скочи върху навеса на задния вход. — Помогнах на мистър Кавано при потягането на някои неща.
— Много мило от ваша страна.
— Не точно. Отегчих се.
Тя кимна.
— Знам какво имате предвид. Аз горя от нетърпение да се върна към работата си. Сигурно и Майкъл се чувства по същия начин.
— Съмнявам се. Тя е в меден месец, забрави ли?
Рени забоде поглед в чинията си. Тя ровеше из граха с вилица, докато не почувства, че лицето й започна да излъчва топлина.
— Трябват ми някои книжа от канцеларията.
Джарет отказа да бъде увлечен от самозалъгва нето й.
— Какво точно вършиш в Североизточните железници?
— Работя за директора на новите проекти.
Джарет интерпретира:
— Ти си му секретарка.
Тя усети пренебрежението в тона му и каза със смесица от гордост и самозащита:
— Имам много повече задължения от това. Работя според способностите си от четиринадесетгодишна за Североизточните железници.
— Това е достойно за похвала.
— А вие с какво се занимавахте на четиринадесет години?
Джарет престана да маже хляба си с масло. Той внимаваше да не откликне на предизвикателството във въпроса й и отговори прозаично:
— Работех в „Експрес“.
— „Пони експрес“ ли? — Тя бе впечатлена, въпреки че не го желаеше.
— Хм. Там се срещнахме с Итън. Родителите ми притежаваха една от пътните станции край Салина, Канзас. За краткото време на съществуването на „Експрес“ те се грижеха за конете на пътниците. Аз се присъединих няколко месеца преди всичко да свърши.
— Сигурно мразиш железниците.
— Да ги мразя ли? Не.
— Но железниците довършиха „Експрес“.
— Това беше обречено начинание. О, знам какво си мислеха за него хората от Изтока; за известно време аз изпитвах същите чувства. Но това бе романтичен брътвеж, подхранван от репортери, които никога не бяха стигали по на запад от Питсбърг. Работата беше опасна и мръсна, изобщо не бе толкова вълнуваща, колкото преувеличаваха. Родителите ми го знаеха; затова и ми разрешиха да опитам. Те дори не се изненадаха колкото мен, когато се отказах.
— Изглежда, са били много мъдри, като са ви позволили да откриете сам някои неща.
— Мисля, че се опитваха да приемат по-малката злина. Можеха да ми разрешат, или аз щях да избягам. — Усмивката му бе изпълнена със самоирония, а гласът му стана поверителен: — Тогава още не ми бе дошъл умът в главата.
Рени леко се засмя:
— О? А знаете ли кога всъщност е настъпило това събитие?
Сянка прекоси лицето му.
— Да, знам.
Рени осъзна, че сега той гледаше през нея, не към нея, и че това, което тя възнамеряваше да бъде дразнещ въпрос, бе приело друго значение за него, докато си припомняше миналото.
— Не е необходимо да ми отговаряте — каза тя.
— Какво? — Той се отърси от унеса си. — Не, всичко е наред. Погребах и двамата си родители през шестдесет и седма.
— Съжалявам.
„Не го казва само от любезност — помисли си Джарет. — Рени го каза като че ли от сърце.“ Широко отворените й очи бяха разтревожени, а перестите й вежди — деликатно присвити. Устата й — права, със стиснати устни, като че искаше да задържи нещо в себе си. Джарет имаше странното усещане, че тя абсорбира болката му.
— Това беше много отдавна.
Девет години не са дълъг период, но когато Рени осъзна степента, в която Джарет все още чувстваше болката, те заприличаха на вечност. Усмивките, почти непоклатимата му природа, подигравките и закачките му — всичко това бе, за да се държи на разстояние. Тя го проучваше с нов интерес.
— Болест ли беше? — попита тя.
Джарет поклати глава.
— Бяха в Хейс да продават добитък. Тогава градът едва ли можеше да бъде наречен град, а по-скоро пазарище или нещо такова. Имаше много войници заради форта и животновъдите минаваха със стадата си. Парите се завъртаха много свободно и това привличаше хора, които не искат непременно да си ги изработят. Родителите ми са били убити, когато са внасяли парите си в банката.
Беше толкова ужасно, колкото Рени бе очаквала, но въпреки това бе сигурна, че историята не свършваше със смъртта на мистър и мисис Съливан и дори че историята изобщо няма край. Искаше да разбере, но не можеше да зададе точно тези въпроси.
— Разкажете ми за родителите си — каза вместо това тя. Какви хора бяха?
Джарет си сипа още една порция пиле и зелева салата. Беше благодарен за възможността да говори за живота, а не за смъртта на родителите си.
— Баща ми беше емигрант. Пристигнал в Бостън на четиридесет години и започнал лека-полека да се придвижва на запад. Искал е да стигне до Калифорния. Обичаше да отбелязва, че ако не се бил сблъскал с майка ми в Канзас, щял да бъде при Сатър, когато открили златото.
Рени се засмя:
— Не звучи сякаш е съжалявал много за това.
— Не е.
— Споменахте за добитък. С това ли се е занимавало семейството на майка ви?
Той поклати глава, като преглътна.
— Не, тя изобщо не е имала семейство. Била е отгледана в приют за сираци тук, в Ню Йорк, изучили са я в местния колеж, за да стане учителка и да се върне на работа в приюта. Но вместо това тя заминала на запад и преподавала в Сейнт Луис, а по-късно — в Канзас Сити. Татко я срещнал, когато гонела един избягал ученик по улицата. Той сграбчил момчето за врата и го държал, докато майка ми го настигнала. Не знам какво точно се е случило тогава, но, изглежда, момчето е било пуснато, а майка ми — не.
— Това е било любов от пръв поглед.
— Така изглежда.
— Вярвате ли в това? — попита заинтригувано тя.
— Предполагам, да — провлечено каза той, — когато ми се случи.
Рени забеляза, че той каза „когато ми се случи“; тя би казала „ако“ ми се случи.
— И се установили в Салина? — попита тя.
— Най-накрая. Майка ми престанала да преподава. Била принудена. Комисията по образованието казала, че това не е професия за омъжена жена.
Рени направи гримаса. Това отношение бе толкова разпространено, че не си струваше да реагира.
— Но въпреки това, тя ви е учила.
Той кимна.
— Нито ден не съм ходил на училище през живота си. Но докато не започнах да работя в „Експрес“, никога не почувствах липсата му.
Рени не бе изненадана, че той е бил обучаван от майка си, а от това, че е успяла да го научи на всичко от училищната програма. Когато му изнасяше, той се правеше на невъзпитан, но Рени не би била поразена, ако той знаеше наизуст Шекспир.
— Родителите ми бяха партньори — каза той. — Те правеха всичко заедно. Най-напред това беше едно
