.
— Къртици виждат в тъмно също или не?
— Предполагам, че да — въздъхна безрадостно Кара. После се върна на въпроса. — Но на Господаря Рал съм му нужна точно за да виждам опасностите, които той не вижда.
— Ти вижда с това, да? — потупа слепоочието на Кара с дългия си мършав пръст Ейди. — Вижда опасности за него, да? — повдигна въпросително вежда тя. — Вижда опасности, дето само с очи не виждат се? Понякога без очи повече вижда аз.
— Може и така да е — намръщи се Кара, — но все пак как смяташ да се промъкнеш покрай армията на Ордена? Нали не възнамеряваш просто да минеш през лагера им?
— Туй точно бъде правилно — размаха пръст към тавана Ейди. — Днес облаци бъдат. И тъмна бъде нощ. При ниски облаци, щом слънце падне, преди там месечина да изгрее, черно като в яма бъде. В нощ такава хорските очи не виждат, но моя дарба да. Сама стоя, от будните и бдящите страня, сянка сред сенките аз. И никой мен не забележи.
— Те имат огньове — отбеляза очевидното Бердин.
— Огънят очи им заслепява и те не виждат в тъмното отвъд.
— Ами ако все пак някой от войниците те види или чуе…? — попита Кара.
Ейди се усмихна едва забележимо и се наклони към Морещицата.
— Дете, никой магьосница да види в тъмното не ще. Кара изглеждаше достатъчно разтревожена от този отговор, че да прекрати спора.
— Не знам, Ейди — обади се Вирна. — Наистина бих предпочела да си тук, на сигурно.
— Нека върви — каза Кара.
Всички я погледнаха изненадано.
— Ами ако има право? Ако Господарят Рал отиде в Кулата? Той трябва да научи за всичко, което се случи междувременно. Трябва да знае, че не бива да влиза в Кулата, иначе ще загине в капаните, поставени навсякъде от Зед. Ако Господарят Рал наистина се нуждае от помощта й? След като тя смята, че може би той има нужда от нея, трябва да е там, за да му помогне. Никой не би могъл да ме спре, ако реша да направя нещо, за да му помогна.
— Освен това — додаде Бердин, срещнала с тъжните си очи погледа на старата магьосница — тук е опасно. Когато онази армия отвън най-накрая стигне до Двореца, тук ще настане безкраен кървав кошмар.
Ейди се усмихна и докосна леко Бердин по бузата.
— Добри духове над тебе бдят, дете, и над всички, сбрани тук.
На Вирна й се щеше да го вярва.
Нима би могла да е Прелат на Сестрите на светлината, ако не го вярваше.
Трийсет и втора глава
ДОКАТО ПРИКЛЮЧВАШЕ РИСУНКИТЕ с червена боя, Ричард се стараеше да не показва на останалите колко болезнени са всъщност нараняванията му. Не искаше нищо да ги разсейва от предстоящата игра.
Глезенът му пулсираше, лявото рамо го болеше, а от множеството удари по главата целият му врат беше схванат. След кратката, но яростна схватка той почти не успя да заспи. Поне не усещаше да има нищо счупено.
Изтласка болката и умората настрана. Нямаше значение, че го боли или че е уморен. Чакаше го работа. Важното сега беше да успее да я свърши.
Ако се провалеше, щеше да има цяла вечност на разположение да се наспи.
— Днес е шансът ни за слава — каза Джонрок.
Ричард, който в този момент държеше главата му, я извърна настрани, за да вижда по-добре на слабата светлина. Не каза нищо. Наведе се и потопи пръст в кофата с червена боя, после изрисува символа на бдителността над онзи на силата, който вече бе готов. Де да знаеше и символ за трезв ум, за да покрие с него целия скалп на Джонрок.
— Не си ли съгласен, Рубен? — настоя съотборникът му. Днес е шансът ни да се прочуем, нали?
