— Компютърът ти каза съвсем ясно — беизразно отвърна Рипър. — Според уредите на катера единствените живи същества на планетата сме ние. Освен ако не искаш да кажеш, че тук витаят духове…
— Що пък не? — Стасяк сериозно се взираше в него. — Тук, по Границата, стават смахнати неща. Помниш ли Призрачните воини и Вълчето в Лудия лабиринт? По Границата на всичко можеш да се натъкнеш. На всичко.
— И така да е — възрази Рипър, — чак до духове няма защо да стигаме.
— Ама нещо ни нападна при спускането, обаче сензорите направо се заклеваха, че го няма. А какъв е тоя Гарван, дето Капитанът отиде да го търси? Щом не е призрак или станал от гроба мъртвец, значи е измислил как да се крие от сензорите на Империята. Случи ли се такава работа, откъде знаеш, че и други няма да се сетят? Мнозина други, тежко въоръжени, дето само чакат да ни връхлетят, като се поотпуснем малко.
— А, ти твърдо си решил да се радваш на живота. Добре де, и аз усещам нещо гадно в това местенце, но не си изпускам нервите. Хич не ми пука, докато не видя нещо, по което да се целя. Лю, много се гризеш отвътре. Тия мини спират всичко, чак до препускащ с пълна сила Хаденец.
— Ами ако бъркаш и там наистина има нещо гнусно?
— Значи ще има за какво да ми натякваш — невъзмутимо отвърна Рипър.
Стасяк врътна глава недоверчиво.
— Трябва да е имало нещо гнусно, щото иначе ония от базата нямаше да издигнат силов екран. Нали разбираш, това е последната защита. Правиш го, като си опитал всичко друго и нищо не ти върши работа. Не ми харесва, Рип. Цялата тая мисия не ми се нрави.
— На мен също — изрече хладен женски глас зад тях.
И двамата щурмоваци се обърнаха рязко и откриха, че Фрост едва ли не е опряла нос в гърбовете им. Рипър и Стасяк се спогледаха за миг — никой не бе чул приближаването й въпреки неестествената тишина.
— Все още нямаме никакъв отговор от базата — съобщи тя. — Нашите уреди са в пълна изправност, значи хората или не искат да говорят с нас, или не могат. А това поне означава, че има нещо, способно да изкара акъла на цяла една база. Е, въпреки това нашите технически помощници все ни уверяват, че тук няма никой освен нас.
— Ами Гарвана? — обади се Стасяк и Изследователката кимна полека.
— Да, Гарвана. Някой от вас да е чувал това име досега?
— Не — отрече Рипър. — А вие?
Фрост се намръщи замислено.
— Повечето данни за Ансилай са блокирани с кодове на Сигурността и дори аз нямам достъп до тях, но успях да изровя някои подробности, които съвсем не са общоизвестни. Предателят, наричан Гарвана, някога бил високопоставен офицер, служил под командването на Капитан Сайлънс по времето, когато Империята водила война срещу местната раса. Гарвана изменил на своите и минал на страната на Ашраите, за да воюва срещу човечеството. И то доста успешно, ако се съди по някои факти. При сраженията проявил мощна дарба на еспер, но интересното е, че преди да стъпи на Ансилай, в досието му не е регистрирано нищо подобно. Предполага се, че е умрял заедно с Ашраите при изгарянето на планетата.
Стасяк решително завъртя глава.
— Значи си е мъртвец. При такова прочистване нищо не оцелява.
— Досега — напомни Фрост. — Капитанът обаче ми се видя напълно убеден, че Гарвана е оцелял и че ще съумее да го открие. Любопитно.
— Друг път служила ли сте с Капитан Сайлънс? — попита Рипър.
— Не. Досието му е впечатляващо, ако не броим историята с Ансилай. А вие?
— Вече две години съм при него — обясни Рипър. — За Капитан никак не е лош. Служил съм и при по- скапани. А ти, Лю?
— Всичко си му е наред — Стасяк сви рамене. — Поне така ми се виждаше преди тая мисия. Откак получихме заповед да слезем тук, взе да прави чудновати неща.
— Ако вземем под внимание как при предишното си идване оплескал всичко дотам, че да се наложило пълно изгаряне, не съм изненадана. — Фрост зарея поглед в металната гора, сякаш очакваше някакъв отговор. — Обаче съм принудена да спомена, че поведението на добричкия Капитан може да ни създаде грижи. Всъщност той прави впечатление на човек, който съвсем определено е изгубил душевното си равновесие.
Рипър сякаш задълба с очи Изследователката. Тя явно подбираше грижливо думите си.
— И така — предпазливо подхвана той, — ако се наложи официално да обявим, че Капитанът е с разстроена психика, кой ще поеме командването на мисията? Вие ли?
Изследователката се усмихна.
— Бих могла. В името на успеха ни.
— Да — съгласи се Рипър. — В името на мисията.
— Длъжен съм да напомня на всички — внезапно се намеси ИИ през комуникационните им присадки, — че наказанията за бунт и измяна са изключително сурови.
— Измяна ли? — припряно вметна Стасяк. — Че кой ти приказва за измяна? Не съм аз.
Фрост се засмя, без да се смущава. Рипър направи кисела гримаса.
— Знаех си аз. И на опустошена планета не те оставят на мира.
— При настоящото извънредно положение от мен се изисква да следя всички разговори — заяви ИИ. — Разбира се, принуден съм да повторя думите ви на Капитана, когато се върне.
— Разбира се — сговорчиво повтори Фрост. — Когато се върне. А дотогава ще престанеш да следиш всеки разговор, в който участвам, освен ако аз ти разреша. Това е пряка заповед според код „Червено Седем“. Искам потвърждение.
— Потвърждавам код „Червено Седем“ — почти с нежелание промълви ИИ и замлъкна.
Едната вежда на Рипър се надигна.
— Не знаех, че някой може да отмени нареждания на Сигурността, заложени в един ИИ.
— Ей това му е хубавото на Службата — сподели Фрост. — Всеки ден научаваш нещо ново. Колкото и да ми е приятно да си бъбрим обаче, ще взема да се поразходя из тази горичка. Да го усетя това място. Ако пак пожелаете да обсъждате Капитана, предлагам да изчакате, докато се върна.
Тя се отдалечи към металната гора, без дори да се озърне, и щурмоваците мълчаливо наблюдаваха как изчезна в кълбящата се мъгла. Стасяк се обърна към Рипър.
— Да знаеш, въобще не съм сигурен кое ме дразни повече — планетата или тая жена.
Сайлънс вървеше през мъглата, без да бърза, гледаше само напред. Великанските дървета надвисваха от белезникавата пелена и познати някога лица като че надничаха от нищото, но той така и не обърна глава. Гората бе пренаселена с отдавнашни спомени и твърде малко от тях бяха приятни. Сайлънс се съсредоточи върху човека, когото трябваше да намери — предателя на име Гарвана. Неговият приятел отпреди дълги десет години.
Нагревателните елементи приятно затопляха тялото му, но острият студ изгаряше голите длани и лицето му. Империята непрекъснато обещаваше да допълни бойната униформа с ръкавици, но бюджетът все се оказваше и без това претоварен. Сайлънс сбърчи лице и се постара да не забелязва студа. Вече не беше далеч от целта си. На теория Гарвана можеше да се намира във всяка точка на Ансилай, защитен от сензорите на катера с неестествената си мощ на еспер. Имаше на разположение цял свят, за да се скрие, но Сайлънс знаеше къде би могъл да го открие. Гарвана го чакаше на поляната, половин миля по-навътре от космодрума, където преди живееше с Ашраите в техните подземни тунели. Това място наричаше свой дом.
Той поспря и включи комуникационната си присадка.
— Гарван, тук е Джон Сайлънс, Капитан на „Тъмен вятър“. Чуваш ли ме?
Почака, но не получи отговор. Не се учуди. Гарвана не беше толкова глупав, че да се издаде лесно. Всеки можеше да подслуша открита линия и той добре знаеше това.
Нещо изведнъж премина по самата граница на периферното му зрение и Сайлънс рязко се обърна с
