висеше по него като прибрани криле и повече отвсякога мъжът наподобяваше гарван, пируващ над нечий труп.
— Какво носи? — попита Стасяк.
— Силово копие.
— Но нали са обявени извън закона!
— Той също — усмихна се Капитанът.
Гарвана си проправяше път из криволичещите коридори на странния кораб, вървеше през паяжините по прорязаната от Фрост следа. Накрая тя го отведе в грамадна кръгла камера, дълбоко в недрата на кораба — просторна метална пещера, пълна със загадъчни машини. Стените бяха белязани с отвори на тунели. Бяха с най-различни размери, някои високо горе, наглед без начин човек да стигне до тях. Дебелите гниещи нишки на чудати воали висяха от тавана, преплетени с дълги кристални стебла, които проблясваха и искряха в несигурната светлина, въртейки се бавно. Мъждукаща светлина достигаше до залата от дълбините на тунелите, хвърляше необичайни удължени сенки по пода и тавана. Горещият влажен въздух бе наситен с воня на разпадащо се месо. Фрост излезе от сянката и Гарвана кимна любезно.
— Познавам те — заяви Фрост.
— Не — отрече Гарвана. — Бил е някой друг. Аз съм Гарвана, злокобният вестител. Аз съм унищожител на народи и светове.
Веждите на Фрост се вдигнаха.
— Нима?
— Ашраите вярваха в това.
Постояха загледани един в друг на променливата светлина, но каквото и да откриха в лицата си, запазиха го за себе си.
— Учуден съм, че ме помниш — най-сетне изрече Гарвана. — Мина много време.
— Всички Изследователи те помнят — каза Фрост. — В Академията и досега служиш за плашило. Ти наруши първото правило — намеси се.
— Да, отърсих се от дресировката си — съгласи се Гарвана. — Но нали все се намесвах в живота на една или друга раса! Когато си прекарал половината си живот в опити да насочваш ума си по странни пътища, става много трудно да съхраниш напълно човешкото у себе си.
Фрост вдигна рамене.
— Съпреживяването е полезен инструмент, но нищо повече. Другите раси съществуват, за да бъдат избивани. Намерих нещо интересно. Ела да видиш.
Тя го поведе към малко помещение встрани от главната пещера, през толкова нисък отвор, че се наложи да пропълзят на колене. Тясното пространство бе запълнено от остри кристални съоръжения, сливащи се без никакви шевове със стените и пода. Таванът едва позволяваше на хората да застанат изправени и огряваше всичко с мътна червена светлина, изглеждаща смущаващо органична. Подът беше неравен, с наредени по него ръбове като кости, пречещи им да стъпят устойчиво. Навсякъде уредите на явно високоразвита технология се преливаха в поникнали органи — живото и неживото функционираха в цялост, сякаш корабът бе и създаден, и отгледан.
— Това ми прилича на център за управление — обади се Фрост. — Поне един от тях. Проследих множество силови линии, които се събират тук, но няма как да се уверя без някои от уредите ми, а те останаха в „Тъмен вятър“.
— Определила ли си основния енергиен източник?
Фрост ядосано тръсна глава.
— Че аз даже не мога да намеря хиперпространствения двигател! Според нормите на всякаква логика това нещо дори не може да излети, камо ли да извършва междузвездни скокове.
Гарвана кимна, очите му бяха неразгадаеми и вглъбени.
— Вероятно ще успея да ти покажа двигателя.
Сякаш повял от нищото бриз надигна наметалото му и кожата на Фрост настръхна от странното блещукане по машините наоколо. Въздухът се сгъсти от недоловимо налягане, от усещането за нещо неизбежно и отприщено. В стената до нея се отвори люк и отново се прибра като метална челюст. Съоръженията почти неуловимо променяха формата си, стори й се, че някъде в далечината се чу изпълнен с мъка и гняв вой, сякаш разпадащият се кораб бе принудително върнат към ужасно подобие на живот. Гарвана се усмихваше твърде неприятно, тъмните му очи се взираха в нещо, достъпно само за тях. Ръката на Фрост неволно се плъзна към дръжката на оръжието в кобура. В този момент престъпникът й се струваше чужд и опасен като кораба, който изследваха. Гръмко бръмчене затресе пода, зъбите на двамата затракаха и главите им се разтърсиха. После подът в средата на помещението се разтвори, голяма кула от стомана и диаманти се издигна с такъв непоносим блясък, че мъжът и жената извърнаха глави настрана. Воят в тунелите затихна и внезапна тишина изпълни теснотията около тях. Чудатите машини отново замряха неподвижно. Гарвана и Фрост бавно се обърнаха към кулата, заслонили очи с ръце.
— Не знаех, че си и полтър5 — обади се Изследователката.
— Предполагах, че е записано в досието ми.
— Досието ти е в „Ограничен достъп“.
— Би трябвало — съгласи се Гарвана.
Докато очите им се приспособяваха към острия блясък, те се вглеждаха по-внимателно в конструкцията пред тях. Кулата представляваше сложна и неразбираема метална решетка около ярко греещ кристален грозд. Тази структура подсказваше смисъл и предназначение, нямащи нищо общо с човешките.
— Какво е това? — Въпреки желанието си Фрост издаде своето изумление.
По лицето на Гарвана бавно плъзна усмивка.
— Ако съдим по остатъчните силови потоци, това е хипердвигателят на кораба. Макар и напълно да се различава от нашите. Империята използва кристалните технологии в компютрите си. Явно тези пришълци са им намерили и друго приложение.
ШЕСТА ГЛАВА
В ТРИНАДЕСЕТА БАЗА
Диана седеше прегърбена на креслото си в катера и се чудеше защо продължава да се чувства застрашена. Нещо я налетя изведнъж, докато се връщаха през металната гора към площадките за кацане. Не можеше да назове никаква определена причина, но есперката внезапно изпита непоколебима увереност, че я следи нещо грамадно, страховито и опасно. Стомахът й се сви, усети влага по лицето си. Успя да сдържи напиращия в гърлото й вик, но предчувствието за близка заплаха не я напусна, макар да не виждаше и чуваше каквото и да било, потвърждаващо опасенията. Нищо не помръдваше в мъглата между дърветата, единствените звуци бяха тихите гласове и стъпки на хората до нея. Диана разгърна своя есп, сканираше местността за нещо близко или прокрадващо се към групата. Нямаше промени. Дърветата пламтяха в съзнанието й като възклицателни знаци от светлина, но не забелязваше дори следа от друг живот в гората. Тя разпростря психическото си усилие надалеч, докато стигна Тринадесета база, и тогава видя нещото, отвърнало на погледа й.
Беше огромно и мрачно, запълнило цялата база, впиваше в нея гладните си очи. Сякаш някъде в безкрая дочу човешки гласове — писъци на страдание и ужас. Долавяше като кървавочервена пелена заплахата, близката смъртна опасност, но после всичко изчезна отведнъж, сякаш беше само плод на въображението й. Съсредоточи своя есп само върху базата, но там вече нямаше нищо. Ако въобще е имало.
Не каза на другите на какво се натъкна. Не разполагаше с доказателства, а и се случи за толкова кратко време, че не беше сигурна дали сама си вярва. Всичко тънеше в горещата мараня на трескав кошмар и дори самата неяснота на преживяването усилваше още повече ужаса й. Затова си премълча и щом влезе в катера, се сви в креслото като куче в колибка, опитваше се да не мисли за случката. Но така сякаш стана още по-зле и тя поиска от ИИ да й предава панорама на околността през комуникационната присадка. Стоманените стени като че изведнъж станаха напълно прозрачни — компютърът й предаваше симулация в реално време на сигналите от своите сензори. Навън се виждаха само площадките за кацане, дърветата, виещата се мъгла, двамата щурмоваци на пост и Тринадесета база, притаила се зад своя непробиваем
