клейморът беше напълно достатъчен да възпре хищно протегнатите ръце на хуманоидите. Те се скупчваха около Изследователката — живо море от омраза и агресивност, но никой не беше толкова бърз или ловък, че да я докопа. Острите нокти се забиваха в пустотата на въздуха, но тя никога не беше на същото място, неспирно отправяше предизвикателствата си да я намерят и хванат, ако могат. Силовият щит отхвърляше малцината, успели да я доближат прекалено, искрящото енергийно поле с лекота отбиваше натиска на нечовешката сила. Но дългата употреба опасно изчерпваше запасите на енергийния кристал, едва ли оставаше много време до угасването на щита. Фрост явно не се тревожеше от това. Хуманоидите рухваха около нея, тя беше в стихията си, вършеше онова, за което беше обучена, може би дори предопределена по рождение. Никой не можеше да се изпречи срещу нея. Нека нападат. Нека всички наведнъж я връхлетят. Тя е Изследовател, боец на човечеството и пришълецът трябва да разбере какво означава това.
Диана гледаше как Фрост сече на парчета движените от чужда воля мъртъвци, при това с грация и артистизъм. Струваше й се, че общото на Изследователката с хората не е повече, отколкото на тварите, срещу които се сражаваше. Лицето й бе застинало в маската на ледено презрение, без нито следа от съчувствие или съпреживяване. Убиваше, защото умееше да върши това и защото владееше занаята почти до съвършенство. Експерт в изкуството на изтреблението. Не че самата Диана таеше в душата си съчувствие към тези изчадия. Лесно беше да разгадае по лицата им, че в тези фигури само формата донякъде напомня за нещо човешко. Смъртта беше единственият им път към достойнството и покоя. Чудеше се дали би трябвало да помогне на Фрост в битката, но не можеше да си наложи. Отчасти защото усилието да поддържа половинчатата си невидимост я изтощаваше, но и защото дори мисълта да употреби насилие я отвращаваше. Тя също бе добре обучена от Империята.
Изведнъж хуманоидите се дръпнаха назад, обърнаха гръб на Изследователката и изчезнаха в околните стоманени стени. В един миг коридорът бе станал тесен от дима и зловещите фигури, в следващия вече ги нямаше. В бавно разсейващия се дим се открои фигурата на Фрост, озадачено отпуснала меча си. Дори не дишаше тежко. От кървавите рани на пръснатите наоколо трупове стърчеше назъбен метал, стените и подът бяха опръскани с червени петна, но двете жени бяха сами. Изследователката подсмръкна разочаровано и се върна при Диана, като пътьом изтръскваше тежките капки от меча. Есперката рязко се дръпна от кървавото острие, но Фрост не обърна внимание. Тупна Диана по рамото и огледа коридора с доволна усмивка.
— Май множко им дойдохме. Жалко. Тъкмо стана забавно.
— Още не е свършило — меко възрази Диана. — Идва нещо друго.
Изследователката впи очи в нея и се обърна с вдигнат меч.
— Пришълецът?
— Трябва да е той. Гори в мислите ми като фар, ярък и неукротим. Наранява съзнанието ми. И всичко е някак… объркано.
— На какво разстояние е от нас?
— Наблизо е. Долавям мислите му. Но не прозирам никакъв смисъл. Има и чувства, но съвсем непознати за мен. Сякаш гледам небесна дъга с несъществуващи цветове…
— Еспер, разсейваш се — прекъсна я Фрост. — Не се отклонявай. Колко е голям? Каква е силата му? Откъде ще се появи?
— Почти стигна до нас — Диана потри чело, за да прогони разгарящата се отново болка. — Все по- трудно го отблъсквам от съзнанието си. Сякаш се взирам в слънцето, заслепява ме… Той е силен, могъщ. Нечовешки силен.
— Еспер, съсредоточи се.
— Не мога… Прекалено е…
— Тогава просто го докарай насам. Бъди си примамка, а за останалото аз ще се погрижа.
Пришълецът се показа в края на коридора и Фрост млъкна. Беше грамаден, запълваше цялото пространство от стена до стена и от пода до тавана, като куршум в цевта на пушка. Тъмното ръбесто тяло изглеждаше дълго и силно, дебелите въжета на мускулите се виеха и издуваха като напрегнати вени. Метални ивици пронизваха плътта му — не бяха добавени, а жива част от тялото. По лъскавия гръб стърчаха остриета и шипове, краят на съществото не се виждаше. На плоската глава нямаше очи нито други отличителни черти, нищо освен металните зъби, щракащи в широката паст, напомняща за вълчи капан. Челюсти с такива размери можеха да откъснат човешка глава с едно захапване, всеки зъб приличаше на внушителен кинжал. Напредваше метър по метър в бавен устрем, зловещ като гръмотевичен облак, спуснал се на земята. Крайниците му тракаха по металните стени, дъхът му съскаше в зейналата уста.
Диана искаше да се обърне, за да не гледа, но не й стигна воля за това. Този изрод оскърбяваше самите основи на разума й. Смес от живо и неживо, от плът и технологии, израснала, а не скроена от части. Тя се опитваше да си представи що за адски натиск на околната среда, каква извратена еволюция би могла да сътвори такава форма на живот, но не успяваше. Беше твърде чужд, твърде различен от хората. Съществото гореше ярко в ума й, силата на присъствието му като че издуха с мощен напор нейната защита, докато Диана остана открита и беззащитна пред него. Пришълецът сякаш я погледна със сляпата си глава и узна къде е тя, а пред нея се разкриха напълно заплетените образи и мисли в съзнанието му. Нищо не би могла да проумее, абсолютно нищо.
— По-голям е, отколкото очаквах — разговорливо отбеляза Фрост. — Трябва доста да е пораснал, откакто е напуснал кораба си, вероятно защото си е похапвал хората от базата. Чудя се какви ли размери ще достигне, ако бъде оставен да расте неограничено… Както и да е, ще отстъпим този проблем на специалистите. Дръпни се, еспер, сега ще му пробия една дупка.
— Оръжието ви няма да го спре — каза Диана. — Нищо няма да го спре. Твърде е голям. И чужд.
— Хайде де — сопна се Фрост. — Някакъв си пришълец.
Тя насочи разрушителя към плоската глава и натисна спусъка. Необузданата енергия на лъча изгори отвор, мазна черна кръв полепна върху стените и тавана. Съществото нададе оглушителен вой, звукът разтресе не само ушите, а и костите на Диана. Грамадната глава се залюля, а Фрост гледаше стъписана, докато разкъсаната плът се събираше, стоманени и сребърни нишки закриваха раната като превръзки. Изследователката прибра оръжието в кобура.
— Еспер, май загазихме. Доста разчитах на разрушителя да ликвидирам тази твар. Е, когато плановете се провалят, трябва да импровизираме. Имам още малко гранати. Когато ти кажа, бягай. И не се мотай, защото ще те настъпвам по петите.
Откачи граната от колана си, подхвърли я небрежно, зареди я и я търкулна по пода към пришълеца. Кресна на Диана, есперката се извъртя и затича по коридора. Пришълецът също се хвърли напред, туловището му затисна гранатата. Фрост тутакси настигна есперката. Грубо я подкани да побърза, после млъкна, за да не нарушава ритъма на дишането си. Гранатата избухна, подът подскочи под краката им. Задоволството й продължи само миг, сетне рев запълни коридора, рязък и неумолим. Подът отново затрепери, но вече под тежестта на пришълеца, впуснал се да ги преследва. Фрост се помъчи да си представи колко бързо можеше да бъде такова туловище, но бързо се отказа. Нищо от нейното обучение и опит не бе я подготвило за срещата с тази разновидност на живота. Твърде много се различаваше от всички разумни раси, срещани досега от човечеството.
Извика в мислите си плана на етажа и поведе Диана към тесните коридори с надеждата, че там пришълецът не би успял да вмъкне туловището си. Но той по-рано бе минал навсякъде. Странните израстъци се поклащаха от изпотената стомана на стените, блещукащите нишки висяха под разкъсания таван. Накрая се наложи да спрат, Диана трябваше да си поеме дъх. Фрост се озърташе нетърпеливо, докато есперката се облягаше на ръката й, свела глава в борба за всяка глътка въздух. Изследователката още дишаше равно и леко. Бе подготвена и за по-страшни изпитания. Съвсем лесно можеше да избяга от пришълеца, но не биваше да изоставя есперката. Докато размахва примамката пред опасната твар, онзи ще мисли само за това и няма да се тревожи за направеното от Гарвана и Капитана.
Тя насилваше очите си да съзрат нещо в непроницаемия мрак, приготвила в едната си ръка разрушителя, а в другата запалителна граната. Май не разполагаше с възможности да убие пришълеца, но изобщо не се съмняваше, че ще задържи вниманието му. Бавно огледа коридора, търсеше пътища за отстъпление и вероятни засади. Навсякъде дупки — по стените, по тавана, някои водеха към тунели, наглед достатъчно широки да поберат и катера на „Тъмен вятър“. Гадината бе поработила усърдно.
Фрост се намръщи и изведнъж осъзна, че подът вече не се тресе. Пришълецът сигурно бе избрал заобиколен път, за да изненада жертвите си. Значи вече всяка дупка можеше да се превърне в изходна
