да го убедя в правотата си.
Джарет отмести поглед от картата и се взря в лицето на Рени.
— Не пред Джей Мак?
Тя поклати глава.
— Това не е правилният ред. Най-напред трябва да имам одобрението на господин Томпкинс.
— Разбирам. — Джарет отново посочи долината. — Причината, поради която изглежда, че тази долина се премества с течение на времето, е, че в действителност става точно това. Почти всяка втора пролет оттук преминават бури с поройни дъждове. Този вид водна стихия помита всичко по пътя си. И никой не е виновен. Такава е природата. Ако мостовете и релсите бъдат положени в суха година, всичко ще замине при следващия потоп.
— Със сигурност ли знаеш това?
— Да, а и всеки, който е пътувал около Куинс Пойнт. Това не е тайна. — Усмихна се иронично. — Но не и за „железничари“ като баща ти, които имат повече пари, отколкото разум. Ако той бе изпратил компетентни хора, за да направят основно проучване на земята и да разпитат местните жители, щеше да знае всичко това.
Рени настръхна, когато Джарет обвини баща й.
— Преди петнадесет години никой не е мислил за прокарването на линия в тази пустош. Златоносният пясък тъкмо е бил открит в Скалистите планини, а тук се е разнасял грохотът на войната. Трябвало е да бъдат поставени много релси от тази страна на Мисисипи и на север от линията Мейсън-Диксън. Не всичките карти са направени от служители на Североизточните линии — каза тя. — Но последните две са техни и Холис Банкс участваше в изследователския екип.
Джарет разсеяно търкаше носа си, докато осмисляше тази информация.
— Съобщила ли си му за своето заключение? — попита той.
— Да. Каза, че греша.
Джарет изсумтя.
— Този мъж или е глупак, или е лъжец. Вече имам отговор на този въпрос. А ти какво мислиш?
— Не мисля, че ми харесва накъде отива разговорът.
Той вдигна ръце, като показа, че се предава.
— Не дойдох тук, за да водя битка с теб. Казвам само, че си права по отношение на Куинс Пойнт. Сега можеш да изпиташ удовлетворение от това и да разбереш, че Банкс или те прави на глупачка, или сам е глупак. Можеш да повярваш че той е прав, но в този случай ще се окаже, че си работила напразно върху този проблем.
През цялото време Рени бе смятала, че Холис и останалите изследователи са стигнали до неверни заключения, но й се струвате, че това е по-скоро от небрежност, отколкото целенасочено. Джарет пък, с презрителната си усмивка, се оказваше, че доказва обратното на това, което бе смятала до този момент.
— Може би не са обърнали внимание на някои подробности — каза бавно тя, като съзнаваше, че се отклонява от това, което бе казала, — но да се предполага, че това е съзнателна измама…
Джарет повдигна рамене, като отказа да бъде въвлечен отново в спор.
— Ти го познаваш по-добре от мен.
Рени замълча за малко. Мислеше. Изведнъж кимна оживено.
— Точно така. Познавам го. Изследователската работа никога не е била стихията на Холис, нито пък е представлявала специален интерес за него. Той просто е съпровождал екипа, без да контролира дейността му. Не е нито глупак, нито лъжец, но може би в този случай е бил малко небрежен или се е предоверил на другите.
Джарет разбра, че това е всичко, което тя бе подготвена да признае. Едно по-голямо разкритие би нарушило равновесието и сигурността й. В края на краищата тя все още имаше намерение да се омъжи за този човек. Той кимна, приемайки това като факт.
— Благодаря, че ми каза за тези наводнения. Ще настоявам за промените.
„Тя ще настоява — помисли си той, — но не може да се каже дали някой ще я слуша.“
— Ако се спести нещо от твоя маршрут, ще последва катастрофа — финансова и въобще.
Рени тъкмо щеше да му благодари отново, когато госпожа Кавано се появи на вратата и обяви, че вечерята е готова.
— И, разбира се, вие двамата отново си говорите — каза сияеща готвачката. — Иначе не беше естествено. Добре, хайде идвайте. Не сервирам ястия тук.
Рени и Джарет си размениха весели и заговорнически погледи. Джарет подаде ръка на Рени. Тя я прие и му позволи да я съпроводи до трапезарията.
Тази вечер, когато тя му пожела лека нощ, само силата на волята му го предпази да не я целуне страстно.
Той дълго лежа буден, размишлявайки за това. Тя го привличаше и това бе абсолютно безсмислено. През повечето време тя му се подиграваше, бе язвителна към хората. Независимо от добрите си намерения, лесно се сърдеше и така бързо реагираше на ужилванията му, че Джарет изпитваше смътно чувство за вина, че се е заяждал с нея толкова често. От една страна, тя бе изключително интелигентна, а от друга — учудващо наивна. Все едно че не знаеше какво да прави със себе си, изпитваща неудобство от женствеността си. С цялото си съвременно мислене й бе още по-неудобно, защото искаше да бъде наравно с мъжете.
Обличаше се семпло, макар и не строго, както Итън бе казал за Майкъл. Независимо от модата в момента, роклите на Рени рядко бяха гарнирани с дантели и панделки. С изключение на перличките на ушите, тя не носеше никакви бижута. Стесняваше се от очилата си и се дразнеше от навика да завира моливи в косите си, и бе малко несигурна за външността си.
По някаква причина, която изцяло убягваше на Джарет, Рени Денъхи, изглежда, мислеше, че е безлична. Не че правеше нещо специално, за да прикрие хубостта си, но не правеше нищо и да я подчертае. Все едно че изобщо не я признаваше.
Косата й, която спокойно би могла да бъде извор на известна суетност, бе просто пристегната отзад. Непокорна и виеща се, тя понякога се подчиняваше на фибите, а понякога — не. Изглежда, на Рени й бе съвсем безразлично. Когато спеше, чертите й бяха почти ведри, дори ангелски. Будна, Рени бе постоянно оживена. Бърчеше нос, въртеше очи, присвиваше устни. Когато се замисляше, прехапваше отвътре устни, изчервяваше се, когато през съзнанието й минеше някой каприз. Когато се ядосаше, свиваше юмруци; потропваше с пръсти, когато бе нервна. Спокойствието бе състояние, което насила трябваше да си налага. Ако играеше покер, неизменно щеше да губи и ризата от гърба си.
Джарет се измъчваше от мисълта да свали картите. Той си бе изградил добра представа за това, което криеше тя под невъзможните рокли, с които се обличаше. Крехките й рамене крепяха бюст, който бе малко по-пълен, отколкото изискваше конструкцията й. Теглото й бе около средното, но по-голямата част от него представляваше крака. Беше се боричкал с нея достатъчно, за да види бялата й кожа и деликатните й кости. Силата й бе в раздразнителния й характер, а не физическа. Тя му напомняше по-скоро на бойно петле, отколкото на лъвица.
Не че щеше да одобри някое от сравненията. А също и че някоя от тези мисли имаше някакво значение. Просто завръщането му в Колорадо щеше да бъде много по-лесно, ако никога не бе чул смеха й. По-лесно, ако никога не бе се усмихнала.
На следващата сутрин Рени слезе късно. Джарет вече бе закусил и се канеше да излиза, когато тя се появи на първия етаж. Остана с впечатлението, че той тъкмо е говорил с някого, и когато надникна през един от дългите тесни прозорци, разположени от двете страни на вратата, тя забеляза една жена да се качва в един екипаж. Рени си наля чаша кафе в кухнята и се срещна с Джарет в библиотеката. Той стоеше до прозореца и гледаше навън.
— Среща ли имаше? — попита тихо тя. Изненада се, когато той буквално подскочи. Наистина не бе я чул да влиза. — О, скъпи, мислите ти са на хиляди мили оттук. Това не предвещава нищо добро за моята защита.
— Седни, Рени.
