— Не можеш да ме накараш да съжалявам — каза той и погали копринената й коса. — Не и за това.
Денсър Тъбс следеше ездачите от две мили. Познаваше, мъжа, но не и спътничката му. Той се почеса по голата, покрита с белези страна на лицето си и се помъчи да си спомни името на мъжа. Имаше бегъл спомен за това как бяха вървели рамо до рамо, цевта на неговата пушка до цевта на карабината на ловеца на глави.
— Съливан — промърмори той на себе си. — Проклетият ирландец, който само знае да нахлува в чужди земи.
Погледът на Денсър се премести върху втория ездач. Даже от положението си в скалите високо над тях, Денсър можеш, да види, че това е жена. Между веждите му се появи дълбока бръчка. Тя се клатеше на седлото си леко наведена напред сякаш не можеше да пази равновесие. От време на време Съливан се протягаше и я подкрепяше, но тя винаги се отпускаше вяло, когато той отместваше ръката си.
Денсър отпусна пушката си, но продължи да следи приближаването им. Те се насочиха право към хижата му.
— Нашественици — промърмори той. Повредените му гласни струни издаваха гърлен, съскащ звук. — Проклети ирландски нашественици. — Той погледна отново сивия си ръждив кон.
— Да не си мислят, че аз имам пансион? — попита той. Конят му тъпчеше нервно на място, непривикнал към грубия глас на Денсър.
Златотърсачът погледна отново към пътниците. Видя, че Съливан най-после се отказа да подкрепя спътничката си и просто я взе на собственото си седло. Тя не му оказа съпротива по всяка вероятност бе твърде слаба, за да се противопостави на неудобството да яздят двама. Денсър изруга и плю. Прибра оръжието си и се качи на коня си. Нямаше да е безполезно да се приближи още малко и да ги разгледа по- отблизо.
— Мислиш ли, че ни видя? — прошепна Рени, с лице, заровено в палтото на Джарет.
— Не мога да кажа със сигурност — каза той. — Той е някъде наоколо. Косата на врата ми настръхва.
— Страхуваш ли се? — попита тя.
— Трябва да съм много глупав, за да не се страхувам. Чувството за страх те прави внимателен. Проблемът е да не позволиш страхът да те завладее.
За Рени бе твърде късно да научи този урок. Сърцето й биеше силно в гърдите и студът, който чувстваше в костите си, нямаше нищо общо със студа навън. Стомахът й се сви и тя простена слабо:
— Мисля, че ми прилошава.
— Добре — той прие думите й от практичната им страна. — Това отговаря на плана.
Но независимо от това я хвана още по-здраво.
Денсър Тъбс използва коня си, за да блокира тясната пътека на миля от хижата си. Когато Рени и Джарет излязоха от завоя, те бяха посрещнати от дулото на уинчестъра му.
Рени се бе подготвила да се срещне с този човек, но никога не вярваше напълно, че действителността може да бъде по-лоша от нейните представи. А тя беше. Белезите по лицето на Денсър образуваха бял релеф върху кожата му, като че ли стотици преплетени паяжини бяха наложени една върху друга. Останалата половина от ухото му се бе подвила и сплескала. Лявата част на устата му бе плътно изпъната в постоянна дива усмивка. Брадата му растеше надясно и покриваше само три четвърти от лицето му. Тя беше гъста и зле поддържана, черна като боя за обувки и толкова дълга, че достигаше второто копче на вълненото му синьо-сиво палто. Златен еполет с шнурове висеше на дясното му рамо. На кръста му беше окачена сабя.
Рени се опита да не показва безпокойството си или още по-лошо — съжалението си. Страхът просто се натрупваше в нея, като й пречеше да диша, и тя почувства как познатият наплив от неясни сенки завладява съзнанието й. Джарет я държеше твърде здраво. Тя се опита да му го каже. Когато той осъзна какво става, бе твърде късно. Рени припадна и рязко се наклони напред.
Смехът на Денсър бе пискливо хихикане, който звучеше сякаш се късаше в дъното на гърлото му. Той насочи пушката си към Джарет.
— Трябваше да я предупредиш за мен, Съливан. Моето лице ги кара да припадат.
Джарет почувства моментно облекчение, че Денсър Тъбс си спомня за него. Всяка секунда му бе нужна за преговори не за запознаване.
— Тя не е от тези жени, които припадат заради красиви лица, Денсър. Болна е.
— Така ли? — попита подозрително той.
— Виж сам. — Джарет повдигна брадичката на Рени и обърна лицето й към Денсър. Той забеляза, че е доста бледо.
— Какво й е?
— Не зная. От снощи започна да се оплаква. Мислех че хитрува, но разбрах, че греша.
Една от веждите на Денсър се изкриви. Той отново насочи пушката си.
— Е? Що за хитрост е това? Какво имаш предвид? От тебе ли бяга?
Джарет усети, че Рени се раздвижва в ръцете му. Той не показа облекчението си.
— Има награда за нея. Триста долара.
— И защо? Какво е направила? — той се захили отново — Кражба или убийство?
— Убийство. Една вечер загубила разума си и намушкала с нож мъжа си.
Денсър се замисли.
— Той вероятно си го е заслужавал. Познавам малко мъже, които не го заслужават. Къде я водиш?
— В Денвър. Там ще получа наградата.
Зъбите на златотърсача се оголиха в пародия на замислена усмивка.
— Може би ще те убия и сам ще взема премията.
Джарет поклати глава. Той почувства, че Рени се напряга, стисна я предупредително и това беше достатъчно, за да я накара да не се движи и да мълчи.
— Не можеш да направиш това, Денсър.
— Не виждам как ще стане това — каза той и цялото му лице почервеня, с изключение на паяжината от белези. И какво ще ме спре?
— Ти си лечител — отговори Джарет и внимателно подкара коня си напред. — Затова я доведох при тебе, защото можеш да й помогнеш.
— Така че да можеш да я вземеш и закараш на въжето. Изглежда, че ще е само загуба на време.
Джарет замълча, защото не искаше да преиграва! Остави Денсър да мисли каквото си иска.
Златотърсачът спря погледа си на Рени. Постепенно отпусна пушката си.
— Добре — каза той неохотно, — но няма да останете и минута щом оздравее.
Джарет кимна:
— Съгласен съм. Ще останем само докато тя се възстанови.
Денсър отмести оръжието си, кимна на Джарет в знак на съгласие и обърна коня си.
Джарет подкара Зили, като следваше Денсър. Яздеха един след друг, докато пътеката се разшири. Коридор от борове засланяше пътя им.
— Видя ли катастрофата на влака при Джъмп? — попита Джарет.
— Може би. — Погледна назад към Джарет. — Оттам ли идвате? Изглежда, че малко сте се отклонили от пътя за Денвър.
— Сякаш не знам. — Джарет изправи Рени. Главата й увисна напред като на парцалена кукла. — Преследването й беше луда гонитба.
— Не изглежда, че е способна да оцелее сама дълго в планините.
— Прав си. Щеше да умре при тези условия, ако най-накрая не я бях заловил.
Устата на Денсър се сви и побледня, когато замислено прехапа устни. Неговите чисти и студени сини очи биха били необикновени на всяко лице, а на едно толкова обезобразено лице бяха направо забележителни. Като две еднакви точки изгаряща светлина те опариха Джарет с топлината си.
— Водиш жалък начин на живот, платени ловецо, като преследваш хората само за да може да умрат в
