Той все още спеше, неудобно свит в креслото. Главата му се бе килнала под невероятен ъгъл назад, бе пъхнал крака си под тялото. Вълненото одеяло, което трябваше да го покрива, лежеше безполезно на пода, а той бе скръстил ръце на гърдите си, за да се топли. Брадата му бе набола, а тялото му излъчваше тежка умора.
Рени не изпита съжаление. Тя бавно се надигна от кревата и бухна възглавницата си в лицето и гърдите му.
Джарет показа завиден рефлекс за мъж, изваден от дълбок, здрав сън. Преди Рени да успее да избяга, той я хвана за китките, дръпна я на пода и тя се озова в скута му. Той хвърли възглавницата на пода и дрезгаво промърмори:
— Каква муха е влязла тази сутрин под седлото ти?
Рени го погледна язвително и многозначително. Той трябваше да се засмее. Тя бе глупаво простряна в скука му, роклята й се бе вдигнала до коленете и се бе омотала около кръста й. Корсажът й бе силно опънат на гърдите, така че не можеше да постави под съмнение дълбокото й развълнувано дишане. Но нейната гъста и дълга, къдрава лешникова коса изглеждаше още по-зле след съня, извита в неестествено положение покрай слепоочието й и разпиляна по бузата в ужасна плетеница.
— За Бога, първата ти работа сутринта е да накараш сърцето на човек да спре да бие.
Руменината бе започнала вече да обагря страните й, когато тя разбра, че той не казва това като комплимент. Рени го блъсна в гърдите и той я пусна. Тя се свлече на пода с несръчната намеса на ръцете и краката си. Като отметна глава и повдигна брадичка, тя каза:
— Щеше да е заслуга към всички жени, ако бях го сторила.
Джарет потърка небръснатата си брада и се престори, че мисли за това.
— Може би си права. Това ще ме предпази да не разбивам техните сърца.
Рени си науми отново да го замери с възглавницата. Но погледът, който той й отправи, сякаш знаеше за намереният й, я спря. Вместо това тя вдигна одеялото и се наметна.
— Как разбра за кафето снощи? — попита тя.
— Значи си признаваш?
Тя сви рамене.
— Ще бъде глупаво да не призная. Веднага ли заподозря?
— Когато донесе две чаши без кана, се зачудих. А когато го вкусих, веднага разбрах какво си направила. Беше много горчиво, дори в сравнение с кафето, което обикновено приготвяш.
— Кафето, което правя, няма никакви дефекти — каза остро тя, като мина в настъпление.
Джарет сви устни в слисана усмивка. Поклати бавно глава, бе объркан.
— Цял месец няма да ми е достатъчен, за да те опиша. Не изпита никакво угризение от това, че се опита да ме отровиш, й отгоре на това настръхваш цялата, когато ти казвам, че правиш твърде силно кафе.
— Едното няма нищо общо с другото. Ако знаех, че изпитваш такива чувства към кафето ми, щях да сложа прахчето в нещо друго. Нямах намерение да го правя лошо на вкус. Това бе само приспивателно, което мама понякога употребява, а не отрова, както много добре знаеш. Все едно, ти изобщо не изпита угризение, когато размени чашите.
„Но тя ме поставя на изпитание!“ — помисли си Джарет, и каза:
— Лейди, когато нещата опират до чист, твърдоглав инат можеш да показваш нови трикове на някой глупак… — той спря — или на някое муле.
В невинната й усмивка се долавяше и определено чувство на самодоволство.
— Казваше, че… — подкани го тя.
„Какво съм казвал?“ — почуди се той. Тя определено знаеше как да го извади от релси.
— Размених чашите, когато отнесе книгата, и ти позволих да изпиеш това, което бе предназначено за мен. Край на историята. Ти заспа почти мигновено.
— Не мисля, че кафето беше толкова силно — каза тя, като се престори на засегната.
Джарет се наведе през страничната облегалка на креслото, взе възглавницата и я запрати по главата й. Рени със смях отбягна удара.
„Смехът й е дрезгав, сърдечен — помисли си той — и заразителен, а не насилен, мелодичен и възбуждащ, като на жените, които познавам.“ Видя, че се изправя, притиснала възглавницата до корема си, и бе привлечен от руменото й лице и одухотвореното предизвикателство в очите й. Краищата на устните й се извиха в широка и красива усмивка.
Тя накара сърцето му да спре.
Джарет измъкна изпод себе си изтръпналия си крак и се наклони напред. Беше намръщен и когато заговори, в гласа му се долавяше заплаха:
— Недей да флиртуваш с мен — каза той. — Последствията няма да ти харесат.
Рени разшири очи, но светлината в тях бе угаснала. Лицето й побледня, а чертите й замръзнаха.
— Вървете по дяволите, господин Съливан — каза тихо, с чувство за достойнство.
Джарет се изправи. Почти изрева, когато кръвта нахлу в крака му и усещането за убождане от хиляди иглички се разля по кожата му. Докуцука, залитайки, до вратата и щом тя се затвори зад него, веднага се опря на нея. Болката в крака му бе нищо в сравнение с болката в слабините му. Мислеше си за усмивката на Рени. Едва успя да се спаси.
Рени и Джарет се разминаваха из къщата още три дни. Тя усещаше присъствието му винаги, въпреки че не прекарваше повече от две-три минути в една стая с него. Отнасяше храната в стаята си и ядеше сама, а той се хранеше със семейство Кавано. Четеше в библиотеката, помагаше на господин Кавано в градината и чистеше пистолета си под зоркия поглед на готвачката в кухнята. Рени се опита да работи в уединението на салона и откри, че е толкова трудно и объркващо да го избягва, колкото и да бъде в компанията му.
Когато Джарет се появи на вратата на салона, Рени бе толкова сигурна, че й се привижда, че не можа да реагира веднага. Но привидението носеше голям наръч книжа и папки в ръцете си, което я накара да повярва, че не е призрак. Той влезе и остави купа до нея на канапето. Книжата се плъзнаха настрани като разперена колода карти.
Рени незабавно позна папките.
— Чакай — каза тя и го повика, преди той да се обърне и да си тръгне. — Как успя…
— Помолих господин Кавано да отиде до управлението на Уърт и да вземе нещата, от които може би ще имаш нужда.
Той пак се накани да тръгне.
Рени се изправи. Посегна да го докосне, но като осъзна какво се канеше да направи, бързо отпусна ръката си.
Джарет долови движението с крайчеца на окото си. Той спря и се обърна.
— Аз… е, добре… — очите й изразяваха безпокойство, а пръстите й ровеха из гънките на семплата тъмнозелена рокля. — Благодаря ви.
— Моля, няма защо.
В продължение на няколко дълги секунди те се гледаха един друг в неудобна тишина. Купчината папки започна отново да се свлича, този път — от канапето на пода. Спуснаха се едновременно да ги хванат и почти сблъскаха глави.
Рени се засмя напрегнато, докато оправяше папките.
— Изглежда, е опразнил моето и още няколко други бюра.
— Казах му да вземе всичко. Там е бил само нощният пазач, който му е помогнал да намери кабинета ти, така че се надявам наистина да си получила всичко необходимо.
— Сигурна съм, че всичко е тук. Сам Уитни трябва правилно да е насочил господин Кавано. Неведнъж ме е виждал да работя до късно. — Тя се поколеба. — Доколкото разбирам, още няма вести за Хюстън и Кели.
— Никакви. Но почувствах, че ще е по-безопасно да изпратя Кавано. Никой не го е проследил.
— Не исках да кажа нищо лошо — каза тя почти извинително. — Не поставях под съмнение решението ти.
Джарет сви рамене, като че ли това нямаше значение.
