държеше вбесяващо учтиво както винаги. След цяло десетилетие самота би трябвало да лази по корем пред Сайлънс, да жадува за звуците на човешки глас. Вместо това седеше невъзмутимо и се задоволяваше да изчаква думите му. Капитанът се размърда нервно на стола. Бе забравил колко студени и пронизващи могат да станат очите на приятеля му.
— Хубаво си се подредил тук — каза накрая, за да не мълчи.
— Харесва ми — отвърна Гарвана.
Внезапно се наведе напред и Сайлънс неволно подскочи. Мъжът срещу него не се усмихваше.
— Не знам какво да ти кажа, Капитане. Отдавна не съм говорил с човешко същество.
— Как успя да оцелееш съвсем сам през тези десет години? — попита Сайлънс.
Гарвана вдигна вежди.
— Нима е минало толкова време? Не съм броил дните. Оцелях, като се променях, приспособявах се. Превърнах се в нещо повече от човек.
— Имаш достатъчно човешки вид — отбеляза Сайлънс. — И въобще не си се променил.
— Така е на Ансилай. Външността може и да заблуждава. Ти поне би трябвало да знаеш това. Но никога не си разбирал Ашраите. Те поддържаха живота ми през годините.
Сайлънс се вторачи замислено в него.
— Нима твърдиш, че някои от Ашраите все пак са оцелели, скрити в подземните си тунели?
— Не, Капитане. Ашраите бяха изтребени. Ти вложи голямо старание. Всички Ашраи са мъртви и само аз останах, за да разкажа историята им. Оцелях, защото се страхувах от смъртта. Имах на разположение премного време да размишлявам дали това беше грешка. Защо се върна, Капитане?
— След последната ни среща много неща се промениха.
— Не и за мен. Ашраите са все така мъртви, а машините на Империята продължават да ровят, да разкъсват корените да дърветата, за да ги повалят и преработят. Грабежът на планетата продължава ден след ден.
Сайлънс въздъхна уморено.
— Десетте самотни години май въобще не са променили възгледите ти. И тогава не ме слушаше, сигурно и сега няма да поискаш, но все пак ще опитам в името на миналото. Империята има нужда от металите, които извлича от Ансилай. Всяко повалено дърво осигурява тежки метали, които стигат на един междузвезден кораб за цяла година. Другите използваме за корпусите на корабите и двигателите. Именно металите от Ансилай дадоха възможност на Империята да се разраства напоследък. Това е единственото място, където добивът им е лесен. Изпаднахме в зависимост от тях. Без редовните доставки, възможни само поради съществуването на тези дървета, половината ни колонии ще умрат от глад или задушаване, или от липсата на други жизненоважни запаси. Ще загинат милиони, Империята ще рухне и само за едно поколение човечеството ще се върне към варварската епоха.
— За Ашраите ние винаги сме били варвари — вметна Гарвана.
Сайлънс нетърпеливо тръсна глава.
— Вече няма значение. Това е минало. Шон, нуждая се от твоята помощ. Нещо се е случило в Тринадесета база.
Погледът на Гарвана не трепна.
— По време на последната ни среща аз призовах Ашраите към бунт и ги вдигнах срещу Империята. Поведох ги в битка за спасението на техния свят, а вие ги изтребихте. Клахте и осакатявахте до изнемога, после избягахте в орбита около планетата и изгорихте всичко живо.
Сайлънс също не отместваше очи.
— Беше неизбежно.
— Ашраите…
— Нямаха никакъв шанс. Като всички бунтовници.
— И ти очакваш да ти помогна сега? След всичко, което се случи, ти очакваш от мен да помогна на Империята?
— Мога да ти издействам Опрощение.
— Съмнявам се.
Сайлънс се усмихна хладно.
— Шон, недей да се ласкаеш. Не си толкова важен, иначе някой ловец на награди отдавна да ти е отрязал главата. Не, ти си само поредният дезертьор, превърнал се в местен жител на някаква забутана планета. Никой вече не се интересува от тебе. Мога да ти издействам Опрощение и да те отведа оттук. Да те пратя където поискаш. Ще започнеш всичко отначало, с чисто досие. Помисли за това. Дори няма да си принуден да се наричаш Гарвана.
— Че защо, Капитане? Такъв съм си. — Той завъртя глава и се отпусна на облегалката. — Благодаря ти за предложението, но ще ти откажа.
— Нима? Помисли какво ти предлагам! Не би искал да останеш тук съвсем сам…
— Защо не? Тук намерих покой.
— Какъв? Покоят на смъртта, на гробището.
— Покоят на гората, Капитане. Ти така и не проумя какво унищожи. Ашраите и дърветата бяха толкова тясно свързани, че не можеш и да си представиш. Дърветата са живи. Виждах клатещи се клони при пълно безветрие, чувах гласове сред бурята и мъглата. Ашраите са мъртви, но не изчезнаха. Има хармония, сила, свързваща дърветата, и аз съм част от нея. — Гласът на престъпника спадна до шепот. — Остави ме на мира, Джон. Моля те.
— Не мога, Шон. Нужен си ми.
— Защо, Капитане? Защо все аз?
— Защото си най-добрият.
— Благодаря, Капитане.
Сайлънс извърна лице, смутен от горчивината в гласа на Гарвана. Стана.
— Хайде, Гарване, вдигай си задника. Ще ни се наложи дълго да вървим до Тринадесета база и много неща трябва да обсъдим по пътя.
Гарвана вдигна очи към него.
— Толкова ли си сигурен, че ще ти помогна?
— Разбира се. Ти си мой приятел. Пък и май нямаш друго да правиш в момента, нали?
ПЕТА ГЛАВА
ПРИЗРАК В МАШИНАТА
Еспер Диана Вертю се облегна в креслото и плъзна унил поглед по мониторите. ИИ още се опитваше да измъкне някакъв смисъл от накъсаните отговори, които получаваше от Тринадесета база, но доколкото Диана схващаше положението, нямаше изгледи скоро да успее. Би трябвало да се чувства окуражена, че нещо въобще минаваше по линията, но според нея тези отговори бяха просто случайни данни от повреден компютър. Изказа предположението си пред Один, но той предпочете да го пренебрегне. Тя беше само еспер и ако ИИ пожелаеше, можеше да не я слуша. Дори един Изкуствен интелект имаше по-висок ранг от всеки еспер.
Диана въздъхна и протегна крака, колкото й позволяваше претъпканата кабина. Бе очаквала да преживее какво ли не през първата си мисия на чужда планета, но скуката не влизаше в списъка. Сигурно скоро щеше да се зарадва и на двамата щурмоваци, ако се върнеха в катера, за да има с кого да поговори. Те поне имаха какво да правят, дори и само да наблюдават и допълват системите на Сигурността. А тя трябваше да седи и да слуша как компютърът си говори сам, да чака някакво затруднение, за да се намеси. Пък и тогава не би могла да направи нещо особено. Отново въздъхна тежко и потъна в сърдитото си настроение. Не беше честно. Откакто кацнаха на тази окаяна планета, не й позволиха да свърши нищо смислено. Жадуваше да се случи каквото и да е, стига да е ново — дори опустошителна катастрофа, за да има малко действие. Всичко щеше да е по-добро от тази скука.
Е, почти всичко. Не забравяше какво стана, когато разгърна своя есп по време на полета. На Ансилай имаше и други освен тях, а сензорите да вървят по дяволите. Които и да са онези, бяха опасни. Тя почувства ярост и мощ, надхвърлящи всичко, срещано от нея досега. Беше толкова могъщо, че едва не изгори съзнанието й дори само докато сканираше. Оттогава непрекъснато потискаше своя есп и нямаше
