Съжалявам, че вие и сънародниците ви сте били подложени на такива жестокости от страна на Императорския орден. Но искам да разберете едно: всичко това се случва наистина. И виновникът е Императорският орден. Вашите другари, все едно дали са изпълнили заповедите на Ордена или не, не са били причина за отприщването на насилието. Цялата отговорност лежи на плещите на самия Императорски орден. Не вие сте хукнали да ги нападате. Те са дошли при вас, нападнали са ви, поробват, изтезават и убиват вашите сънародници и близки.
Повечето от мъжете стояха отпуснато, забили поглед в земята.
— Някой от вас, които сте останали в планината, има ли деца?
Неколцина от присъстващите кимнаха и измърмориха, че да, имат деца.
Ричард за пореден път прокара пръсти през косата си.
— В такъв случай защо и вие не сте се предали? Защо сте тук, а не се опитвате да сложите край на страданията, както са постъпили вашите другари?
Част от мъжете се спогледаха, очевидно объркани от въпроса, други пък като че ли не можеха да облекат чувствата си в думи. Мъката, объркването, дори колебливото желание да направят нещо, бяха изписани на лицата им, но не можеха да намерят думи, с които да обяснят защо не са се предали.
Ричард взе платнената кесия със съдържащото се в нея потресаващо съкровище, решен да не им позволи да заобиколят въпроса му.
— Всички вие сте знаели за това. Защо решихте да останете в планината?
— Един ден, беше точно преди зазоряване — осмели се да проговори след известно време един от мъжете, — се промъкнах до полето и заговорих земеделец, който обработваше нивата си. Попитах го какво е станало с онези, които се предадоха. Той ми каза, че повечето от децата им вече са били отведени. Други не били между живите. Всички завърнали се от планината мъже били задържани. На никого не било позволено да се върне в дома си, при семейството и близките си. Какъв смисъл има да се връщаме?
— Наистина, какъв смисъл има? — промърмори като на себе си Ричард. Това бе първият сигнал, че започват да схващат положението.
— Трябва да спрете Ордена — обади се Оуен. — Трябва да ни дарите свободата. Защо ни накарахте да предприемем това пътуване?
Надеждата на Ричард, че са започнали да разбират, мигом се изпари. Макар отчасти да бяха схванали същността на проблемите, явно още не бяха разбрали кой е правилният път за разрешаването им. Единственото, което ги интересуваше, бе да бъдат спасени. И все още очакваха някой друг да свърши работата вместо тях: Ричард.
Всички изпитаха облекчение, че Оуен най-сетне бе задал въпроса; явно се срамуваха да попитат сами. Докато чакаха отговор, някои от тях крадешком поглеждаха Дженсън, която се бе свряла в сенките. Повечето от присъстващите изглеждаха притеснени и от въздигащата се зад гърба на Ричард и Калан статуя. Виждаха я в гръб и нямаха точна представа за какво се касае.
— Защото, щом искате да изпълня вашето желание — отвърна Ричард, — е важно всички да схванете реалното положение на нещата. Искате аз да свърша цялата работа вместо вас. Не мога да го направя. Ще трябва да ми помогнете, иначе вие и всичките ви близки сте загубени. Ако искаме да успеем, вие сте хората, които трябва да убедят сънародниците си, че е важно да разберат какво ви говоря.
Вече сте извървели доста път, изтърпели сте достатъчно лишения, доказали сте, че искате да промените нещата. Разбрали сте, че ако последвате примера на другарите си и се предадете, вие също ще бъдете поробени или убити. Не ви остават много пътища за действие. Всички вие сте стигнали до извода, че трябва поне да се опитате да се борите, да направите опит да се освободите от зверовете, които убиват и поробват близките ви. Вие, които стоите тук пред мен, сте последната им надежда… единствената им надежда. А сега искам да чуете какво още имам да ви кажа, след което да решите какво бъдеще ще изберете за себе си.
Изтормозените, мършави мъже, всички до един облечени в опърпани и мръсни дрехи, по които можеше да се съди за тежкия живот, който са водили в планината, изразиха гласно или с мимики желанието си да чуят всичко, което Ричард има да им каже. Някои дори, изглежда, си отдъхнаха, че той се обръщаше към тях толкова прямо и без заобикалки. Двама-трима очакваха думите му с явно нетърпение.
Четиридесет и първа глава
— ПРЕДИ ТРИ ГОДИНИ — започна разказа си Ричард, — живеех на едно място, наречено Града на елените. Бях горски водач. Водех мирен и спокоен живот сред хора, които обичах. Знаех много малко за света извън собствения си дом. В известен смисъл бях като вас, преди да се появи Императорският орден, така че разбирам как приемате тези генерални промени в живота си. Също като вас аз живеех, ограден от граница, която ни защитаваше от хора, възнамеряващи да ни причинят неприятности.
Мъжете си зашепнаха развълнувано, очевидно приятно изненадани от ненадейно появилата се прилика, от факта, че помежду им съществува тъй основна връзка.
— И какво стана после? — не се стърпя един от мъжете.
Ричард не успя да скрие напиращата на устните му усмивка.
— Един ден в моята гора — той протегна ръка встрани — се появи Калан. Оказа се, че също като вашия народ нейният се нуждае отчаяно от помощ. Тя се нуждаеше от помощ. Но вместо да ми даде отрова, тя ми разказа всичко и аз разбрах, че проблемите няма да подминат и моята родина. Също както при вас границата, защитаваща нейния народ, беше паднала и в родината и бе нахлул тиранин. Тя носеше със себе си тревожната вест, че този зъл човек възнамерява да сложи ръка и на моята родина, да завладее моя народ, моите приятели и близки.
Всички погледи се съсредоточиха върху Калан. Мъжете я гледаха открито, все едно я виждаха за пръв път едва сега. Звучеше им невероятно, че тази забележителна жена също е дивак, както наричаха всички чужденци, и при това е имала същите проблеми като техните. Ричард правеше доста големи прескоци в разказа си, но искаше сюжетът на историята му да е максимално прост и разбираем.
— Бях произведен в Търсач на истината и ми бе връчен този меч, който да ми помогне в предстоящата ми борба. — Ричард повдигна меча за дръжката така, че да се покаже половината острие и мъжете да могат да видят полирания метал. Мнозина потръпнаха при вида на страховитото оръжие.
— Заедно, рамо до рамо, двамата с Калан се борихме, за да спрем онзи, който искаше да ни пороби и унищожи. Тя бе моят водач в една странна за мен страна, като не само ми помагаше да се боря с хората, които жадуваха смъртта ни, но и ме запознаваше със свят, за чието съществуване никога преди не бях подозирал. Тя ми отвори очите за съществуващото отвъд границата, която опасваше мен и сънародниците ми. Помогна ми да видя приближаващата сянка на тиранията и да разбера какво е заложено на карта — заложен беше самият живот. Тя ме амбицира да приема предизвикателството. Ако не беше го направила, вече да не съм между живите, а заедно с мен щяха да бъдат погубени или поробени още незнайно колко хора.
Внезапно покосен от тежкия спомен за миналите събития, отнели живота на толкова много невинни жертви, Ричард извърна глава. Припомни си и спечелените с толкова усилия победи.
Когато в главата му изплува и мислената картина на жестокото убийство на Джордж Сайфър, човекът, който го бе отгледал от съвсем малко момче и когото Ричард смяташе за свой баща, преди да разбере истината, трябваше да потърси опора в намиращата се зад него статуя.
Болката, която смяташе за позабравена и изтласкана в по-далечни кътчета на съзнанието си, се върна с цялата си горчивина. Ричард си припомни изживения ужас, удара от внезапното осъзнаване на факта, че никога повече няма да види човека, който бе обичал толкова много. До този момент сякаш бе забравил колко много му липсваше баща му.
След като се поокопити, се обърна към мъжете и продължи разказа си:
— В края на краищата, при това единствено благодарение помощта на Калан, спечелих битката срещу онзи тиранин, за чието съществуване изобщо не бях подозирал, докато тя не дойде да ме предупреди. Този човек се казваше Мрачният Рал и както се оказа, бе мой баща.
Мъжете го гледаха слисано.
— Не сте знаели, че ви е баща? — не успя да се въздържи един.
Ричард поклати глава.
