Бледочервени облаци плуваха величествено над главите им и влизаха в крещящо противоречие със зеленикавото небе. Почвата под краката му беше твърда и неподатлива. Премрежваха я безброй пукнатини. Той смътно допускаше, че е виждал и по-пуст пейзаж, но да го убие господ, не се сещаше кога и къде.
Тъкмо пресичаха един висок хребет, когато нисък боботещ звук смути тишината и земята под краката им леко се потрепери. Мъжете замръзнаха на местата си, но ширналата се равнина остана все така гола и пуста. Меган Де Чанс побърза да отиде при тях и двамата бойци инстинктивно я закриха с тела. Ала атака не последва, земята бавно се успокои, а шумът продължи да се чува и дори стана по-силен и зловещ. Корби сложи ръка на деструктора си и погледна въпросително Линдхолм.
— Какво, по дяволите, става, Свен?
Линдхолм сви неопределено рамене, лицето му остана невъзмутимо.
— Може би земетресение. Повишената вулканична активност често предизвиква разместване на земните пластове. Това обяснява защо повърхността е така натрошена.
— Не е земетресение — намеси се бавно Де Чанс. — Виждала съм подобен терен и преди… Намираме се в страна на гейзери… Внимавайте! Те може да избликнат по всяко време.
И миг по-късно в непосредствена близост до тях струя вряща вода избликна от някаква пукнатина и се устреми като фонтан към небето. Сякаш зарева тежко ранено животно, към чийто глас се добавяше дълбок остър звук, резонирайки с трептящата земя. На върха фонтанът се колебаеше леко, преди да падне неохотно обратно върху изсъхналата почва, която жадно попиваше неочакваната влага.
Един след друг десетки гейзери изригваха от дълбините и стълбове гореща пара се понасяха към зеленото небе. Ревът стана оглушителен. Корби се обърна да попита нещо Де Чанс, но колкото и да викаше, шумът го заглушаваше напълно. Накрая се отказа и се отдаде на гледане. Мина известно време, преди гейзерите един по един да се укротят и да замрат — подземното налягане, което ги захранваше, силно намаля. Лека мъгла от микроскопична пара се добави към омарата. Земята продължи още малко да боботи тихо, като че си шепнеше нещо, след това утихна.
— Внушителна гледка — каза Линдхолм.
— Прав си — подкрепи го Корби. — Добре, че спряхме навреме. Ако се бяхме оказали по-близо…
Той поклати глава, сетне погледна Меган Де Чанс.
— Вие сте шефът, госпожо. Какво ще правим сега? Да се връщаме ли?
— И това може да стане — отвърна Де Чанс. — Но доколкото знам, гейзерите обикновено изригват на определени интервали от време и ако успеем точно да ги определим, ще можем да преминем през местността, докато са спокойни; тогава ще бъдем в безопасност.
Линдхолм кимна бавно.
— Трябва да определим тези интервали абсолютно точно. Но дори и тогава няма да бъдем напълно сигурни. Преди гейзерите бяха спокойни. Нищо чудно именно нашето приближаване да ги е активизирало. Ако е така…
— Малко вероятно — възрази Меган Де Чанс. — Едва когато изкачихме този хребет, те започнаха. Тази област е в обсега на компютърните сенсори. Може да изчакаме отново да изригнат, да се свържем с корабните компютри и те да ни осведомят за точното време.
Корби се намръщи кисело, но запази спокойствие; с радост би използвал всякакъв предлог, който да му позволи да се върне обратно, но не можеше да отстъпи, докато другите още настояваха да продължат. Ала беше изплашен до смърт. Тримата чакаха тихо и напрегнато изригването и наистина след двадесет минути гейзерите бликнаха отново, изпълвайки въздуха с пара, кал и вряла вода. Когато се успокоиха, земята се залюля, забоботи и така продължи обезпокоително дълго време. Де Чанс потърси връзка с компютрите посредством комимплантата си и започна да изучава светещите фигури, които се появяваха пред очите й.
— Много добре — заключи тя накрая. — Интервалът е двадесет и две минути. Значи остават само няколко секунди до следващото начало. Гейзерите изглежда са ограничени в една малка област и ние ще можем лесно да я пресечем за десет минути и докато се движим, няма да имаме никакви проблеми.
— О, наистина — иронизира я Корби. — Само една приятна малка разходка, нали?
— Точно така — отвърна Де Чанс.
— Ами ако сме пресметнали погрешно и гейзерите не избликват на точно определени интервали, а когато им скимне?
Линдхолм се усмихна:
— Тогава ще можеш да кажеш: „Аз ви предупредих!“
Корби хвърли на Линдхолм гневен поглед, а Де Чанс се обърна, за да скрие усмивката си.
Изчакаха мълчаливо изригването на гейзерите. Корби хапеше вътрешностите на бузите си, стискаше и отпускаше юмруци. Мразеше да чака. Това даваше възможност на страха му да расте, увеличаваше шансовете му да го сграбчи. Той наблюдаваше Линдхолм с крайчеца на очите си, но Свен изглеждаше спокоен и неподвижен както винаги. Имаше момент, в който нервите му наистина бяха зле, тогава Корби мислеше, че би му помогнало, ако можеше просто да си поговори с някого за своя страх.
Ала Корби беше самотник и винаги е бил такъв. Трудно се сприятеляваше, а и никога не бе имал нужда от приятел. Свен беше най-близко до понятието приятел, но Корби не смееше да споделя с него. Как би могъл човек като Линдхолм, флотски офицер по професия и бивш гладиатор, да разбере какво е истински страх?
Точно в този момент земята се залюля, гейзерите бликнаха и прекъснаха потока на мислите му. Де Чанс изчака да спре и последният гейзер, след което се втурна надолу в равнината. Линдхолм я последва, но спря, когато усети, че Корби стои на мястото си.
— Хайде, Ръс, нямаме много време, разбери!
Корби се опита да мръдне, но не успя. Гейзерите бяха там, чакаха го, дебнеха своя шанс да го убият. Той знаеше, че това не е вярно. Знаеше, че има много време. И все пак не можеше да се помръдне, да се сблъска с опасността. Де Чанс бе вече доста пред тях, тичайки свободно и леко, като че не я беше грижа за нищо в света. Линдхолм го гледаше, озадачен и неспокоен, но в един миг разбра всичко. Корби бързо отмести поглед, гняв и срам го изгаряха отвътре. В този миг Де Чанс изкрещя и всичко се промени.
Корби се огледа, и то тъкмо навреме, за да види как напуканата и натрошена земя се проваля под краката й. Нещо забоботи и почвата се размърда, в един ужасен миг той си помисли, че ще последва земетресение. Но мина време, а гейзерите останаха тихи, Де Чанс обаче бе изчезнала в една широка и дълбока цепнатина, която изглеждаше около десетина метра широка и продължаваше да се увеличава. Корби изтича напред, следван непосредствено от Линдхолм.
— Колко време имаме, Свен?
— Достатъчно — отвърна Линдхолм. — Ако не се получат усложнения.
— Като например един еспер със счупен крак.
— Точно така. Мислиш правилно, Ръс.
Скоро стигнаха зейналата цепнатина, спряха на ръба и надникнаха долу. Де Чанс вдигна поглед към тях, лицето й бе свито и побеляло от болка, а когато заговори, гласът й бе напрегнат, но спокоен.
— Първо добрите новини. Мисля, че нямам нищо счупено. Лошата новина е, че левият ми крак е заклещен в тази пукнатина и не мога да го освободя. Още по-лошо е, че тук долу, вдясно от мен има открит гейзер.
— Спокойно — утешаваше я Линдхолм. — Ще те измъкнем. Имаме достатъчно време. Нали така, Ръс?
— Да — отговори Корби. — Няма проблеми. Дръж се, еспер, аз ще дойда там долу при теб!
Той тромаво и с мъка се покатери над ръба и се спусна внимателно в цепнатината. Тя бе дълбока осем или девет стъпки, а напуканата повърхност на земята долу бе суха, трошлива и шуплеста. Десният крак на еспера бе потънал почти до коляно в цепнатината. Корби слезе долу при нея и внимателно опипа пукнатината с ръце. Обувката й беше потънала дълбоко в една шупла и начупените чирепи я притискаха като клещи. Колкото повече я дърпаше, толкова по-здраво се заклещваше.
Корби тихо изруга. Явно бе, че нямаше да може да я освободи само със сила, но дявол да го вземе, ако се сещаше за нещо друго! Времето беше проблем. Каквото и да предприемеше, той трябваше да го направи бързо. Взря се в открития гейзер точно до есперката и се включи към компютрите на катера. Светещите цифри, появили се пред очите му, показваха точното време до изригването на гейзерите.
