— Онова беше друго. Ашраите имаха желание да постигнем някаква форма на съвместно съществуване. А за този вид разум е невъзможно. Самият му живот зависи от пълното преобразяване и контрол върху околната среда. И е не по-малка заплаха за този свят и Ашраите, отколкото за Империята.
— Ще ми се да не приказваш за Ашраите по този начин — все едно са живи. Те са изтребени, няма ги. Аз ги унищожих до последния. Гарване, твърде дълго си живял в самота.
В погледа на Гарвана имаше почти неприкрито съжаление.
— Ашраите не са изчезнали. Никога не си разбирал връзката между тях и металната гора. Тук съм от десет години и едва сега започвам да проумявам какво унищожихме. Ашраите бяха цяла раса от еспери, имаха достъп до пси-феномени, които трудно бихме доловили, камо ли разбрали. Сражаваха се като равни с Империята при цялото й превъзходство в технологиите. И въпреки че ти изгори планетата, те още са тук. Телата им може и да са мъртви, но душите им витаят сред дърветата. Ако така ще ти е по-лесно да приемеш истината, наречи го огромно живо поле от пси-енергия и явления, чиято основа е металната гора. Докато тя съществува, Ашраите също са тук. Те не забравят и не прощават. Бяха много особени, Джон. Ти така и не разбра какво извърши в този свят.
— О, не, Шон. Знам какво извърших.
Гарвана изведнъж спря и махна на Сайлънс да не продължава напред. Останаха неподвижни в малкото осветено пространство, а Гарвана се мръщеше неуверено, опипваше наоколо със своя есп. Накрая поклати глава и подкани Сайлънс да тръгват, но гримасата не изчезна от лицето му. Капитанът вдигна разрушителя, вглеждаше се ядно във всяка потрепваща сянка. С всеки миг усещаше нарастващия натиск на безбройните невидими очи, но нищо не им се противопоставяше със сила.
Коридорът рязко се разшири в една от доскорошните главни компютърни зали. Гарвана и Сайлънс отново спряха, запленени от разкрилата се гледка. Машините се бяха пръснали от неудържимо вътрешно налягане и сякаш разцъфнали в дразнещи окото полуживи устройства, свързани от дълги лъскави нишки човешка нервна тъкан. Неспирно, едва достъпно за слуха мърморене се носеше из въздуха, докато тези странни творения упорито се трудеха с незнайна цел. Сайлънс бавно огледа залата, не си позволяваше да отстъпи пред нетърпението, нито пред погнусата. Гарвана пристъпваше крачка по крачка с беизразно лице, само в очите му се четеше разбирането, постигнато със странната му дарба.
— Това е сърцето на всичко, центърът на паяжината — тихо каза той. — Чрез него пришълецът контролира всяко кътче от базата. Тук са неговите очи и уши, мозък и памет. Унищожим ли го, пришълецът ще бъде откъснат от изкуствената си среда. Системите на базата ще се разпаднат, а той ще остане сам и уязвим.
— Ако е толкова просто, защо гледаш толкова нещастно? — попита Сайлънс.
— Твърде лесно е. Твърде лесно проникнахме тук и твърде лесно ще го унищожим. Нещо пропускаме. Би трябвало много подробно да изследваме тези системи, преди да направим каквото и да е.
— Гарване, нямаме време. В момента пришълецът не е тук, но може да се върне, когато му хрумне. Длъжни сме да унищожим центъра, щом имаме възможността. Чуй ме — не е задължително този пришълец да е гениален само защото е умен и могъщ. Колкото по-силен е един организъм, толкова по-рядко му се налага да обмисля старателно действията си. Прилага онова, което му е вършило работа преди, и очаква така да бъде винаги. И понеже никой не го е побеждавал, той си въобразява, че е непобедим. Но всеки си има слабо място, сега ние открихме едно и у пришълеца. Остави ме да поработя. Ако искаш да направиш нещо полезно, пази коридора. Имам намерение да заредя тук гранати, после ще се разкараме, преди пришълецът да ни връхлети, когато надуши какво сме намислили.
Престъпникът кимна сковано и насочи вниманието си към коридора, но тревогата му не се разсейваше. Сайлънс се посъветва с ИИ и избра точките, където гранатите щяха да причинят максимални повреди. Внимателно заложи три, зареди ги една след друга, после двамата с Гарвана затичаха устремно по коридора. Едва завиха зад първия ъгъл и една от гранатите избухна. Профуча виеща ударна вълна от прегрят въздух, наситен с назъбени парчета, но безсилно спря в психокинетичното поле, издигнато от Гарвана. Секунди по-късно отекнаха още две експлозии, подът се разтърси под краката им. Взривовете бяха оглушителни и Сайлънс притисна длани към ушите си, но въпреки болката се усмихваше тържествуващо. Гъста димна пелена се стелеше около двамата мъже. Най-сетне трусовете затихнаха и в коридора се върна тишината, нарушавана само от пукота на пламъците. Сайлънс се ухили на Гарвана.
— Това хубавичко ще вкисне настроението на пришълеца. Но по-добре да сканираш набързо дали някоя от онези щуротии още работи. Ще накарам и ИИ да провери.
Той млъкна от внезапно прозвучалия в ухото му глас на компютъра.
— Капитане, възникна проблем. Явно Командир Старблъд не се е задоволил само с изолирането на базата чрез силовия екран. Включил е и системата за самоунищожение. Това е малко атомно устройство, програмирано и заредено за взрив след изтичането на определен период. Когато системите на пришълеца са овладели компютрите, отброяването на периода е било прекъснато, ала бомбата не е била обезвредена. Докато чуждият разум контролирал компютърната мрежа, базата е била в безопасност. Но сега вие унищожихте изградената от пришълеца система и отброяването продължава. Ядреното устройство ще се взриви след тридесет и две минути, а аз не разполагам с нужните кодове, за да предотвратя това. Настоявам да напуснете базата, докато още можете.
ДЕСЕТА ГЛАВА
ПРИЯТЕЛСТВО И ВЯРНОСТ
Фрост взе ударна граната от колана си, зареди я и я метна безгрижно над главите на наблюдаващите хуманоиди. Неколцина обърнаха идиотските си лица, за да я проследят, но другите изобщо не реагираха дори след като Изследователката метна още две гранати. Първата избухна гръмотевично сред самото гъмжило на изчадията и остави кървава дупка в редиците им. Димни кълба запълниха коридора, кръвта пръсна като алена мъгла. Следващите гранати се взривиха след секунди, а Фрост и Диана се гушеха в ниша на стената, притиснали ръце към главите си. Плътната маса от твари пое удара, по цялата дължина на коридора се разхвърчаха парчета от осакатени тела. Живите и ранените се препъваха безцелно напред- назад, стъписани и объркани. Фрост се засмя весело, докато насочваше разрушителя към едно от съществата, за да му откъсне главата. Диана се сви от неприкритата жажда за насилие в гласа на Изследователката и яростно се зае да отръсква от униформата си кървавите капки.
Хуманоидите се блъскаха, удряха въздуха, посягаха един към друг. Фрост се засмя тихичко, вдигна своя клеймор и тръгна напред с леки гъвкави крачки. Острието проблясваше в светлината на лампата, докато тя пронизваше и сечеше тварите. Мечът цепеше кости и разрязваше плът, Фрост беше навсякъде и никъде, отскачаше и налиташе с мълниеносни движения. Тела падаха във всички посоки и повече не помръдваха, хуманоидите сляпо протягаха ръце в дима и хаоса, докато ръководещата ги чужда воля се опитваше да разбере какво става. Изследователката разчистваше пътека в тълпата уродливи творения и беше доволна от живота.
Диана Вертю се съсредоточи в усилието да поддържа псионната си невидимост, стремеше се към равновесие между желанието да се предпази и ролята си на примамка. Остави смътно усещане за своето присъствие да се просмуква през психическата защита, за да привлича вниманието на пришълеца, но криеше точното място зад преграда от неяснота, така че нито чуждият разум, нито неговите марионетки да научат къде е в действителност. Тварите се блъскаха около нея с протегнати ръце — смразяваща душата безлика маса от остри нокти и тракащи челюсти, но никой не я откриваше дори когато я избутваше от пътя си. Тя силно захапа долната си устна, за да не писне. Хуманоидите бяха скроени от труповете на хората в базата. Макар да ходеха и търсеха с упорит устрем, те си оставаха мъртъвци. Лицата им не издаваха дори следа от мисъл, кожата им беше мъртвешки студена и нещо стъписващо нечовешко прозираше в немигащите им очи. Диана притискаше гръб в стената, лицето й се гърчеше от ужас, надхвърлящ дори погнусата, дърпаше се при всеки допир. Човъркаща болка се загнезди в лявото й слепоочие, острите шипове на мъчението я заслепяваха, докато се бореше да съхрани неустойчивото равновесие на присъствието си. И беше, и не беше тук. Доловима, но невидима. Най-тежко беше да понася увереността, че ако изгуби контрол дори за секунда, хуманоидите ще се вкопчат в нея и ще я разкъсат.
Фрост сякаш танцуваше и се перчеше сред враговете, пируетите й показваха изострената докрай реакция на професионалния воин, а мечът свистеше в неудържими дъги. Беше чудесно острие, стомана от старата Земя и макар да нямаше свойствата на мономолекулярния слой, с тежестта и твърдостта си
