Корби се огледа втренчено наоколо и насила облиза пресъхналите си устни. Усещаше нещо лошо. Наистина не чуваше и не виждаше нищо определено, с което да оправдае тревогата си, ала инстинктът му викаше така силно, а стомахът му се свиваше мъчително в пълно съгласие с това чувство. Отначало се опита просто да го пропъди, смятайки, че е рожба на нервите му, но като професионалист допускаше, че не го лъже. Есперката имаше право. Някой наблюдаваше Ескадрилата. Някаква сянка се помръдна в ъгъла на неговото полезрение и той мобилизира целия си самоконтрол с едничката цел да не обърне глава натам. Продължи да гледа напред, но беше нащрек. Движението се повтори.
— Капитане — повика той, — нещо мърда встрани.
Хънтър погледна бързо към мястото, което посочи Корби, взря се, но…
— Не виждам нищо, Корби.
— Аз пък видях. Два пъти при това. Мисля, че то върви успоредно с нас.
— По дяволите — спря Хънтър и вдигна ръка. Останалите замръзнаха на място. — Хайде, момчета, образувайте кръг. По-близо един до друг, но да има място за използване на сабите. Да се стреля с деструкторите само при нужда. Помнете, че времето за презареждане между два изстрела е две минути, което е достатъчно да се случат куп непредвидени неща.
Ескадрилата потегли, а гората започна да се разпада. Едно дърво непосредствено пред тях се размекна и се засмъква надолу като разтопена свещ. Листата и клоните му се разпиляха по земята. Чворестият дънер изгуби ясните си очертания, слегна се върху почвата и се превърна в огромна локва от пенлива течност, която мудно потече по пътеката. Разнесе се остър стържещ звук, докато хората изваждаха сабите си. Меган Де Чанс изпищя от отвращение, когато нещо меко и лепкаво падна на раменете й. Миг й трябваше да разбере, че е само паднало клонче, и тъкмо да се успокои, то се уви около шията й и започна да я стяга. Жената заби ноктите на свободната си ръка в необикновения нападател и той се разпадна под натиска им. Гадна лепкава слуз потече между пръстите й, докато се опитваше да се освободи напълно.
— Опрете гръб до гръб! — изкрещя Линдхолм. — Гръб до гръб! И се грижете за съседа си, както за самия себе си!
Навсякъде около тях гората се топеше и разтичаше. Дънерите не издържаха тежестта си, грохваха на земята и бавно се разливаха един в друг. Листа валяха като дъжд, удряха се о почвата и подобно на умиращи молци се надигаха и гърчеха. Клоните се мятаха на всички страни и шибаха около хората със свирепа жестокост. Групата се бранеше със сабите. Студената стомана сечеше с лекота приближилите части. Нокти и бодли израстваха внезапно на разни места, а зъбати усти се прозяваха от почвата. Мигащи втренчени очи гледаха от бълбукащите стволове на дърветата. И те не бяха човешки.
Корби вдигна деструктора и стреля в най-близкото дърво. Експлозията разпиля безброй гърчещи се частици, но те при падането си продължаваха да пулсират и да мърдат. Земята под краката им се разтрепера. Дълбоко вдън гората нещо започна да вие безмълвно.
— Връщаме се обратно по пътеката! — изрева заповедта си Хънтър. — Приготви силовите екрани! Да вървим!
Ръцете мигновено се устремиха към гривните и силовите екрани запримигваха живо на китките им. Светещите продълговати завеси от чиста енергия заблещукаха ярко в черния мрак. Тяхното превъзходство беше доказано срещу всички познати на хората оръжия.
Отрядът бързо побягна назад по пътеката. Бодливи корени се подаваха от земята и нанасяха промушващи удари. Едно огромно дърво, осеяно с тъмни злокачествени израстъци, се наведе над пътеката. Хънтър вдигна пистолета си, но дървото внезапно загуби формата си и срещу човека се надигна нещо приличащо на вълна от вряща вода. Той вдигна екрана пред себе си и ръката му се огъна и потрепери, когато цялата тежест на разтопения мътен порой се стовари върху него, обтече го и се вля в бълбукащия поток. Корби и Линдхолм изтичаха до Капитана и поеха със своите екрани част от натиска.
Навсякъде около групата гората се гърчеше и разтичаше и на места това вещество се слепваше и образуваше ужасни форми на живот. Хората стъпка по стъпка се оттегляха. Силовите екрани съскаха и пуфтяха и допрени плътно един до друг, образуваха обща защитна бариера. Ставаше нещо неописуемо. Неясни форми шаваха в пенещия се килим и кипяха с безброй изскачащи зъби, нокти и втренчени очи. Живият дъжд продължаваше да вали, а сенките ставаха още по-гъсти.
Хънтър дишаше с мъка, често с труд успяваше да си поеме въздух. Всички инстинкти в него викаха да се откъсне от групата и да побегне към края на гората, но с воля си налагаше да не го направи. Паника разяждаше смелостта му, той обаче нямаше да й достави радостта, да го види бягащ тази проклета гора. Допуснал бе да попаднат в капан и сега трябваше да изведе хората си в безопасност. По някакъв начин успяваше да скрие страха от лицето си; ръцете му трепереха, но той не беше единствен. По едно време стреля с деструктора и разпръсна трептящите клони, които се стремяха да препречат пътеката. Почувства нужда от нещо солидно и реално, на което да спре погледа си.
Обърна се към Корби и Линдхолм. Последният се усмихваше някак си отсъстващо, но острието му проблясваше непрекъснато и сечеше протягащите се черни пипала. Сабята на Корби се движеше значително по-бавно, но в замяна на това с яростна и упорита твърдост не допускаше гората да го доближи. Хънтър се отврати от паниката, която го раздираше отвътре, такава сляпа, глупава и съкрушителна.
Ако има поне някаква надежда за спасение на групата, помисли си той горчиво, тя е в тези момчета, а не в мен. Те са борците… аз вече не съм.
Струваше им се, че никога няма да стигнат края на гората, но изведнъж мракът отстъпи място на остра и ярка светлина, а въздухът стана свеж и чист. Олюлявайки се, хората се измъкнаха навън, отмалели, изтощени, душевно разтърсени, и макар да ги обхвана облекчение, все пак се държаха стегнато и с насочени деструктори към гората. Клоните като дълги месести пръсти се протягаха към тях с бавни змиеподобни движения, но изглежда им беше невъзможно да преминат определена граница. Хънтър свали бавно оръжието си и изключи защитния екран. Останалите направиха същото.
— Май се оказахте права, еспер — изрече Изследователката спокойно. — Гората е жива и надарена със съзнание.
— Вони, сякаш се разлага от месеци — измърмори Корби и се захвана решително да премахва отвратителните петна по униформата си. Остана доволен, че гласът му прозвуча спокойно и стегнато.
Останалите последваха примера му. Полепналата по дрехите и кожата гадна гъста слуз пулсираше бавно с ритъма на някакъв свой живот. На пипане беше неприятна като голо, току-що одрано месо. Всички се заеха да я отлепват и махат, помагайки си един на друг.
— Никак не е чудно, че няма животни и птици в такава гора — направи извод Хънтър накрая. — Тя сигурно ги изяжда. Това проклето и дяволско „нещо“ се е маскирало перфектно. Човек не може да разбере, че се намира в опасност, преди да се окаже в средата й. — Той се обърна към Де Чанс: — Какво възприемате сега, еспер?
Тя се намръщи и съсредоточи.
— Нищо ясно. Глад. Ярост. Болка. И още много неща, които не мога да разпозная. Ако това са някакви чувства, те нямат човешки измерения.
— Какво ще правим сега, Капитане? — гласът на Уйлямс бе любезен, но настойчив. — Ние не можем да минем през гората, а ако я заобиколим, пътят ни ще се удължи поне двойно.
— Още малко ще походим — изрече Хънтър. — Движението ни се отразява добре.
Постара се да го каже спокойно и без напрежение. Вече беше почти сигурно, че ще прекарат нощта на открито в полето — нещо, което той искаше да избегне, но нямаше смисъл да тревожи хората си напразно. При вземане на достатъчно и разумни предпазни мерки щяха да са в относителна безопасност.
Кристъл с необикновена за нея задълбоченост гледаше гората. Дърветата по края й бяха възвърнали нормалната си форма, но навътре още се забелязваше кипяща течност.
— Мисля, че извадихме късмет, Капитане. Гората би могла да ни убие всичките, ако се беше нахвърлила по-бързо върху нас.
— Тя спеше — вместо Капитана отговори Меган Де Чанс. — Спала е от векове. Ние я събудихме.
Хънтър се извърна и я изгледа остро. Думите излизаха от устата й бавно и монотонно, а бледите й очи гледаха безжизнено. Стоеше втренчена в гората, но вътрешният й поглед беше фиксиран на нещо друго. Спътниците й се спогледаха несигурно един друг. Линдхолм сграбчи ръката й, нежно я раздруса, ала тя не реагира. Капитанът даде знак да я остави на мира и се приближи плътно до нея.
— Спала е дълго време — продължи есперката. — Сънувала е. Размърдвала се е, когато планетата се е
