— А би трябвало.
Рени седна и поклати глава.
— Не моят, а на Мери Майкъл. Господи, по-добре да бе моят. Това изчакване няма край. Не мога да си представя как тя успява да се справи.
Джарет подпря хълбок на страничната облегалка на канапето — нито седнал, нито прав — и стори това по-скоро неуверено, отколкото свободно.
— Сестра ти още не се е завърнала в „Кроникъл“. Поне това знам.
— Ходи ли да я видиш?
Той поклати глава.
— Не.
— Но откъде…
— Набързо възстанових познанството си с Лоуган Маршал. Той ми каза. Пращат работа на сестра ти в хотела. Мисля, че щом Итън е отстъпил толкова много, и на мен нищо няма да ми стане, ако постъпя по същия начин.
— Слава на Господ заради Итън — каза развълнувано тя.
— Малко съпрузи позволяват на жените си да работя;. Сестра ти е щастливка, че е намерила такъв като него.
Рени се въздържа да даде оценка.
— Трябва да ме разбереш, ако мисля точно обратното.
Кратката усмивка на Джарет бе безразлична.
— Успокой се. — Той погледна към разпилените по масичката за кафе книжа и към картите, разхвърляни по пода. — С какво се занимаваш?
Рени не знаеше дали наистина проявява интерес, или попита от скука. Семейство Кавано обичаха да прекарват времето сами; не бяха му правили компания през последните дни. Може би е потърсил и Лоуган Маршал само за да чуе звука на човешки глас. Тя се чудеше дали е срещнал съпругата на Лоуган — Кети. Без съмнение бившата актриса бе една от най-красивите и известни жени в Ню Йорк. Джарет вероятно вече съжаляваше, че не се е заклел да пази нея.
— Къде се рее мисълта ти? — попита Джарет, като видя че тя се унася пред очите му. Смръщените вежди и сериозните й устни бяха нещо, което не можеше да не забележи.
Рени чу гласа му, погледна го с празен поглед и след това излезе от унеса си.
— Работя върху някои възможни трасета за магистрална линия — каза тя, като отговори на единствения въпрос, който наистина си спомняше, че бе чула. Започна лекичко да поглажда книжата и картите на масата за кафе с опакото на ръката си. Под една издутина откри очилата си и си ги сложи.
— Ето, ще ти покажа.
Джарет бе зашеметен. Най-напред от очилата, които се смъкнаха бавно надолу по носа й, докато спряха на върха, и после — от силата на вълнението в изразителните й очи, докато му разясняваше плановете си. Показа му местоположението на земята и започна да говори за наклонени криви, неподвижни извити мостове, железопътни възли, пружинени подложки, точки на завъртане и съединителни лостове. Потърси молив, намери един под картата и скицира подпорите на моста, който щеше да бъде построен над един от тесните притоци на Южна Плата. Показа му къде бригадите трябва да работят денонощно в продължение на седмици, за да прокарат тунел през скалите. Обясни му, че трябва да се прекара достатъчно баласт, за да се укрепи виещата се планинска линия, разказа му за сигналните стрелки и за плъзгачите, които ще са необходими, за да се отклоняват товарните влакове, докато по-леките пътнически вагони преминат по стръмните участъци в Скалистите планини. Когато линията бъде завършена, Североизточните железници щяха да притежават рентабилна линия от труднодостъпната, осеяна със сребърни мини провинция до сърцето на Денвър.
Рени несъзнателно пъхна молива в плитката на тила си. Гледаше с очакване към Джарет над ръба на очилата си. Бе забелязала, че той отдавна се бе отказал от седнало-правата си поза и клечеше до масата за кафе, като по всичко личеше, че е увлечен. Освен това я гледаше някак особено, като че ли не знаеше какво да прави с това, което е чул. Рени свали очилата си и внимателно ги сгъна. Спомни си за навика да пъха моливи в косата си и извади и молива.
— Е? Какво мислиш?
Лицето на Джарет не изразяваше нищо, само веждите му бяха леко сбърчени.
— Ти си инженер — каза той.
Гласът му бе толкова безизразен и незаинтересован, че не можеше да се разбере възхищава ли се или я обвинява за това.
— Е, да — объркана каза тя. — Мислех, че знаеш.
— Защо? — той стана. — Откъде бих могъл да знам? Преди няколко дни те попитах с какво се занимаваш, а ти спомена че работиш за директора по новите проекти. Предположил, че си секретарка, а ти не оспори твърдението ми.
— Казах ти, че имам повече задължения от това да насрочвам срещи. — Тя започна да подрежда разпилените книжа — Истината е, че не ми позволяват много да се занимавам с инженерство. Господин Томпкинс — той е директорът — не ми разрешава.
— Тогава той е глупак.
Пръстите на Рени се вкамениха над картите. Тя погледна нагоре към Джарет, като някои от собствените й съмнения се проявиха в погледа й.
— Наистина ли мислиш така?
— Наистина мисля така.
Тя не спомена за лекотата, която почувства в гърдите си, за спадането на напрежението, в което живееше вече толкова дълго, че бе свикнала с присъствието му. Изглеждаше напълно в реда на нещата да приеме мнението на Джарет като факт.
— На Джей Мак няма да му хареса да чуе това. Той вярва изключително много на господин Томпкинс.
— И не толкова много на теб. — Той вдигна папките на канапето, така че да може да седне.
— Може би това е по-скоро въпрос на доверие. Господин Томпкинс работи от години за баща ми и има истински батальон от инженери на разположение. Този вид опит и знания внушават доверие.
— В този случай може да е сгрешил.
— Не съм сигурна, че разбирам какво имаш предвид.
Джарет взе от Рени топографската карта, която тя сгъваше. Разположи я на масата и посочи местата, които бе отбелязвала с молива върху магистралната линия. Виждаха се и други следи, които показваха къде още могат да бъдат поставени релсите, но не бяха направени от нейната сигурна и умела ръка.
— Ти си разположила твоите релси по продължение на тази планинска теснина, тук в Куинс Пойнт. Наклонът изглежда малко по-стръмен тук; трябва да бъде изравнен точно по начина, който току-що описа. Наистина ще отнеме много повече време и пари, отколкото предложения от колегите ти бавно изкачващ се, но много по-обиколен маршрут. Но защо избра точно този?
— Не мисля, че техният маршрут ще издържи мостовете и тунелите, които предлагат. Тази карта показва, поне на мен, че речната долина променя формата си изключително често, като че ли утаечният слой продължава да се мести, като създава временни хребети и ждрела.
— И как стигна до този извод?
— Прегледах поредица от карти, правени от различни изследователи през последните петнадесет години. По-ранните са много груби, но смятам, че имам достатъчно доказателства, за да направя това предположение.
— Но никой друг не е забелязал това, така ли?
— Видяха го — каза тя, — защото им го показах, но има алтернативни обяснения, които са достатъчни за господин Томпкинс да смята, че е подбрал най-добрия маршрут.
— Най-евтиния маршрут.
— И това също трябва да се има предвид.
— Но въпреки всичко продължаваш да държиш на своето. Защо?
— Мисля, че грешат. Искам още веднъж да изложа мнението си пред господин Томпкинс и да се опитам
