Останалите мъже очакваха с притаен дъх отговора на Рубен.
— Знаеш каква е истината, Джонрок. Избий си тези мисли от главата.
Ричард спря работа за момент и размаха намазания си с червена боя пръст към всички вперени в него очи.
— Всички знаете как стоят нещата или поне би трябвало да знаете. Забравете всякакви мисли за слава. Онези мъже от императорския отбор в момента не мислят за слава — мислят как да ви убият. Разбирате ли? Искат да ви убият. Днес е денят, в който трябва да се борим за живота си. Това е славата, която искам: живот. Такава слава искам за всички ви. Искам да живеете.
Лицето на Джонрок се изкриви от изумление.
— Ама, Рубен, след снощния им опит да ти размажат главата би трябвало да искаш да си разчистиш сметките.
Всички в отбора вече знаеха за нападението. Джонрок им разказа всичко — как техният нападател е отблъснал петима едри мъжаги сам-самичък. Ричард не отрече, но не издаваше колко силна болка изпитва. Искаше да се тревожат за собствените си глави, а не за това дали той ще се справи.
— Да, искам да спечеля — отвърна Ричард, — но не заради славата или за отмъщение. Аз съм пленник. Докаран бях тук да играя. Ако спечелим, ще живея — съвсем просто е. Само това е от значение. Играчите на Джа’Ла, както пленниците, така и войниците, непрекъснато умират по време на игра; в това отношение сме равни. Единствената реална слава, която може да ни донесе спечелването на тези мачове, е да останем живи.
Някои от другите пленници кимнаха разбиращо.
— Не се ли тревожиш поне малко от победата над отбора на императора — попита Брус, лявото крило. — Да победим императорския тим може да не е чак толкова добра идея. В крайна сметка те са символ на могъществото на Императорския орден и самия император. На една победа над тях може да се погледне като на прекомерна горделивост и арогантност, дори кощунство.
Всички погледи се обърнаха към Ричард. Той не трепна.
— Мислех, че според ученията на Ордена всички хора са равни.
За миг Брус го изгледа безмълвно. Накрая по лицето му се разля усмивка.
— Имаш право, Рубен. Те са хора като нас. Значи явно наистина просто да спечелим.
— И аз така мисля — отвърна Ричард.
При тези думи, точно както Ричард ги бе научил, всички в един глас нададоха одобрителен рев: категоричен израз на колективния дух. Беше незначителен акт, но имаше силата да обединява; накара мъжете да почувстват, че колкото и да са различни, имат обща цел.
— И така — продължи Ричард, — не сме виждали императорския отбор в игра и не познаваме тактиката им, но те са ни гледали. Обикновено отборите запазват начина си на игра, така че противниците ни ще очакват да видят онова, което показахме на терена досега. Това ще бъде едно от предимствата ни.
Запомнете новите схеми и новите сигнали. Внимавайте да не се объркате със старите. Изненадата е единственият ни шанс да ги разконцентрираме. Нека всеки да помни ролята си във всяка конфигурация. Така ще печелим точки.
Не забравяйте, че освен да спечелят, тези мъже искат и да ни наранят. Отборите, срещу които играхме досега, знаеха, че каквото дадат, получават двойно. Тези са различни. Те знаят, че ако загубят, ще бъдат екзекутирани, каквато е била съдбата на предишния императорски отбор. Те нямат стимул да играят честно. Но пък имат сериозни основания да се опитат да ни откъснат главите.
Не се и съмнявайте, че ще направят всичко възможно да извадят колкото се може повече наши играчи от играта, така че бъдете готови.
— Първият, който ще пробват да елиминират, ще си ти — отбеляза Брус. — Ти си нападателят.
— Вярно е, но в същото време никой от вас не е застрахован. Затова трябва да сме постоянно нащрек и да се пазим едни други.
В далечината Ричард чуваше ритмичния рев на многобройната публика, нетърпелива преди началото на мача. Имаше чувството, че се е събрал целият лагер. Този мач щеше да се гледа от още повече хора, тъй като императорът бе заповядал на работните групи, които така или иначе се нуждаеха от материал за рампата, да издълбаят огромна арена с гигантски полегати склонове, по които можеше да се събере повече публика от всякога.
Ричард вдигна поглед към ниското стоманеносиво небе. Последните виолетови оттенъци на залеза бяха изчезнали. Предстоеше непрогледна нощ.
Не беше очаквал мачът да започне толкова късно, но нощта беше идеална за целта му. Тя беше всъщност едничката частица късмет на фона на всичките препятствия, които го очакваха. Той беше свикнал с тъмнината. Като всеки истински планински водач често му се бе налагало да обхожда горски пътеки, осветени единствено от луната и звездите. Понякога дори само от звездите. Ричард се чувстваше добре на тъмно.
Да виждаш не означава само да използваш очите си.
Сякаш до вчера бе обикалял родната си Еленова гора, а ето, че тя се оказваше на цяла вечност от него. Засега нейният покой и сигурност бяха непостижими. Неосъществима му се струваше и мечтата да прегърне в обятията си своята любима.
Докато приключваше с рисунките по лицето на Джонрок Ричард забеляза командир Карг да минава през обръча от пазачи.
След като стана ясно, че са били съучастници в подлия изменнически акт от предната нощ, войниците избягваха да срещат погледа на навъсения офицер. Командир Карг вървеше начело на отряд войници, чиято единствена задача бе да следят пленниците сред играчите, за да се уверят, че не правят друго, освен да играят Джа’Ла.
Преди всичко обаче войниците бяха тук, за да бдят над Ричард. Те бяха личната му охрана.
Последен на опашката за отстраняване на оковите, Ричард най-сетне успя да разтрие схванатия си врат, когато командир Карг отключи желязната яка. Без тежестта на веригата се п чувства лек като перце. Имаше усещането, че е в безтегловност и нечовешки бърз. Той се потопи в усещането и го превърна в част от себе си.
В рева на войниците в далечината имаше нещо примитивно. Беше повече от зловещ, направо вцепеняващ.
Зрителите искаха кръв.
Тази нощ желанието им щеше да бъде удовлетворено.
Докато следваше командир Карг начело на отбора към игрището за Джа’Ла, Ричард се абстрахира от дивия вой. Вътре в себе си намери спасително тихо кътче.
Прекосяваха лагера между войниците, които протягаха ръце да докоснат минаващите играчи. Някои от мъжете в отбора се усмихваха, махаха с ръка или докосваха протегнатите войнишки ръце. Като най-едър и забележим Джонрок беше най-често в центъра на вниманието. Вървеше ухилен, махаше, стискаше ръце и попиваше всичко по пътя. Ричард си каза, че приятелят му като че ли винаги е жадувал обожанието на тълпите. Обичаше да им доставя удоволствие.
От всички страни се сипеха както думи на подкрепа, така и на омраза. Ричард гледаше право напред и не обръщаше внимание на войниците и виковете по пътя.
— Нервен ли си, Рубен? — попита през рамо командир Карг.
— Да.
— Ще ти мине, щом започнете — усмихна му се благосклонно той.
— Знам — отвърна Ричард и погледна гневно изпод вежди. Огромният изкоп, който представляваше новото игрище, бе като кипящ казан от шум, в който лицата на зрителите приличаха на пяната на бездънно черно море.
Тълпата отвъд гъстия обръч пламтящи факли по периферията на игрището ревеше нетърпеливо. Не след дълго към рева се прибави и тропот на крака. Дълбокият зловещ звук не само се чуваше, но и се долавяше по земята под краката, подобно на приближаваща гръмотевица. Ефектът бе оглушителен и по странен начин опияняващ.
Това беше примитивен зов към насилие.
Ричард вече бе далеч от тези емоции. Остави дивашките, животински звуци да подхранват онези
