дискусията, той допи чая си на една глътка.
— Благодаря ти за разговора, Ахерн, но виждам, че не съм попаднал на човека, който е способен да ме заведе до Никобарезе! — Той стана и посегна за шапката си. Ахерн го дръпна с огромната си лапа, принуждавайки го почти насила да седне обратно. Магьосникът се подчини неохотно.
— Виж, Рубен, времената са тежки. Войната с Д’Хара разстрои търговията. Келтон избегна главния удар на войната, но мнозина от съседните страни нямаха тоя късмет. Трудно се търгува с измрели народи. Няма много товари за превозване, а има прекалено много мъже, които искат да превозват. Не можеш да обвиняваш един кочияш, че се опитва да вземе най-добрата цена за услугата, щом му падне възможност. — Той повдигна вежди. — Просто най-добрата цена за най-добрите плодове, нали така?
— Наистина най-добрите! — Зед нетърпеливо махна с ръка към мъжете в стаята. — Всеки един от тези мъже ще бъде доволен да получи подобно предложение. Всеки би ми разказал не по-лоша история от твоята. За да ми покаже, че е най-добрият. Ти се опитваш да вдигнеш цената максимално. Нищо лошо. Но стига вече. Престани да си играеш с мен, Ахерн. Кажи цената. Искам да знам струва ли си да я платя!
С върха на пръста си Ахерн бутна чашата към средата на масата, за да покаже, че иска още чай. Преди да му налее, Зед приглади ръкавите си. Ахерн взе чашата с огромната си ръка и хвърли поглед към трапезарията. Всички погледи бяха вперени в барда, който пееше любовна песен специално за една от сервитьорките. Беше стиснал ръката й и възпяваше вечната вярност. Момичето се беше изчервило. С другата си ръка криеше таблата зад гърба си и се кикотеше.
Ахерн измъкна верижка със сребърен медальон, който досега беше скрит под зелената му вълнена риза.
— Причината да искам най-високата цена се крие в това.
Зед се намръщи и разгледа внимателно кралския печат на медальона.
— Изглежда Галеански!
Ахерн кимна.
— През пролетта и лятото войските на Д’Хара обсадиха Ебинисия. Галеанците постепенно бяха избити до крак. Никой не им се притече на помощ. Всеки се бе задълбочил в собствените си проблеми с войниците на Д’Хара и чуждите не го интересуваха. Обсадените Галеанци имаха нужда от оръжие. Товарех оръжия и крайно необходимата им сол и ги прекарвах през най-отдалечените проходи. Галеанските стражи предлагаха да ескортират всеки, който би се навил да поеме подобен риск, но въпреки това малцина се заемаха. Пътят обратно е доста опасен.
Зед повдигна вежда.
— Много благородно от твоя страна!
— Нищо благородно няма! Плащаха добре. Не ми беше приятно да ги виждам попаднали в такъв ужасен капан. Особено като знам какво правят войниците от Д’Хара с пленниците си. Както и да е, сетих се, че известно количество келтонски мечове биха им свършили по-добра работа при защитата. Това е всичко. Както вече казах, ние правим най-добрите.
Зед вдигна ръка от бастуна си и посочи към медальона, който отново изчезна под вълнената риза на Ахерн.
— И какво стана после?
— След като вдигнаха блокадата, ме извикаха в кралския двор на Галеа. Кралица Сирила лично ми даде този медальон. Каза ми, че съм помогнал на нейния народ да се защити и че винаги съм добре дошъл в Галеа. — Той удари в гърдите там, където висеше медальонът.
— Това е кралски пропуск. Мога да пътувам съвсем свободно из цяла Галеа.
— И сега — каза Зед и го погледна изпод вежди — искаш да дадеш цена на нещо безценно, така ли?
Ахерн присви очи.
— Това, което направих, не беше кой знае какво. С истинските трудности те се справиха сами. Помогнах на тези хора, защото имаха нужда от помощ и защото ми платиха добре. Не съм искал да ставам герой. Направих го заради тези две причини. Нямаше да го направя само заради славата или само заради парите. Сега разполагам с този пропуск и щом той ми помага да живея по-лесно, не виждам нищо лошо в това!
Зед се наведе напред.
— Прав си, Ахерн. След всичко Галеанците ти платиха в злато за твоята работа. И аз ще го направя, ако мога. Кажи, за колко ще ни закараш до Никобарезе?
Чаената чаша изглеждаше като играчка в ръцете на Ахерн, докато той я въртеше из пръстите си.
— Тридесет жълтици. Нито една по-малко!
Зед повдигна вежди.
— Майчице мила! Не се ли надуваме малко!
— Мога да ви заведа там. За тази цена. Тридесет жълтици!
— Двадесет сега, още десет, когато стигнем в Ейдиндрил!
— Ейдиндрил ли! Не е ставало дума за Ейдиндрил. Нямам работа там, с всичките ония магьосници и Изповедници. Освен това ще трябва да преминаваме Ранг’Шада за втори път.
— И бездруго ще ти се наложи да ги преминеш, за да си отидеш у дома. На север. Едва ли ще те отклони много от пътя ти. Ако предложението ми не ти харесва, тогава можем да се споразумеем за двайсет до Никобарезе, където съм сигурен, че ще си намерим някой, който ще се съгласи да ни закара до Ейдиндрил за останалите десет. Ако, разбира се, все още ни се налага да пътуваме с чужд превоз. Защото жена ми може би тогава ще е добре! Ако искаш да спечелиш тия трийсет жълтици — моля! Но ще трябва да извършиш цялата услуга. Това са моите условия.
Ахерн продължи да върти чашата в ръцете си.
— Добре. Ще ви закарам и до Ейдиндрил. Двайсет сега, още десет — когато стигнем в Ейдиндрил. — Той протегна месестия си пръст към Зед. — Но при едно условие!
— Какво?
Ахерн размаха пръста си към червената шапка на Зед.
— Няма да носиш тази шапка. Ще ми плаши конете!
Зед се разсмя.
— Тогава и аз ще поставя едно условие.
Ахерн вдигна глава.
— Ще трябва да кажеш на жена ми, че ти си поискал да не нося шапката.
Ахерн се захили.
— Дадено! — Усмивката му изчезна изведнъж. — Пътуването никак няма да е лесно, Рубен. Тия планини не се минават лесно. Имам добра карета. Купих я със спечелените пари от работата за Ебинисия. Мога да й закача плъзгачи. Така по-лесно ще се движим в снега. — Той забарабани с пръст по чашата.
— А сега — златото!
Пръстите на барда танцуваха по струните. Свиреше тъжна мелодия без думи. Всъщност всички присъстващи се поклащаха в ритъма на песента, прибавяйки своеобразен акомпанимент с пръсти по масите. Зед бръкна в джоба на дрехата си и извади двете кесии със сребърните монети. Гледаше към стаята, но всъщност не виждаше в нея. След това направи нещо, което напоследък често му се налагаше да прави. Насочи горещ поток магия към кесиите със сребърни монети и ги превърна в златни. Нима имаше друг избор? Да се провали в тази си мисия означаваше да позволи светът на живите да умре. Надяваше се, че това оправдава постъпката му, която, сама по себе си, беше доста опасна.
— Нищо на този свят не се постига лесно — измърмори Зед под мустак.
— Това пък какво беше?
— Казах, че знам, че това пътуване няма да е лесно. — Той побутна тъмнокафявата кесия със златни монети по масата. — Това ще го направи възможно. Сега получаваш двайсет, както се договорихме.
Ахерн отвори кесията, пъхна двата си огромни пръста вътре и започна да брои. През това време Зед тайничко огледа хората, които не преставаха да се наслаждават на храната, питиетата и музиката. Нямаше търпение да тръгнат към Никобарезе.
— Това някаква шега ли е?
Зед извърна глава към Ахерн, който взе една монета с два пръста и я хвърли през масата. Тя се завъртя и накрая глухо тупна върху плота. Зед не можеше да повярва. Изглеждаше като истинска. Само дето беше
