ми влиза в работата.
Затръшна люка и се присъедини към Капитана и щурмоваците, застанали пред въздушния шлюз. Вертю я проследи с поглед, но нищо не каза. Сведе очи и отиде при другите. Сайлънс огледа всекиго, веждите му леко се повдигнаха, когато видя, че есперката не е взела оръжия. Набра защитните кодове за люка на въздушния шлюз. Той се отвори със съскане и Сайлънс влезе пръв. Шлюзът едва побра всички и когато люкът се плъзна на мястото си, малката камера стана неприятно претъпкана. Вертю силно притисна ръце към тялото си, за да спре треперенето им. Не понасяше затворени пространства.
— Один, тук е Капитанът — повика Сайлънс през комуникационната си присадка. — Моля, отговори.
— Контактът потвърден — промърмори ИИ в ухото му. — Данните от сензорното сканиране са нормални. Никакви форми на живот. Въздухът, температурата и притеглянето са в границите на допустимото. Остават още седем часа до залеза.
— Компютър, отвори външния люк.
Той също изсъска от разликата в налягането. Сайлънс тръгна напред, но се спря, когато бризът довя миризмата на Ансилай. Остър дъх на дим. Макар че не бе го вдишвал вече десет години, веднага му се стори познат, сякаш никога не бе напускал планетата. Вирна брадичка и стъпи на площадката, последван от останалите. Сивият следобед бе хапещо студен, от устата на Капитана излитаха облачета пара. Чу серия слаби прещраквания — включваха се нагревателни елементи в дрехите му. Високите метални дървета ограждаха целия космодрум, запълваха хоризонта във всички посоки. За последен път видя металната гора на Ансилай преди десет години. Като че беше вчера.
Тринадесета база бе разположена по средата между площадките за кацане, скрита зад силовия си екран. Защитният купол сякаш се въртеше и трепкаше — същински великански бисер в мътен метален обков. Лесно беше човек да си представи как нещо черно и незнайно се е притаило зад екрана, взира се в екипажа на катера и изчаква. По гръбнака на Сайлънс полазиха ледени тръпки, които нямаха нищо общо със студа. Той се усмихна кисело, вдигна рамене и прогони тези мисли от съзнанието си. Огледа се през рамо да провери как хората му реагират на новата обстановка. Двамата щурмоваци държаха разрушителите си в ръце, очите им трескаво се стрелкаха наляво и надясно, търсеха възможна опасност и свикваха с околността. Изследователката стоеше малко встрани, невъзмутимо се вглеждаше в силовия екран. Есперката бе скръстила ръце на гърдите си от студ, обърната към гората, очите й изглеждаха големи на бледото изпито лице. Май никой не се безпокоеше особено. Това скоро щеше да се промени. Сайлънс се прокашля, за да привлече вниманието им.
— Налага се да ви оставя замалко. Докато ме няма, Изследователката командва. Ако се появи проблем, тя може да се свърже с мен по командната линия. Но не искам да ме безпокоите, освен при извънредно важна промяна в положението. Имаме нужда от помощ, за да пробием силовия екран, и мисля, че знам къде да я намеря.
Фрост присви очи насреща му.
— Помощ ли? На Ансилай? Капитане, не мислите ли, че е време да ни просветлите какво става тук?
— Не. Има време.
— Е, няма ли поне да ни кажете къде отивате?
— Разбира се. Отивам да поговоря с предателя, известен като Гарвана. Той ще ни преведе през силовия екран. Стига да не реши, че е по-добре да ни избие.
ВТОРА ГЛАВА
ПРИЗРАЦИ
Предполагаше се, че Рипър и Стасяк ще създават отбранителен периметър около площадката, но те прекарваха повечето време в зяпане на загадъчната гора през виещите се езици на мъглата. Сами предложиха да се занимават с това. Рипър — защото вярваше в ползата от един добре очертан периметър на сигурност, а Стасяк — защото се възползва от възможността да бъде по-надалеч от Изследователката. Бе слушал прекалено много истории за най-прочутите професионални убийци на Империята и след като срещна Фрост, вече по-охотно вярваше на повечето подробности. Изследователите бяха сред елита на Империята, обучени да се справят с положения или твърде сложни, или твърде опасни за обикновените войски. Специално на тях поверяваха отношенията с новооткритите чужди раси. Те задълбочено изучаваха непознатата цивилизация, после разработваха най-добрите похвати за нейната експлоатация, поробване или унищожение. Накрая пак те повеждаха екипите, натоварени да приобщят новия разумен вид към Империята по един или друг от изброените начини. Бяха бойци, нямащи равни на себе си, хладнокръвни и пресметливи стратези, които можеше да възпре само смъртта. Разправяха за тях, че са особняци, че се различават от хората точно толкова, колкото и изучаваните от тях странни раси. Стасяк вярваше на тези приказки. Само като се въртеше около Фрост, и му настръхваше косата.
Двамата щурмоваци бавно се придвижваха по границата на космодрума, зареждаха мини, които щяха да се взривят, щом нещо ги доближи на определено разстояние. Рипър беше убеден привърженик на този вид мини. Те не само лишаваха врага от желание да се промъква незабелязано към тебе, но и гръмко предупреждаваха, че той е решил да се навърта наоколо. Рипър нежно потупа мината пред себе си, без да поглежда подскочилия Стасяк. Наглед устройството не беше особено внушително, но в него беше натъпкан достатъчно експлозив, за да развали настроението на когото и да било.
Очертаването на периметъра им отне повече време, отколкото очакваха не само защото предимно наблюдаваха гората. Площадките за кацане бяха още по-обширни, отколкото изглеждаше, направо безкрайни. Рипър опита да си представи какво ли е било това поле, когато са създавали Тринадесета база, когато звездните кръстосвачи са кацали и излитали всеки час като невероятни безтегловни планини. Не му стигаше въображението. Мащабът беше твърде голям. Понечи да заговори за това на Стасяк, но се отказа. Добре беше да имаш Лю зад гърба си в бой, но иначе човекът не си напрягаше ума. Ако не можеше да изяде, изпие или натисне нещо, въобще не проявяваше интерес към него.
В момента пак се зъбеше на мъглата и Рипър с нежелание проследи погледа му. В Ансилай и най-вече в Тринадесета база имаше нещо, което тревожеше съзнанието му на някакво първобитно, инстинктивно равнище. Самите размери на металните дървета смазваха, караха го да се чувства дребен и нищожен, също като църковна мишка, втренчила се в могъща катедрала. А и тази мъгла, обгърнала гората като прояден мръснобял парцал. Рипър все си мислеше, че когато примигва, успява да долови някакви смътни сенки, движещи се из гората. Не можеше да се отърве от усещането, че някой го наблюдава — почти физически натиск от невидими внимателни очи. Чужди очи.
Тишината също му опъваше нервите. Единствените звуци в неподвижния въздух идваха от самите щурмоваци, но и те бързо потъваха в безмълвието. Не ревяха зверове, не пееха птички, въздухът беше мъртвешки спокоен. Свят на мъртъвци. Свят на призраци. Рипър стисна устни и опипа дръжката на разрушителя, пъхнат в кобура на хълбока му. Стасяк вече привършваше с разполагането на последната мина. Наоколо витаеше неизбежност, нещо изключително важно трябваше да се случи след толкова години очакване. Но докъдето виждаха очите им, всичко си оставаше неподвижно и тихо. Мъртво.
Стасяк набързо изпълни процедурата по включването, зареди мината и се върна при Рипър. Сега всеки, който тръгнеше към периметъра без необходимите кодове в присадката си, щеше да се разхвърчи на доста обширна площ. Стасяк подсмръкна нещастно и намести кобура с оръжието си. Надяваше се да се почувства по-сигурен след очертаването на периметъра, но не стана така. Един поглед към гората му стигаше, за да настръхне. Чудати цветове блещукаха в мъгливите дълбини, непознати и дразнещи оттенъци, които бавно се въртяха като боя във вода. Просветваха и избледняваха, техните бавни, волни движения сякаш ей сега щяха да подскажат смисъл или намерение, чужда цел, недостъпна за човешкия ум. Рипър го плясна по ръката, за да привлече вниманието му, и Стасяк само дето не изскочи от собствената си кожа. Извъртя се сърдито към колегата си, който спокойно стоеше насреща му.
— Ако си свършил с опитите да ме докараш до инфаркт, да се разкараме оттук и да се прибираме към катера, става ли?
Рипър май се развесели.
— Аз пък си мислех, че ти олекна, защото си далеч от голямата лоша Изследователка.
Стасяк леко вдигна рамене и пак се зазяпа в гората.
— Така си е, само че това тук е по-страшничко и от нея. Все ми се привиждат едни… Чувам ги. Хайде де, Рип, и ти си усетил, личи ти. Има нещо в мъглата и то ни следи.
