примигваща свещ и тя изкриви лице въпреки волята си. Като че не успяваше да схване нищо, мисълта й се плъзгаше по чуждото съоръжение, сякаш беше покрито с масло. Тя се напрегна в усилие да фокусира своя есп, но корабът беше толкова различен, толкова… чужд, че съзнанието й просто отказваше да го възприеме. В това неразбираемо творение се таеше нещо твърде тревожно, във всичките му невероятни ъгли и чудновати повърхности имаше и нещо… друго. Толкова голямо, толкова необхватно, че от множеството подробности не успяваше да го докосне. Тя се отдръпна мислено и се опита да възприеме структурата като едно цяло и когато истината я споходи най-после, дишането й прекъсна за миг.
Фрост наблюдаваше застаналата пред кораба есперка — очите й се стрелкаха тревожно зад стиснатите клепачи. Диана дишаше бързо и накъсано, въпреки студа по лицето й избиваха ситни капчици пот. Изведнъж очите й зейнаха отворени, тя отстъпи и вдигна ръце, все едно се пазеше от нещо близо до нея. Извърна глава от кораба, тялото й се разтърси, но след миг се овладя. Фрост сви вежди. Каквото и да бе срещнала есперката, явно беше достатъчно да се изпари целият й ентусиазъм от кораба на пришълците.
— Е? — подкани я Изследователката. — Какво видя, еспер?
— Не съм сигурна — тихо отвърна Диана. — Толкова е чужд, че в нищо не съм сигурна.
— Откри ли признаци на живот в кораба?
— Само един. — Едва сега Диана погледна Изследователката. — Самият кораб. И той умира.
Фрост се вторачи за миг в лицето на нещастната еспа, кимна и се извърна. Огледа извисяващия се над нея кораб и тръгна бавно покрай корпуса. Диана припряно вървеше след нея, не искаше да остава сама дори и за секунда.
Застанал на възвишението, Стасяк заговори на Рипър:
— Ей, случайно да си усетил, че сме малко излишни тук?
Рипър вдигна рамене.
— Ония призраци винаги могат да изскочат, за да ни скъсат нервите отново.
— А, страхотно. И какво ще правим тогава — ще гоним духове с ритуали? Рип, взе да ми писва. Няма какво да праснеш, няма какво да гръмнеш, а отоплението на моята униформа май пак се кани да си вземе отпуск.
— Гледай живота откъм хубавата му страна — посъветва го Рипър. — Поне не вали.
Стасяк млъкна и го зяпна.
Фрост застана пред огромния кораб, ръката й докосна дръжката на оръжието. Ако не намери скоро вход, ще си го направи сама по грубия начин. Не би желала да прибегне до сила в толкова ранен етап на изследването, но тази мисия още от самото начало намирисваше на пълен провал. При откриване на нов разумен вид стандартната процедура предвиждаше отначало проучване на положението от разстояние, стигаше се до контакт само при пълна увереност в собственото превъзходство. А тя се озова тук като дете, захвърлено в блато, и усещаше колко бързо затъва — Капитанът бродеше някъде в търсене на призраци, а от кораба-майка не можеха да очакват никаква подкрепа. Фрост въздъхна и тръсна глава. В някои дни просто не си струва да ставаш от леглото.
Тя се озъби на кораба и протегна ръка да докосне мътно проблясващия метал. Беше учудващо топъл и неприятно мазен на пипане.
— Изследователко!
Фрост се обърна, несъзнателно триейки пръсти.
— Какво има, еспер?
— Открих нещо. Може да е входен люк.
Изследователката трепна неволно, като забеляза как изкачилата се на някаква куличка есперка приклякаше неустойчиво пред сенчеста ниша в корпуса. За миг обмисли дали трябва да й направи забележка за спазване процедурите на сигурността и предпазливостта срещу заложени клопки, но реши да не си хаби думите. Току-виж, късметът на есперката се окаже по-добър от формалната грижа за безопасността. Предпазливо се изкатери при Диана, подметките и дланите й се хлъзгаха по гладкия метал. Озова се пред откритието на есперката. Прикрита зад издутина в корпуса, пред погледа й зееше мрачна дупка, висока три и широка един метър.
— Не е въздушен шлюз — възбудено изрече Диана. — Но формата му е прекалено правилна, за да е повреда от падането. Ще влезем ли?
Фрост се намръщи.
— При нормални обстоятелства бих забранила. Нямаме достатъчно информация за кораба и не можем да отличим кое е опасно, а кое не. Но тъй като нямаме време, а твърде много се нуждаем от някои отговори… да, еспер, влизаме. По-точно аз влизам, а ти вървиш отзад да ми пазиш гърба. Не изоставай, но и не ми се пречкай. Один, тук е Изследователката Фрост. Обади се.
Почакаха, но не получиха отговор, в комуникационните им присадки не се чуваше дори шум. Фрост подкани с жест Диана също да опита, но и тя не успя.
— Проклятие — безстрастно промълви Изследователката. — Нещо в кораба сигурно блокира комуникациите ни. Тази мисия става все по-приятна. Върви след мен, еспер.
Фрост извади разрушителя си от кобура и внимателно стъпи в отвора. Диана почти я настъпваше по петите. Попаднаха в тесен тунел, задръстен от дебелите нишки на полупрозрачни паяжини. Някои вече се разпадаха и накъсваха. Таванът се сниши прекалено, за да вървят изправени, бяха принудени да продължат полуприклекнали и прегърбени, тътреха си краката. Стените на коридора излъчваха мъждукаща синкава светлина, но тя повече скриваше всичко в сенки, отколкото помагаше на очите им. Вътре въздухът несъмнено беше по-топъл и Диана сбърчи нос от усилващата се гадно-сладникава миризма. Напомняше й нещо неопределено. Предпочете да насочи усилията на ума си към коридора, да разгадае какво би й подсказал за обитателите на този кораб. Поначало би трябвало да са по-ниски от хората — около метър и двадесет или дори по-малко. Синкавите проблясъци предполагаха очи, виждащи горе-долу в същия спектър като човешките, а топлият въздух беше признак за нужда от контролирана среда. Извън тези догадки Диана не стигна до нищо и добре съзнаваше безсилието си.
Фрост прибра разрушителя в кобура, измъкна меча си от ножницата и се зае делово да разсича пътека през гниещите паяжини. Нишките се поддаваха лесно на ударите, но в тази теснотия нямаше място за замах с дългото острие и Изследователката напредваше бавно. От време на време спираше да почисти от меча упорито полепващите нишки. Светлината ставаше по-ярка във вътрешността на кораба, но примигването й още повече дразнеше очите. Диана вдигна рамене. Може би тук това е нормалното състояние.
Вонята също ставаше все по-неприятна. Неравният под се надигаше и спадаше като вълни, стените се гънеха навътре и навън. Диана не откриваше никакъв смисъл в това. По едната стена просветваха слаби сребристи следи, но дали имаха някакво предназначение или бяха обикновена украса, не можеше да разбере. Едно беше безспорно — фигурите дори не се доближаваха до човешката логика или представа за красивото. Отвори по стените водеха към други коридори, някои от тях тъмни. Малко обезпокоена, че навлязоха толкова навътре, Диана се озърна през рамо. Тунелът се простираше в странното синьо мъждукане, но от входа нямаше и следа. Тя реши да не мисли за това. Несъмнено Фрост знаеше пътя за излизане и тази увереност й стигаше. А имаше прекалено разнообразие от интересни загадки наоколо и беше по-добре да остави вълнението си за тях.
— Изумително е, нали? — каза тя задъхано на Изследователката, която пак бе спряла да почисти меча си.
Фрост си позволи лека усмивка, но не отговори. Есперката можеше да зяпа възторжено всички тези чудеса, но Изследователката предпочиташе да не се разсейва. След като огледат старателно кораба и го проверят за нарочно или неволно заложени капани, ше имат време и за безцелни разходки. Тя предпазливо пристъпваше напред, грижливо проверяваше всяко отклонение от коридора, преди да го подмине. В кораба цареше странна тишина, безмълвието като че поглъщаше всеки нов звук. И все по-ясно усещаше някакво напрежение във въздуха, приличаше й на статичен електрически заряд. Изведнъж Фрост осъзна, че есперката вече не я следва по петите. Обърна се. Диана се взираше в тавана над главата си. Фрост се върна при нея с безшумни стъпки.
— Какво има, еспер? Откри ли нещо?
— Нe знам — отвърна Диана. — Вижте това.
Сочеше част от тавана. Беше синьовиолетова и подпухнала като ударена буза. Фрост натисна леко с върха на меча и веществото се огъна податливо.
