обучението и опитът ти са на щурмовак. Извън Службата не се отварят много вратички за един професионален убиец. Да ти предскажа ли какво ще стане? Ще се прехвърляш от една задръстена работа на друга, ще се съсипваш за половината пари, които изкарваш като щурмовак. После, като ти свършат парите и се побъркаш от скука, някоя акула с ей такава усмивка и костюмче колкото годишната ти заплата ще те придърпа за наемник, за да лапне тлъста комисиона, а ти ще изкараш щура екскурзийка по най- скапаните дупки на Империята. Накрая на бегом ще се върнеш в Службата и ще приплачеш за нов договор, както правят почти всички бивши щурмоваци.
— И както ти си направил — напомни Стасяк.
— Аха. Както и аз направих. Лю, трябва да свикнеш с това. Само тази работа се предлага на хора като нас.
— Не и за мен — възрази Стасяк. — Щом се измъкна оттук, въобще не могат да ме докопат. Имам си планове. Ще обиколя тук-там. Ще се издигна.
— Непременно, Лю.
— Сериозно ти говоря!
— Знам. Надявам се да успееш. А дотогава си отваряй очите. Между другото, не поглеждай натам веднага, но май нещо мърда извън периметъра, посока „два часът“.
Стасяк се завъртя небрежно, очите му почти мигновено се плъзнаха към означената посока. Там нямаше нищо. Включи инфрачервените си присадки, но по периметъра никъде не забеляза топлинни следи. Свърза се и със сензорите на катера и пряко проучи сигналите им, ала пак нищо не откри по границата на гората. Прекъсна връзката и се обърна към Рипър.
— Рип, вече взе да ти се привижда. Там нищо не се мярка.
— Имаше нещо. Видях го. Продължавай да наблюдаваш, все ще се издаде. Заради ей такива случки ми се ще Империята да не беше забранила всички присадки, освен най-необходимите. На черния пазар съм виждал такива джаджи, че няма и да повярваш. Присадки и вградени бойни системи, с които човек може да стане непобедим. Разбира се, нали точно затова ги забраняват. Империята не иска малките войничета да си вирят носовете. Не са забравили въстанието на Хейдънците.
— Че как да го забравят — съгласи се Стасяк. — От ония киборги на всеки му се разтреперваха краката. Аз обаче още нищо не виждам там. Може пък Капитанът да се връща.
— Но той щеше да се появи в инфрачервения спектър, нали? Ти ме подсети за още един въпрос, който си струва да си поблъскаме главите. Какво прави добричкият ни Капитан тук и си рискува кожата на опасно място с грухльовци като нас?
— Търси Гарвана, който ще да е той.
— Ъхъ — Рипър се намръщи за пръв път. — Капитанът знае доста повече, отколкото ни казва. Готов съм да се хвана на бас, че тоя Гарван ще излезе някой мощен еспер. Иначе няма как да се опази от сензорите на катера.
Стасяк завъртя глава.
— Не знам. Ако Гарвана е живял все тук десетина години, с какво се е хранил? Нали няма дивеч за лов. Всяко живо същество е изтребено при изгарянето. Пък и да е изнамерил как да оцелее, трябва да е луд за връзване, щом десет години е бил съвсем сам.
— Не е задължително. Може някак да се е споразумял с хората от базата. Ето го. Видя ли?
— Да — тихо потвърди Стасяк. — Точно в края на гората. И точно където ти каза. Ама не мога да разбера какво е. Искаш ли да погледнем отблизо?
— По-полека, Лю. Може да е номер, за да ни отдалечат от кораба. А като е дошло насам, как не е гръмнало някоя мина? Който ще да е, ама е влязъл в радиуса на действие. Току-виж, знае как да ги включва и изключва от разстояние. И само чака да минем покрай някоя, за да я включи. Бам-бум — и ще ти пратят топките вкъщи, щото не са намерили останалото. Не става, Лю. Без истинска мишена пред себе си и без пряка заплаха за катера не мърдам. Поне докато не разбера кой ми стои насреща.
— Адски си прав — одобри Стасяк, който не отделяше уж равнодушния си поглед от мястото. — Ако Капитанът иска да гони призраци, негова си работа. Без заповед не мърдаме. Рип, вече не го виждам. Ти виждаш ли го?
— Не. Пак изчезна.
Стасяк погледна часовника, вграден в китката му.
— Капитанът нещо много се забави. Трябваше вече да се е върнал.
Рипър вдигна рамене.
— Колко време ти трябва да намериш някого, дето официално не съществува? Не се тревожи за Капитана. Отдавна е пораснал и може сам да се погрижи за себе си.
Постояха загледани в мъглата.
— Сетих се — каза накрая Стасяк. — Ако в оная посока има призрак или нещо друго, значи е горе-долу в сектора на Изследователката. Току-виж, се сблъскат в тая мътилка.
— Ако стане, жал ми е за призрака — промълви Рипър.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ГАРВАНА
Капитанът бавно се изправи и изкриви лице от остра болка в ребрата. Гарвана дори не се опита да му помогне и Сайлънс му беше благодарен за това. Не искаше за нищо на света да се чувства задължен на този човек. Иначе намеренията му щяха да станат още по-трудно осъществими. Изтласка болката и смъденето от съзнанието си и насочи поглед към застаналия пред него изменник. За последен път видя някогашния си приятел преди десет години и оттогава не бе и предполагал, че отново ще го срещне. Би трябвало да е загинал заедно с Ашраите. Мъртъв можеше да мине и за мъченик, но жив беше напомняне, трънче в мислите.
Усети се, че само стои и зяпа Гарвана, но думите не искаха да излязат от устата му. Бе обмислил всичко още преди кацането. Знаеше точно какво да каже, какви лостове да натисне, за да манипулира Гарвана и да получи от него необходимото. Но сега стоеше лице в лице със стар приятел, призрак от миналото, усещаше думите като пепел на езика си. Този мъж някога му бе по-близък от брат, ала при последната им среща всеки се опита да убие другия. Сайлънс дълго вярваше, че е успял. После започна да дочува истории, разпространявани от хора, служили на Ансилай — говореха за някакъв човек, който не умирал. Призракът сред дърветата. Гарвана.
Годините отминаваха, но Сайлънс така и не се върна на планетата. Не искаше отново да убива своя приятел. Времето и обстоятелствата все пак го доведоха тук, а старите грехове принадлежаха на миналото. Сега само неговата задача имаше значение, както и средствата, с които да я изпълни. Сайлънс съзнаваше дълга си. Винаги му бе служил. И ако това означаваше пак да използва своя приятел и да го предаде, все някак щеше да го понесе. Бе понесъл и по-тежки товари през живота си.
Гарвана вдигна ръка и бутна назад качулката, закриваща лицето му. Внезапна студена тръпка пробяга по тялото на Сайлънс, усещаше как косъмчетата по врата му настръхнаха. Гарвана не бе остарял. Десетте години в ужасни условия не бяха оставили и една бръчка по кожата му. Изглеждаше такъв, какъвто го помнеше — млад, горд, несломим. Времето беше безсилно да го докосне. Но нали призраците не остаряват! Сайлънс изведнъж се почувства тромав и засрамен от собствените си промени през това десетилетие. Какъв ли беше в очите на Гарвана с олисялото си чело и понатежалия корем? Дали мъжът срещу него бе забелязал това и дали изобщо имаше значение за него? И най-важното — дали разбираше, че е срещнал не онзи Джон Сайлънс, когото познаваше, който би се поколебал да предаде приятеля си, ако правилата на играта изискваха това от него? Като гледаше невъзмутимия младеж пред себе си, Капитанът се чувстваше по-стар, мръсен и похабен. И не знаеше какво да каже. Накрая Гарвана наруши мълчанието.
— Какво правиш тук, Капитане?
— Имам нужда от твоята помощ — сдържано отвърна Сайлънс.
Гарвана едва раздвижи устни в усмивка, сякаш през годините бе забравил как се прави това.
— Не съм и помислял, че ще изминеш целия този път само за да подновиш една стара дружба. Но знаех, че все някога ще дойдеш. Между нас остана нещо недовършено.
— То може да почака — възрази Сайлънс. — Знаеш ли какво се е случило в Тринадесета база?
— Знам, че преди време издигнаха силовия екран. Това е всичко.
