пистолет върху животното, и то веднага, след като се бе появило. — Харесва ли ви като образец, Доктор Уйлямс?
— Благодаря — ехидно изкриви уста Уйлямс, — но май съм забравил да взема торбичка с подходящи размери.
— Убий го тогава — предложи Корби. — Не искам да живея на катера заедно с това ужасно същество.
— Я спрете — сряза ги Хънтър. — Ние още не знаем дали наистина е опасно. Това е първото живо същество, с което се сблъскваме, и то би могло да ни разкаже много неща за този свят.
— Не мисля — отговори Корби, — че ще ни разкаже нещо, което аз държа да чуя.
— Те са извънредно много — внезапно се обади Меган Де Чанс. Тя беше притиснала едната си ръка до челото, а очите й бяха плътно затворени. — Точно тук, непосредствено под повърхността. Движат се насам-натам. Мисля, че са привлечени от звука на нашето приближаване.
— Може ли да разчетете мислите им? — тихо попита Хънтър.
— Не, Капитане. Те са прекалено различни от нас, прекалено чужди. Мислите, които идват до мен, сякаш нямат никакъв смисъл.
Тя трябваше да прекрати изследването. Внезапно много същества започнаха да изскачат от пукнатините. Почти мигновено ги наобиколиха тълпи странни животни. Те размахваха бързо малките си жила и вдигаха страшна суматоха, пъплейки едно връз друго, без да се спират от нищо.
Хората се наредиха в кръг и се приготвиха за отбрана. Корби здраво стисна деструктора си и с желание зачака заповед от Капитана за стрелба. Проклетите животинки се движеха твърде бързо за вида си. Измъчваше го неприятното подозрение, че стига да желаеха, можеха да са и още по-бързи. Вероятно толкова, колкото един бягащ с всички сили мъж…
— На заповедите ви, Капитане — рапортува Линдхолм със спокойния си и отмерен както винаги глас.
— Стойте по местата си. Те изглежда не се интересуват много от нас. Засега може да действаме по принципа — живей и остави другите да живеят, особено ако те, както ми се струва, не възнамеряват да ни закачат.
Той поведе групата напред, но тварите заизвиваха прешлени и ги последваха. Хънтър се закова на място. Те също замряха — само вдигнатата им предница леко се полюляваше.
— Те повтарят нашите движения, Капитане — отбеляза Изследователката. — Освен това не мисля, че тези гадинки познават философията живей и остави другите да живеят!
— Не бързайте толкова — намеси се Корби. — Погледнете главите им. Това там не е ли уста? Готов съм да се закълна, че преди миг нямаха подобно нещо.
— Имат си и зъби — забеляза Линдхолм. — Преди малко нямаха. Какво, по дяволите, става тук?
— Вижте! — викна Де Чанс. — Движат се!
Съществата се надигнаха с невероятна и обезкуражаваща скорост. Кристъл внимателно се прицели с деструктора си и проби дупка в средата на купчината. Останалите мигновено я последваха. Въздухът се изпълни с мълнии и свистене. Половината от тварите веднага изчезнаха, стопени на пара от изпепеляващата енергия. Повечето от останалите бяха разкъсани на части от ударната вълна и като мръсни жълти парцали, трептящи и гърчещи се, полетяха из въздуха на всички страни. Оцелелите се плъзнаха обратно в дупките си и изчезнаха под земята.
Кристъл хладнокръвно прибра деструктора в кобура, извади сабята си и предпазливо тръгна напред. Хънтър я последва, мръщейки нос от неприятната миризма. Мъртвите и наранени твари бяха започнали веднага да се разлагат, като се разсипваха на части и се разливаха в някакво невероятно смърдящо сиво желе. Изследователката разрови с върха на сабята си някои от мъртвите тела, но нито едно не помръдна.
— Ако всички растения са толкова активни, гората положително е доста жизнена.
Изследователката млъкна и погледна Хънтър.
— Капитане, предлагам да не влизаме в гората. Рискът е прекалено голям при тази малка информация, която имаме. Там може да се крие нещо, което чака да се появим и да ни нападне.
Хънтър се намръщи — на теория тя беше права. Но заобикалянето на гората, вместо да я пресекат, направо щеше да увеличи времето на пътуването им с часове. Освен това щяха да прекарат поне една нощ без прикритие, в пълна тъмнина…
— Ще влезем в гората, Изследовател — отсече той. — Нашите деструктори се справиха доста лесно с тези растения-животни. Слушайте ме внимателно всички. Ще влезем във верига по един. Не се отдалечавайте, не се скупчвайте. Не се допирайте до нищо. Отваряйте си очите на четири. Пистолетите да са в бойна готовност, но никой да не стреля, ако не се налага. Да вървим!
Той се отправи към гората и скоро дърветата мрачно го обгърнаха. Балдахинът от клони над него пропускаше малко светлина и изглеждаше така, сякаш започва да се смрачава. Другите го последваха, оставяйки зад гърба си обгорената земя. Хънтър бе навлязъл десетина метра навътре, а останалите се спряха за миг да свикнат с тъмнината. Между дърветата беше малко по-топло, но това не беше приятна топлина, а лепкава и влажна топлина на болест и разложение. Из въздуха се носеше лека неприятна миризма. Скупчените дървета създаваха чувство за клаустрофобия.
Кристъл провери дали силовият й екран-гривна е зареден и готов за действие, след което извади пистолета си. С другата ръка продължаваше да стиска сабята. На Хънтър много му се искаше също да провери своята гривна, но не го направи — щеше да изглежда нервен и колеблив, а един Капитан трябва да демонстрира твърдост и увереност, за да вдъхновява хората си. Трябва да показва, че знае какво прави, дори когато никак не е сигурен. Особено тогава. Намръщи се ядно. Не искаше да подлага хората си на риск при преминаването им през гората, но другите възможности бяха наистина по-лоши. Простата логика какво не трябва да прави облекчаваше съвестта му. Обърна се предпазливо назад, да види какво правят неговите хора в гората.
Изследователката изглеждаше хладна като стомана и както винаги съсредоточена. Взираше се в мрака и потупваше несъзнателно с плоското на сабята си по ботуша. Доктор Уйлямс гледаше бодро и очаровано непознатите дървета с неизменната си усмивка. Не беше естествено човек да се усмихва толкова често при подобни условия. Момчетата от Флота тихичко разговаряха. Корби изглеждаше доста обезпокоен, но той винаги си беше такъв, докато Линдхолм беше спокоен — щом някой е оцелял на Горгона Арена, трудно може да се изплаши от нещо до смърт. Лицето на Меган Де Чанс беше безизразно, а очите й гледаха на киломери далеч оттук. Хънтър сви устни. Есперите са толкова нужни навсякъде, но не бива да им се доверяваш никога. Подобно на Изследователите те не са хора в истинския смисъл на думата и не трябва да се приемат насериозно.
Хънтър отново съсредоточи вниманието си върху гората. Изглеждаше тиха, спокойна и миролюбива. Може пък наистина да е такава! Е, разликата не е голяма. Трябваше да вървят дълго. Той си бе поставил задача и възнамеряваше да я изпълни независимо от всичко. Улф IV беше неговият единствен шанс да изкупи грешките си — ако не за историята и Империята, поне в собствените си очи. Като Капитан на звездолет се провали, защото позволи на собствения си страх да го надвие. Този път нещата трябва да бъдат наред. В никакъв случай не бива да се проваля, каквото и да му струва това. Крачеше бавно, обграден от горския мрак, и хората му го следваха.
Хънтър пристъпваше внимателно сред гнетящата тишина, наострил слух и зрение, но ги заобикаляха само смътна светлина и звукът от чуваха леките им приглушени стъпки. Погледна Кристъл, която крачеше безучастно до него. Дали някога се тревожеше от неща, които тревожат другите хора? Като например да се провалиш, да сгрешиш, да не си в най-добрата си форма? Почти си позволи да се усмихне — тя беше просто Изследовател, един инструмент за сеене на смърт и разрушение, и само по случайност изглеждаше като човешко същество.
Бързо угаси любопитния си порив, осъзнавйки непривичността на подобна мисъл. Ако Ескадрилата оцелееше на Улф IV, те трябваше да се научат да работят заедно, като едно цяло. Не беше никак сигурен, че това ще бъде възможно с Кристъл. Или с есперката. Хънтър се ухили под мустак. Той отговаря за тях и трябваше да го направи възможно.
Неусетно се приближи до Изследователката, така че да могат да си говорят, без някой друг да ги чуе.
