дървена вместо златна.
— Ами аз… такова… да, добре…
Ахерн изтърси другите жълтици в голямата си шепа и после ги върна в кесията.
— Тук са само осемнайсет. С две по-малко. Дървени не вземам.
Зед се усмихна и извади светлокафявата кесия от дрехата си.
— Извинявай, Ахерн! — Той прибра дървената монета от масата. — Изглежда, съм ти дал другата кесия, в която държа щастливата си монета. Никога не бих направил такова нещо, разбира се. Тази монета за мен е по-ценна и от злато. — Той погледна в другата кесия. Седемнайсет. Пак имаше две дървени. Все пак общо бяха деветнайсет. Мисълта му се луташе, за да намери някакво обяснение. Нима Мастер Хилман го бе измамил? Не, би било твърде недодялано. Да сложи монети от дърво и да иска да минат за златни би било доста наивно.
— Къде са ми другите две жълтици?
— О, да, да, извинявай. — Зед извади жълтиците и ги плъзна по масата към него.
Ахерн внимателно събра всичко в своята кесия и стегна връвчицата.
— Вече съм на твоите заповеди. Кога искаш да тръгнем?
Сребърните монети, превърнали се в дървени вместо златни едва ли имаха нещо общо с магьосника. Това можеше да се обясни. Някак си. Но фактът, че липсваха три монети. Че бяха изчезнали. Това нямаше никакво обяснение. Това определено го засягаше. До мозъка на костите.
— Искам да тръгнем колкото е възможно по-скоро! Веднага!
— Искаш да кажеш утре?
Зед грабна шапката си.
— Не, искам да кажа веднага! — Той погледна учудения мъж. — Жена ми не може да чака нито минута повече. Тя трябва да стигне до лечителите.
Ахерн сви рамене.
— Добре, но аз току-що пристигам от Тристен, трябва поне малко да поспя. Пътят ще бъде дълъг и труден.
Зед неохотно кимна.
— Първо ще трябва да разпрегна конете. Това ще отнеме няколко часа. Освен ако не накарам някой от тия тук да ви помогне.
— Не! — Зед тропна сърдито с бастуна си. — Няма да казваш на никого кога ще тръгваш. Дори не бива да разберат, че си заминал. — Зед млъкна, щом видя намръщеното изражение на Ахерн, и реши, че би било добре да каже нещо ободряващо.
— Първо ми казваш, че трябва да премина през проклетата земя с нейните магьосници и Изповедници, а сега и тайни. Струва ми се, че ти поисках малко пари. — Той събра краищата на дрехата си и установи, че му липсва едно копче. — Но пазарлъкът си е пазарлък. — Ще разпрегна конете и ще отида да купя някои провизии, след това ще дремна малко. Три часа преди зазоряване ще дойда да ви взема от тук. Утре по обед ще сме в Галеа!
— В конюшнята имам една кобила. Можем да я вземем. Преди да дойдеш за нас, вземи и нея. — Зед освободи мъжа с небрежно движение на бастуна си. — Три часа преди зазоряване!
Мисълта му беше другаде. Оказа се по-сериозно, отколкото бе предполагал. Беше изключително важно да получат помощ в най-скоро време. Може би от жената в Никобарезе с трите дъщери, която вероятно ги е понаучила на нещо. Или може би от някой по-наблизо. Може би щяха да имат късмета да намерят помощ, без да е необходимо да изминават целия тоя ужасен път. Всяка минута им беше ценна.
„Само светлината знае“, беше казала Ейди относно това откъде онази жена е знаела разни неща за скрина. „Светлината“ понякога се използваше вместо „дарбата“. Но освен това бе и неясно наричане на нещо по-общо, съвсем друго. Той тропна с бастуна си по пода. Защо Ейди трябва винаги да говори като чародейка — с гатанки!
Когато Ахерн тръгна към вратата, магьосникът се насочи към стълбите.
Тридесет и пета глава
Зед отвори вратата и го блъсна облак дим с миризма на изгоряло. Прозорецът беше отворен и през него нахлуваше леден въздух, а част от дима излизаше навън. Ейди седеше на леглото, дръпнала завивката до врата си, и решеше прошарената си, дълга до раменете коса.
— Какво става? Какво се е случило?
Тя посочи с четката за коса.
— Бъде студено. Исках да запаля огън.
Зед погледна към камината.
— Трябват ти дърва, Ейди. Не можеш да запалиш огън без дърва. Зед очакваше тя да му се намръщи, но вместо това видя срещу себе си чифт тревожни очи.
— Бъде дърва. Използвах магия, за да запаля огън от леглото си. Но вместо това бъде голям облак дим и искри. Отворих прозореца, за да излезе димът. Когато погледнах в огнището, цепениците ги нямаше.
Зед се приближи до нея.
— Нямаше ги, казваш?
Тя кимна и продължи да реши косите си.
— Нещо не е наред. Нещо става с дарбата ми!
Зед я погали по косата.
— Знам. Имах подобен проблем. Сигурно има връзка със заразата. — Той седна на леглото и измъкна четката за коса от ръката й. — Ейди, можеш ли да ми кажеш нещо за тази зараза, за скрина? Трябва да намерим отговор.
— Вече ти казах всичко, което знам. Скринът бъде излязъл от мястото, където се срещат светът на живите и светът на мъртвите.
— Но защо раната ти не иска да зараства? Защо магията ми не може да й въздейства? Защо са изчезнали цепениците, когато си използвала магията си?
— Скринът принадлежи и на двата свята. Нима не виждаш? — Ейди поклати безсилно глава. — Скринът бъде магия. Магия от двата свята, за да може да вилнее из двата свята. Адитивна и Субстрактивна. Ние бъдем докоснати от тази сила. Заразата бъде от Субстрактивната.
— Искаш да кажеш, че според теб заразата, причинена от Субстрактивната магия, разрушава нашата магия? Дарбата ни?
Тя кимна.
— Все едно бъде да изчистиш пепелта от камината с голи ръце и без да ги миеш, да проснеш мокри бели чаршафи да съхнат. Ръцете ти бъдат изцапани от пепелта и петната ще се отбележат и на влажните бели чаршафи. Ще полепнат по тях.
Зед мълчеше и размишляваше.
— Ейди — прошепна той. — Трябва да си измием ръцете. Да премахнем тази зараза.
— Притежаваш таланта да говориш за очевидни неща, старче!
Зед преглътна и смени темата на разговора.
— Ейди, наех карета, която да ни отведе до Никобарезе. Но силите ти отслабват с всяка минута, а аз не съм много по-добре от теб. Едва ли можем да чакаме. Ако има друго решение, ако съществува някой, който живее по-наблизо и може да ни помогне, трябва да ми кажеш.
— Не бъде. Никой друг не бъде от помощ.
— Добре, кажи ми нещо за жената с трите дъщери. Може би тя е трупала познанията си някъде по- наблизо. Може би е възможно да стигнем до такова място.
— Това не бъде от помощ!
— Защо?
Ейди го изгледа за миг, после отвърна поглед.
— Тя учеше със Сестрите на светлината.
Зед скочи на крака.
— Какво! — Той закръстосва нервно между леглото и камината. — По дяволите! По дяволите! Знаех си!
