разрушител в ръка. Нямаше нищо, но у него остана впечатлението, че допреди малко е имало. Онова, което нападна катера по време на спускането, отново го бе открило. В мъглата се забелязваха светкавични движения — вляво и вдясно, отпред и отзад. Сайлънс отново тръгна към целта си, внимаваше да върви бавно и равномерно. У него все по-силно напираше желание да се втурне напред, защото сенките неумолимо стесняваха кръга. Не би било разумно да им покаже, че бяга от тях. Нито пък безопасно. Вече не беше далеч от поляната. Хрумна му, че те може би имат намерение да не позволят срещата му с Гарвана, и първото бодване на несигурността пролича по капките пот на лицето му въпреки студа. Трябваше да стигне до Гарвана. Трябваше.
Пред него в мъглата се виеха светещи ленти с бързо променящи се цветове, невидим вятър ги теглеше и буташе. Неочаквано се чу сух пукот, дълъг клон се откъсна от близкото метално дърво. Сайлънс се метна настрани и назъбеното копие се заби точно където той стоеше преди секунда. Пукотът вече ехтеше отвсякъде, все повече клони се откъсваха от дърветата и валяха като остър дъжд край него, а той тичаше на зигзаг по пътеката към поляната. Ботушите му трополяха по твърдата пръст. Хвърляше се встрани, дробовете му се напъваха в студения въздух, а металните шипове пронизваха земята навсякъде около него. Сайлънс тичаше, решен да не спира и да не дава воля на страха си. Твърде далеч беше стигнал, за да се откаже. Неравно острие разкъса униформата му и се плъзна болезнено по ребрата му, преди да падне. Сайлънс помисли, че се е отървал само с драскотина, но погледна надолу и видя широка кървава следа по тялото си. Друг клон се насочи към лицето му — в последния миг го възпря с вдигната ръка. Ръкавът се разпра, кръв пръсна във въздуха и пръстите му изтръпнаха.
Сега в гората и други неща следваха неговия бяг. Чуваше как земята между дърветата се тресе от стъпките им. Сайлънс препускаше с все сила, гърдите му горяха от задъхване. Още стискаше оръжието си, но не виждаше по какво да стреля. Изведнъж пътеката свърши, препречена от осеяни с игли храсти, израснали край паднало дърво. Сайлънс залитна и спря, свлече се на колене до внушителния златист дънер. Опря гръб в дървото и се огледа диво. Храсталакът бе напълно непроходим, а друга пътека нямаше. Хванаха го.
Някъде в дълбините на металната гора нещо нададе вой. Беше чегъртащ неестествен звук без нищо човешко, но болката, яростта и споменът за загубата личаха ясно. Смразяващият вой се носеше сред дърветата, усилваше се, наближаваше. Отвсякъде се надигаха нови гласове, оглушителният хор режеше душата на Сайлънс като нож и той се свлече по дънера, макар и да вдигна оръжие в безсмислен жест на предизвикателство. Никакви оръжия не биха спрели онова, което идваше за разплата. Сенки се гърчеха в неспокойната мъгла, обикаляха го и Сайлънс за миг мяркаше ноктести лапи, ръмжащи уста, големи грациозни тела и плоски кошмарни муцуни.
Прицели се в най-близкото лице и натисна спусъка на разрушителя. Енергийният лъч прониза с пращене въздуха, мина през чуждото лице и пръсна ствола на дървото отзад. С рязък трясък на разкъсан метал то се наклони и се стовари на земята. Металните парчета падаха още няколко секунди, но нищо не показваше, че е наранил или дори уплашил врага. А и не очакваше това. Враговете му бяха мъртви от цели десет години. Те просто не искаха да признаят това и да легнат в гробовете си. Устата на Сайлънс се разкриви. Не играеха честно. Не спазваха правилата. Само че това беше Ансилай, светът на Ашраите, и те измисляха свои правила.
Вече бяха навсякъде. Мощен вой се надигаше и затихваше, докато ушите му писнаха. Знаеше какво го бе връхлетяло, въпреки че увереността му бе подигравка с всякакъв разум и логика. Ашраите кръжаха бавно, непоколебимо през мъглата и край дърветата, обикаляха, обикаляха — всички изтерзани души, които обрече на гибел преди десет години. Сега витаеха около него, както споменът за ужасното му дело не го напускаше през тези години.
Воят спря, в един миг го чуваше, в следващия — не, изпълнена с жадно очакване тишина настъпи в гората. Сайлънс се помъчи да седне малко по-изправен, за момент лицето му се сви от изгарящата болка в ребрата. Вдигна разрушителя, но веднага го остави. Дори и да имаше цел пред себе си, оръжието не можеше да стреля, преди енергийният кристал да се презареди. Оставаше му мечът, но най-много би могъл да се прониже сам с него, за да отнеме на Ашраите сладостта на отмъщението. Само че и това не би направил. Не му беше присъщо да се предава, дори и в на пръв поглед безнадеждни положения. Той непохватно изтегли меча от ножницата и яростно огледа гората. Нещо се движеше съвсем наблизо.
Внезапно от мъглата излезе мъж и застана до него. Всичко бе замряло, съдбата на Сайлънс сякаш бе сложена на везните, после натискът на безбройните внимателни очи изчезна отведнъж, гората беше празна. Капитанът си позволи дълга треперлива въздишка и пусна меча на земята до себе си. По лицето му се стичаше пот и той избърса очите си с ръкав. Вдигна поглед към застаналия неподвижно мъж. Тъмната му фигура беше висока и жилава като камшик, облечена в черна кожа и издуто черно наметало. Гарвана винаги носеше черно като злокобната птица, на която го нарекоха. Държеше в ръка дълъг жезъл от полирана кост, по-скоро както се държи оръжие, а не за да си помага при ходенето. Лицето му оставаше скрито в сянката на качулката и Сайлънс не знаеше дали трябва да е доволен от това.
— Здравей, Шон — каза той накрая и с облекчение установи, че гласът му отново е спокоен и равен. — Отдавна не сме се виждали. — Фигурата се взираше мълчаливо в него и Сайлънс се размърда неловко. — Какво има? Не ме ли помниш?
— О, да, Капитане — тихо изрече Гарвана. — Помня. Те също.
— Кои са те? — попита Сайлънс.
— Миналото. Може би призраци.
— Не вярвам в призраци.
— Така да бъде — каза Гарвана. — Но те вярват в тебе.
ТРЕТА ГЛАВА
В ТЪРСЕНЕ НА ОТГОВОРИ
Стасяк и Рипър се изтягаха в креслата си, сякаш бяха останали без кости. Наблюдаваха почти равнодушно как есперката Диана Вертю се опитваше да установи връзка с компютрите на Тринадесета база. От доста време се мъчеше да включи компютъра на катера към системите на базата, но без особен успех и вече започваше да си мърмори нещо под носа. Накрая, обединила усилията си с Один и с дивашки импровизации тя закрепи несигурна линия между бордовите системи на катера и компютърната мрежа на базата. Диана внимателно следеше постъпващите данни и се уплаши от състоянието на системите, които неохотно отговаряха на разнообразните й опити да проникне в тях. Компютрите на Тринадесета сякаш са били обстрелвани. Половината системи машина-оператор бяха унищожени и никъде нито следа от ИИ, който би трябвало да ги опази от такова опустошение.
Диана се мръщеше, а пръстите й пробягваха по командното табло. Мониторите на катера оживяваха един след друг, информацията течеше в нескончаеми поредици по светещите екрани. Пръстите й шареха, насочвани от усилието да отдели важните данни от безсмислиците, а лицето й все повече се сгърчваше от безнадеждната картина, открила се пред съзнанието й. Каквото и да се бе случило в Тринадесета база, не е било злополука. Някой съвсем съзнателно бе причинил повредите. Но все още оставаше въпросът, дали атаката е дошла отвън или отвътре. Тя замалко не се усмихна, когато чу зад гърба си тежката въздишка на един от щурмоваците. Вероятно Стасяк. Не й се стори човек, който задълго може да задържи вниманието си върху едно нещо.
— Не е задължително да стоите тук — отсечено каза тя, без да се обръща. — Няма с какво да ми помогнете.
— Нали трябва да те наглеждаме — отвърна Стасяк. — Да сме сигурни, че нищо няма да ти се случи. И ако това означава да си седя в топлата хубава кабина, вместо да се мъкна в студа и да чакам кога ще ми окапят ръцете и краката, непременно ще си изпълня дълга. В края на краищата щом Капитанът и Изследователката се шляят някъде, само Рип и аз можем да те опазим от разните ужасии, дето се спотайват зад дърветата. Нали така, Рип?
— Точно така.
— Мините са достатъчна защита — сопна се Диана. — Пък и катерът си има собствен силов щит за крайни случаи. Вижте какво, още дълго ще се занимавам с това и няма да стане по-интересно.
— Поне напредна ли малко? — попита Рипър и интересът в гласа му леко промени мнението на Диана за него.
