— Няма с какво да се похваля — призна тя и се облегна назад в креслото, за да даде малко почивка на пръстите си.
Всичко би потръгнало несравнимо по-бързо, ако й бе позволен пряк достъп до компютрите, вместо да се мъчи с командното табло. Но не заемаше достатъчно високо положение за подобна привилегия, освен това беше еспер, следователно не биваше да й се вярва. Никога. Усети, че Рипър още чака да му отговори, и се съсредоточи.
— Повечето компютри на базата са изключени от мрежата и явно ще продължава да бъде така, каквито и усилия да полагам. Не отговарят на стандартните кодове и процедури за достъп, а аз дори не мога да открия ИИ на Базата. Ако не знаех, че не би трябвало да е така, щях да кажа, че се крие. Като че някой или нещо е изключил всичко и е изтрил половината паметни кристали. Подсистемите, управляващи минното оборудване, явно са почти невредими, но малкото сведения, които измъкнах от тях, са твърде потискащи. В момента тези машини работят едва с двайсетина процента от капацитета си и става все по-лошо. Ако не измислим нещо да обърнем този процес или поне да го забавим, всичко ще замре след по-малко от две денонощия. А спрат ли машините, и демоните от ада трудничко биха ги пуснали отново. Ако ни очаква точно това, Империята доста ще се разсърди, а сещате ли се кои трима души, седнали сега в тази кабина, ще отнесат наказанието?
— Има ли с какво да ти помогнем? — попита Рипър.
— Освен да ме вкарате в базата, за да се докопам до главните терминали, друго не се сещам. Один направо си изкривява електронното мозъче, за да пробие в главните компютри, но нещо вътре върти адски игрички с нашите сигнали. Следователно Один въобще не може да се развихри и да ни покаже на какво е способен. Отгоре на всичкото има нещо съвсем сбъркано в компютрите, до които успях да стигна. Информацията, която измъквам от тях, е пълна безсмислица. Половината са налудничави дрънканици, другата половина са просто невъзможни неща. Ако смеех да допусна това, значи някои от системите са препрограмирани отгоре додолу.
Стасяк и Рипър си размениха погледи, Рипър се приведе напрегнато в креслото.
— Значи смяташ, че някой в базата нарочно е разпердушинил системите?
— Да. Вероятността е твърде голяма.
— В такъв случай — бавно изрече Рипър — навярно си имаме работа с вражеска акция.
— Може би — съгласи се Диана. — Още не съм съвсем сигурна. Някои от тези промени ми се струват напълно безполезни.
Рипър се изправи.
— Лю, май е по-добре да се поразходим из периметъра. Да сме сигурни, че всичко държим под око.
Стасяк изпружи крака.
— Стига бе, Рип, ти душа нямаш ли? Навън е студено. Много съм привързан към пръстите си и не искам да се отчупят по някое време. Ти се разхождай, щом толкова ти припира. С Диана все нещо ще измислим да си уплътним времето, докато те няма. Нали, Диана?
— Само насън ще ти се случи — безгрижно отвърна есперката. — Лю, не си мой тип. Предпочитам моите гаджета да са малко по-нагоре в еволюционната стълбица.
— Да приема ли това като „може би“? — попита Стасяк, докато неохотно ставаше от креслото.
— По-скоро като „я се омитай“.
— Добре де — промърмори Стасяк. — Разбирам от намеци. Води ме, Рип. Просто си умирам от нетърпение да трамбовам навън при температури под нулата и да гледам как носът ми посинява.
Загледана в мониторите, есперката се засмя, но не си отдъхна, преди да чуе как люкът се затвори зад двамата щурмоваци. Стасяк беше добър човек посвоему, ала тя трябваше да внимава кого допуска до себе си. Все се намираха хора, желаещи да се възползват от способностите й на еспа. Но не беше разумно и да си остане необвързана. Есперите се нуждаят от някого, който да застане между тях и Империята, достатъчно силен да защитава един второкласен гражданин от недоволството на началниците и от политически погроми. Стасяк беше с твърде нисък ранг, за да й помогне с нещо, Рипър не се отличаваше много от него… Осъзна, че е оставила мислите си да блуждаят безцелно, и се принуди да насочи вниманието си към екраните. По тях течеше безкраен поток информация от Тринадесета база — повече загадки и нищо, което да й послужи.
— Засякох нещо… необичайно — внезапно се обади Один. — Отначало предположих, че са остатъци от ИИ на базата, но вече не съм уверен. Сякаш нещо вътре се опитва да отговори на запитванията ми, но по начин, какъвто досега не съм срещал.
— Пусни го на големия екран — поиска Диана.
Сбърчи чело, когато видя въпросите на ИИ и отговорите от базата. Отговорите бяха накъсани и неясни, все на границата да изразят някакъв смисъл, но без да я пресминваат. Диана пусна няколко прости тестове, за да провери дали в това плямпане се криеше код, но и така да беше, той бе скрит твърде дълбоко, за да го разгадае. И все пак думите я дразнеха, опитваха се да й кажат… незнайно какво.
— Один, направи пълен анализ — нареди тя накрая. — Търси повторение на думи и фрази или теми, на които се набляга, както обикновено. Но ако не е ИИ, може ли да е някой жив човек от базата?
— Ако догадката ви е вярна — отговори Один, — принуден съм да направя заключение, че той е напълно полудял.
Извън катера беше още по-студено, отколкото Стасяк си представяше. Той силно притисна ръце към гърдите си и затропа яростно с подметки по площадката в очакване да се включат нагревателните елементи на униформата. Вече започваше да се укорява, че не е проверил открай докрай екипировката си преди слизането на планетата. Отдавна беше време да се заеме с това и Стасяк с нежелание стигна до извода, че малко е прекалил с небрежността. Сви рамене и потри длани. Ще оцелее и така. Естествено, Рипър дори не забелязваше студа и се взираше в границата на гората с беизразни, внимателни очи. Стасяк също се загледа, но проклет да е, ако виждаше нещо важно или дори само интересно. Подсмръкна шумно и с копнеж се озърна към катера.
— Рипър, кажи ми, че не ме извлече само да се поразкърша. Кажи ми, че има сериозна причина да стоя тук на студа, преди да съм решил, че непременно ще ти стоваря нещо тежко и тъпо по главата и ще изтанцувам една джига върху останките ти.
— Нямаш нищо тежко и тъпо подръка — изрече Рипър, без да се обръща.
— Все ще измисля нещо!
Рипър се усмихна, но не отклони погледа си от гората.
— Не си се сетил за сензорните датчици, нали? А според сензорите в мините, които поставихме, нещо или някой неведнъж е доближило и пресякло периметъра, преди да се оттегли в гората.
— Майтапиш се — възкликна Стасяк. — Сигурно се майтапиш. Щом някой е навлязъл в периметъра, как така мините не са го гръмнали?
— Хубав въпрос — одобри Рипър. — Има и още по-хубав — защо сензорите на мините са засекли нещо, когато приборите на катера още твърдят, че ние сме единствените живи същества на планетата? Лю, трябва да признаеш, че Капитанът ни доведе на много интересно място.
— Ще му дам аз едно интересно място — мрачно промърмори Стасяк.
Застана до Рипър и сърдито се вторачи в мъглата и дърветата.
— Рип, а знаеш ли защо ни доведе? Защото нас може да ни пожертва. Тук сме само да му опитваме водата, преди да се опари. Ако нещо се прецакаме, той само ще свие рамене и ще каже колко съжалява, после ще се обади на „Тъмен вятър“ да пратят още две парчета пушечно месо.
— То си върви със занаята — вдигна рамене Рипър. — Това е да си щурмовак. Ако не ти изнася, да не си се захващал.
— Само да оцелея още пет месеца и край на договора — увери го Стасяк. — После с такава скорост се изнасям, че свят ще ти се завие. Още не ми се вярва, че хлътнах в такава задача малко преди уволнението. Рип, чуй какво ще ти шушна, ама съвсем безплатно — тук не поемам никакъв риск, освен ако е абсолютно неизбежен, всичко ще карам по устав и по заповед, въобще няма да си слагам главата в торбата. Каквото ще да става с тая мисия, аз се прибирам жив и здрав, можеш да си заложиш парите на това.
Рипър най-сетне го удостои с поглед.
— Лю, а после какво ще правиш? Като напуснеш Службата, къде ще отидеш? Всичките ти знания,
