есперите.
Не й хареса насоката на мислите й, затова се съсредоточи върху околността. Металните дървета бяха невероятно красиви, светеха в мъглата като застинали фойерверки. Сега ги разглеждаше отблизо и не й се сториха толкова потискащо величествени. Топлото им сияние излъчваше дружелюбие, дори сякаш я поздравяваха… Разбира се, не би могла да каже същото за онова, което ги нападна по време на полета. Изведнъж денят стана по-студен, тя изтръпна за миг. Никога не бе си въобразявала такава ярост, надхвърляща всяка представа за мисъл или чувство. Гняв, който сякаш бе самостоятелна стихия. С достатъчно мощ да пробие корпуса на катера, проектиран да устоява и на атомни взривове. Тя погледна крачещите до нея щурмоваци и мимолетното усещане за сигурност отлетя, като че не бе го имало. Разрушителите и стоманените остриета не биха спрели тази сила.
Изхвърли мисълта от съзнанието си. С всяка крачка се приближаваше до кораб на неизвестна раса и до възможността за пръв контакт, нищо не биваше да помрачи радостта й. Ускори ход, едва ли не заподскача от въодушевление. Щурмоваците трябваше да се разбързат, за да я настигнат. Рипър се взираше замислено в нея, Стасяк също й хвърли мрачен поглед, но тя не им обръщаше внимание. После усмивката замръзна на лицето й, веселието я напусна в миг — нещо помръдна между дърветата недалеч от тях. Тя се закова на място, щурмоваците също спряха. Вторачиха се въпросително в нея, защото тя с мъка потискаше треперенето си.
— Не го ли чухте? — тихо попита Диана.
— Какво да сме чули? — отвърна с въпрос Стасяк, докато се опитваше да наблюдава във всички посоки едновременно и почти успяваше.
— Нещо се раздвижи в мъглата, беше наблизо. Знае, че сме тук.
Тя се съсредоточи докрай, опитваше се да докосне непознатото със своя есп, но то упорито оставаше извън пределите на съзнанието й.
— Поне можеш ли да ни посочиш мястото? — спокойно попита Рипър.
Диана кимна надясно и всички напрегнаха очи, като че можеха да пронижат мъглата. В студената тишина нищо не помръдваше.
— Няма никой там — Стасяк наведе оръжието си надолу. — Никаква проклетия не виждам. Нерви, еспер. Плашиш се от сенки.
— Там е — настояваше Диана. — Усещам го.
— Е, каквото ще да е, според мен е по-сигурно да се движим — подкани я Рипър. — Лю, мини напред. Аз ще пазя отзад. Еспер, ти остани между нас и ако пак го видиш, опитай се да ни го покажеш, без да го подплашиш. Не се бой, ние няма да позволим да ти се случи нещо лошо. Хайде да тръгваме. Леко и кротко…
Отново се насочиха към целта си. Диана вървеше с неравна крачка, озърташе се наляво и надясно, кожата на гърба й настръхна. Нещо я наблюдаваше, тя чувстваше заплахата като остър вкус в устата си. Пръстите й се свиха в юмруци, почти й се прииска да бе взела разрушител от катера. Мисълта съвсем смути спокойствието й, сякаш някой лисна кофа студена вода върху й. Нали беше еспер, а не убиец! Каквото и да ги следеше, трябваше да търси връзка с него. Само че на планетата нямаше други живи същества. Нали така твърдяха сензорите. Но уредите не реагираха на нападателите, които си бяха съвсем истински. Тя ясно долавяше присъствието им в своето съзнание, когато се скупчиха да смажат крехкия катер, ала се отдръпнаха, щом я забелязаха. Нея. „Защото са знаели, че ти си невинна“, каза Капитанът. Думата „невинна“ отекваше в мислите й като звън на камбана.
Някъде отляво с гръмък пукот тежко тяло си проби път между две дървета, събаряйки твърдите метални клони. Рипър настоятелно ги подкани с жест да не спират. Диана се извърна към Стасяк.
— Още ли мислиш, че ми се привижда?
Той изсумтя нечленоразделно, движеше оръжието си в широка дъга и търсеше ясна мишена. И вляво, и вдясно отекваха тежки стъпки, земята се тресеше. Диана затаи дъх, когато разбра, че шумът ги следва от двете им страни. Крачеше все по-бързо, щурмоваците не изоставаха, накрая и тримата побягнаха. Мощният тропот на нечии нозе ги настигаше без никакви усилия и разлюляваше почвата като при земетръс. Диана чувстваше напираща паника, струваше й големи усилия да не й даде воля. Каквото и да ги преследваше, то скъсяваше разстоянието. Есперката усещаше, че се движи по-мудно и се задъхва, но се насили да тича. След малко изскочиха на открито пространство, внезапно стъпките зад тях затихнаха. Тримата спряха измъчени и се обърнаха към дърветата, но мъглата пак беше пуста и тиха, чуваха само хриптенето в гърлата си.
— Какво стана, бе? — гласът на Стасяк стържеше. — Избягахме ли?
— Не ми се вярва — прошепна Диана.
— Тогава какво? — обади се и Рипър.
Тя сви рамене.
— Още не са решили да ни убият, това е. Искат първо да страдаме.
— Те? — попита Рипър. — Кои са те, Диана?
Есперката откъсна поглед от гората и се обърна към двамата щурмоваци.
— Ашраите. Или каквото е останало от тях. Гневни призраци, витаещи из гората, принадлежала им някога.
Вече дишаше по-леко и кимна на щурмоваците да продължат напред. Те огледаха гората, вдигнаха колебливо оръжията си и тръгнаха през поляната. В движение Диана отвори напълно своя есп, но не долавяше ничие присъствие наоколо. Всички се напрегнаха, когато пак навлязоха сред дърветата, но нищо не се случи. Движеха се неспокойно и предпазливо, а гората си оставаше празна и мълчалива, като безкрайно изоставено гробище. Най-сетне се добраха до целта си, без никакви последствия, освен леко опънатите нерви. Стояха на едно възвишение и се взираха в онова, заради което дойдоха. Мина много време, без никой да пророни дума.
Разбитият чужд кораб лежеше в падината под тях, огромен и мрачен като притиснал се в земята буреносен облак. Дълъг десетки метри, безумна плетеница от бронзови колони, скрепени една към друга със стъкловидни възли, всеки по-голям от целия катер. От основния корпус на неравни разстояния стърчаха шипове и зъбци, но дали представляваха сензори, или оръжия, или нещо съвсем друго, не беше ясно. Корабът лежеше полузаровен в края на дълга цяла миля изгорена просека, белязана от острите останки на пречупени дървета. Диана се опитваше да си представи скоростта на падането, причинило такова опустошение, но задачата се оказа прекалено трудна за въображението й. В едно беше сигурна — при подобно приземяване от катера нямаше нищо да остане. Тя рязко се обърна, когато някой изрече името й, и забързано побягна по склона към Изследователката, която ги чакаше до кораба. Щурмоваците я последваха с по-умерени крачки — просто за да напомнят на Фрост, че не се плашат от нея.
Корабът надвисваше над Диана като отломка от планина, мътните бронзови повърхности изглежда повече поглъщаха светлината, вместо да я отразят. Изследователката излъчваше небрежност, сякаш е срещала къде по-впечатляващи гледки. „Може и така да е“, каза си Диана.
— Забавихте се повече, отколкото очаквах — отбеляза Фрост. — Имахте ли премеждия по пътя?
— Не съвсем — безгрижно отговори Рипър. — Стори ни се, че чухме нещо да ходи в мъглата, но така и не се показа.
Фрост кимна почти равнодушно.
— Щурмоваци, вие ще пазите, докато есперката и аз оглеждаме кораба. Нищо не бива да доближава, без да го спрете и разпознаете. Но недейте просто да унищожавате всичко, което се движи. Помнете, че Капитанът още е някъде из гората. Еспер, ела с мен.
Тя се обърна и тръгна, Диана побърза да я последва. Чуждият кораб я омагьосваше. Формата му нямаше никакъв смисъл за нея, от усилията да разгадае подробностите на налудничавата му структура започна да я боли главата. Извитите бронзови колони имаха диаметър от половин до шест метра, тук се усукваха една в друга, там — не.
— Изследователко, това е непознат тип кораб, нали? — накрая избълва Диана, вече не можеше да се удържи. — Съвсем нова за нас раса! Никога не съм виждала нещо подобно.
— Аз също — спокойно се съгласи Фрост. — Искам пълно сканиране.
Диана се изчерви. Не би трябвало да очаква заповед, за да изпълни едно от основните си задължения. Вдигна своя есп и го остави да се разпростре по кораба. Огромната конструкция гореше в съзнанието й като
