— Кажи ми, Изследовател, какъв опит имаш с чуждите култури?
Тя го стрелна с очи, след което продължи да гледа гората.
— Само два пъти, Капитане. Първия път на Локи, втория — на Грендъл.
Не каза нищо повече. И не трябваше. Чуждите на Грендъл не бяха интелигентни същества. Създадени като убийци на генетична основа и оставени в летаргия от своите създатели, заминали само бог знае къде, при събуждането им от археолозите започнали да се бият като луди. Оръдия, равни по сила на имперските, били монтирани вътре в тях — най-висша форма на техническа имплантация. Те били Чудовища, които никой не бил в състояние да спре. Изтребвали всичко движещо се и мърдащо. За щастие нямали собствени звездолети — били затворени в клетката на планетата. Накрая Имперският флот изпепелил цялата повърхност от недосегаема орбита.
А Кристъл била назначена като Изследовател за работа заедно с археолозите. Именно тя пропуснала да забележи първите признаци на опасността. Нищо чудно, че сега е тук, в Дяволската Ескадрила.
Хънтър беше много по-разтревожен, отколкото му се искаше. Логично бе да предположи, че един Изследовател, пратен за наказание, не е първокачествен, но този, който я е съдил, би следвало да познава отчасти тяхната работа… Намръщи се, когато осъзна колко силно се бе уповавал подсъзнателно на нейните знания и умения. Сега сам трябваше да понесе целия товар.
Кристъл наблюдаваше лицето му с крайчеца на очите си. Прочете мислите по вида му. Нека, каза си, се тормози, тя щеше да му докаже, че греши, на всички щеше да го докаже. Всеки щеше да допусне същата грешка на Грендъл. Никой Изследовател преди и след това не беше изживявал нещо подобно. Не беше виновна, че Империята се беше произнесла така сурово. Продължи да наблюдава внимателно гората, но мислите й бяха насочени повече към чуждия град. Там се криеше предизвикателството на неизвестното, шансът да открие една чужда култура и да докаже собственото си превъзходство по единствения възможен начин — с огън и меч. Кристъл се усмихна непредпазливо. Да свърши наистина хубава работа в този чужд град и тогава Империята би могла да я реабилитира. И по-странни неща са ставали.
Меган Де Чанс вървеше с наведени очи. Не виждаше нищо, но знаеше, че не са сами. Усещаше очи, които я гледат, по натиска върху кожата си. Предвидливо държеше разума си плътно затворен, за да не стане натискът прекалено силен, да я залее като вълна и да я удави. Насили се да вдигне глава и да се взре в гората, но там се изправяха със застрашителния си ръст само високи извити дървета, тъмни и лъщящи в дрезгавата светлина на чуждото слънце. Погледнат отблизо, листакът бе противно жълт като гранясало масло, черната кора — грапава и чвореста, и ако есперката поискаше, можеше да мерне чудновати лица в сенките. Дънерите се притискаха плътно един до друг, но оформяха тясната пътечка, по която вървяха. Чудна работа, преглътна с мъка Де Чанс, това подсказва, че някой или нещо редовно минаваше оттук. Или я беше направило? Може би водеше направо в града?
— Капитане — извика го тя. — Предлагам да спрем замалко.
Хънтър трепна, но вдигна ръка и групата спря.
— Какво има, еспер? — погледна той назад.
— Пътеката, по която вървим, изглежда прекалено правилна, за да бъде естествена, Капитане. Освен това не ме оставя чувството, че някой непрекъснато ме наблюдава.
Хънтър кимна бавно.
— Вслушайте се в гората, еспер. Кажете ми какво долавяте.
Меган Де Чанс неохотно кимна и очите й се изпразниха. Дишането й стана бавно и равномерно; цялата й същност се отдръпна от лицето — то се отпусна, сякаш мускулите му изведнъж отслабнаха. Хънтър отмести погледа си — не за пръв път виждаше еспер в действие и дълбок транс, но това винаги го изпълваше с безпокойство. Все едно да гледаш посмъртна маска. Де Чанс се размърда, отвори очи и лицето й отново придоби жив цвят и форма.
— Там има нещо, Капитане, но аз не мога да го уловя. Каквото и да представлява, то е будно, съзнателно и страдащо. Така ужасно и влудяващо е, че първоначално си помислих: сънува; все едно гледаш кошмари отстрани. Но болката, която го пронизва, е твърде реална.
— Бъди по-конкретна — помоли Хънтър. — За едно същество ли говориш? И то в гората ли се намира?
— Не знам. Възможно е. Не прилича на нищо, с което съм се сблъсквала досега. — Тя спря за миг, сетне погледна Хънтър с неспокойните си бледи очи. — Аз не мога да открия следа от друг живот в гората, Капитане. Няма нито животни, нито растения, нито дори насекоми. Нищо чудно това да е самата гора; изглежда представлява един-единствен организъм.
— Възможно ли е? — обърна се Хънтър към Изследователката.
Кристъл сви неопределено рамене.
— Теорията за колективното съзнание беше популярна преди години, но досега никой не е открил нещо подобно.
— Ако наистина се окаже колективно съзнание, дали може да бъде опасно? — обезпокои се Хънтър.
— Всичко чуждо е опасно, Капитане! — усмихна се Кристъл.
Това е покана аз да решавам, помисли Хънтър. Действай, заобикаляй, отстъпвай. Това са възможностите. Огледа се. Плътните редици от надвиснали дървета връщаха погреда му с ледено безразличие. Колебаеше се. Какво точно трябва да се направи? Биха могли да се върнат обратно, но нали досега не бяха се натъкнали на истинска опасност. От друга страна, есперката беше права, имаше някаква неизвестна форма на живот в гората. И тази тишина като в гроб… Тук те са на много по-сигурно място, отколкото в полето. Вероятно…
Капитан Хънтър се обръна към хората си.
— Изследовател, ние с вас ще водим групата. Де Чанс и Уйлямс ще вървят непосредствено след нас, но в никакъв случай не бива да се скупчваме. В случай на опасност викайте. Корби, Линдхолм, вие ще пазите тила на колоната. Пригответе пистолетите. При най-малко съмнение стреляйте и едва тогава питайте! Не искам — чувате ли добре? — нещо да се приближи по-близо от десет крачки. Напред, с Божията помощ!
Всички кимнаха. Уйлямс вдигна нерешително ръка.
— Кажете, Докторе. Какво има?
— Може ли да активираме силовите екрани, Капитане? За всеки случай.
— Напълно във вашия стил. Трябва да запомните едно нещо — при непрекъсната употреба енергийните кристали ще се изтощят само след няколко часа. Затова включване на екраните само когато ни потрябват! Ясно ли е?
Уйлямс пламна и кимна бързо. Хънтър хлътна в мрака, а останалите го последваха. Миризмата стана непоносима — влажен и парлив пушек се надигаше от разлагащите се листа. Почвата под краката им стана неравна, на места се издигаше в разкривени хълмчета, които се дооформяха от подаващите се над повърхността корени, на места спадаше. Тъмнината ги притискаше от всички страни към неясната пътека. Стъпките им отекваха силно и отчетливо в тишината, но дънерите на дърветата ги поглъщаха, преди шумът да е отлетял надалеч.
Корби стискаше деструктора толкова силно, че пръстите го заболяха. Гонеше го смъртен страх, но се стараеше да не го допуска до лицето си. Поне за това му беше останала гордост. Смяташе се, че той и Линдхолм са бойците на Ескадрилата, нейните защитници и пазители. Животът на останалите зависеше от тях. Той едва се сдържа да не се разсмее при тази мисъл, ала сега не му беше до смях. Онези се уповаваха на него, но той самият не. Беше време, когато пиенето му придаваше смелост, от няколко месеца обаче и това не беше достатъчно. Всекидневните проблеми и трудности нарастваха прекалено бързо, за да може да се бори с тях. Нещо отвъд привичното започваше да става подозрително и дори ужасяващо. Непрекъснато го гнетеше чувството, че мускулите го болят. Не спеше добре, а когато се унасяше, сънуваше кошмари.
След войната с Воина-Дух нещо вътре в него се пречупи и никога повече не се оправи. Ставаше му все по-трудно да крие този факт, но още имаше достатъчно гордост и нямаше да се откаже от нея. Тя беше единственото, което му беше останало. Освен това не биваше да се излага пред Линдхолм. Този мъж беше легенда на Арените; казваха, че в продължение на три години приемал всички предизвикателства и нито веднъж не е загубил двубой. Носеше се слух, че с голи ръце убил Вампир. Корби мислено се усмихна горчиво. Май затова стои така близо до него, като се надява да му прелее малко повече смелост.
Не харесваше гората. Сенките бяха прекалено плътни, а тишината изглежда никога не се нарушаваше.
