Капитан Хънтър погледна Уйлямс недоверчиво. Този човек пак се усмихва. Той поклати глава и отмести погледа си. Без съмнение докторът бе открил нещо дяволски забавно. Капитанът разстла своя спален чувал възможно най-далеч от него и легна. Великолепно бе да даде най-сетне почивка на болящите го крака. Впери поглед в тъмното нощно небе. Звездите се появяваха една по една. Особено ярката светеща точка бе една от малките луни. Той понечи да провери това чрез компютрите на катера, но се отказа. Не бе толкова важно, за да пилее енергията. Хънтър се протегна. Тялото му най-сетне започна да се отпуска след напрежението и дългото ходене. Земята бе твърда и неподатлива, но той бе спал и при по-лоши условия. Не предполагаше, че ще има проблеми със заспиването. По-голямата част от тялото му бе вече полузаспала, а екранът и мините щяха да подадат сигнал дълго преди нещо, което може да създаде проблеми, се доближи до лагера.
Капитанът лежеше кротко, отпъждайки съня, за да може да се наслади още малко на сънливата нега. Въпреки всичко това бе един интересен ден. Първо гората, след това водната яма, а сега и статуите. Нито един скучен момент на Улф IV. Той леко се усмихна, като потърка натъртените си ребра. Все пак се справи не чак толкова зле, най-общо казано.
Въздъхна и се протегна удобно. Връщайки се назад в мислите си, той бе озадачен защо толкова много се безпокоеше от преспиването на открито. Сега, когато бе тук, установи, че не бе чак толкова лошо. Помисли отново за каменните колоси, извисяващи се над него, и се намръщи. Както повечето хора, и той бе имал няколко контакта с чужденци в своята кариера, но все пак не можеше да спре усещането, че има нещо неестествено в съществата, изваяни от камък. Те го тревожеха някъде много, много дълбоко. Може би това бе комбинация от живи същества и призраци, която не би трябвало да се среща ведно? Може би бе просто от невероятните им размери. Но във всеки случай Хънтър реши, че когато настъпеше моментът да влезе в чуждия град, той щеше да го направи с пистолет в ръка.
Една прозявка го изненада и той затвори очи, за да й се наслади по-пълно. Но бързо ги отвори, защото се сети, че напълно бе забравил за групата на еспера. Беше минало доста време, затова реши да се свърже с тях. Активира своя комимплант. Леко свистене изпълни ушите му.
— Еспер Де Чанс, тук е Капитанът. Чувате ли ме?
— Да, Капитане. — Гласът на еспера бе спокоен и мек. — Намираме се в една закътана местност и се установяваме за нощуване.
— Ние също. Вече е доста късно, еспер. Очаквах да ми се обадите по-рано.
— Съжалявам, Капитане. Просто нямаше какво да докладвам. Сблъскахте ли се с някакви проблеми?
— Нищо, с което не бихме могли да се справим. Но ако на пътя ви се изпречи яма с вода, стойте по- надалеч. Те са населени. Лека нощ. Ще се свържем утре сутринта.
— Добре, Капитане. Лека нощ.
— И, Де Чанс… не се страхувайте да потърсите помощ в случай на нужда. По-добре фалшива тревога, отколкото да пристигнем твърде късно.
— Разбрано, Капитане. Лека нощ.
— Лека нощ, еспер. Приятни сънища.
Той изключи комимплантата и умората го обгърна с мека сива пелена. Виждаше Кристъл, облегнала се на една от статуите, вперила поглед в равнината. Той леко се намръщи. Не беше наредил да бъде пазач… И все пак тя бе Изследовател и без съмнение си знаеше задълженията. Ако иска да стои на стража, то си е нейна работа. Що се отнася до него, той разчиташе на екрана и мините. Хънтър затвори очи и се остави денят да отлети.
Нощта се спускаше бавно над равнината, тъмнината скриваше и поглъщаше всичко — дълбока и потайна, само меката златиста светлина на полевия фенер се разстилаше наоколо. Гъсти виещи се изпарения и мъгли се издигаха около лагера, притискайки се плътно към силовите екрани с мрачна настойчивост. Кристъл седеше до основата на една от статуите в периферията на осветения от фенера кръг. Краят на цигарата й светеше матовочервено в мрака. Не можеше да спи, със или без силов екран. Във всеки случай не се нуждаеше от много сън. Тя бе Изследовател. Не й беше за пръв път да бъде пазач в един чужд свят, но винаги се чувстваше като за пръв път. На един нов свят човек никога не е сигурен какво е важно и какво не. Кое е безопасно и какво чака удобен случай, за да нападне. В един непознат свят всяко нещо може да стане опасно без предупреждение. В края на краищата най-безопасно е да нямаш вяра на никого и нищо и да си готов да се бориш за живота си при най-малкия знак.
Не е много добре за нервите, ала Изследователите не са нервен тип. Тя настръхна, когато нещо се раздвижи близо до ръката й, но бързо се успокои — Капитан Хънтър седна до нея.
— И вие ли не можете да заспите, Изследовател?
— Нямам нищо против да бъда пазач, Капитане. Свикнала съм.
— Какво мислите за нашия нов свят?
— Виждала съм и по-лошо.
Хънтър я погледна замислено.
— Кристъл, какво стана на Грендъл?
Изследователката извади цигарата от устата си и издуха идеално кръгче. Тя наблюдаваше как пушекът постепенно се разстила във въздуха. Когато заговори, гласът й беше спокоен, само може би малко горчив.
— Това бе първата ми по-значителна длъжност. Свърших добра работа на Лоли и моята награда беше да пазя при археологическите разкопки на Грендъл. Тогава планетата все още не се наричаше така, разбира се. Ние не знаехме какво ни чака.
Това трябваше да бъде една проста и ясна работа — проучването на някои древни останки и няколко къса от машини, открити от първата вълна колонисти. В момента, когато за пръв път видях града, аз трябваше да усетя, че ще се случи нещо лошо. От сградите на повърхността беше останала само черупката, но когато започнахме да копаем надолу, все по-надълбоко и по-надълбоко, се натъкнахме на постройки, толкова добре запазени, като да са били напуснати преди ден-два. Скоро спряхме да копаем — нямаше да можем да запазим изгледа на това, което бяхме открили.
Градът се бе разпрострял на километри под повърхността, цял и непокътнат.
Това бе кошмар от стомана и плът, комбинация от дишащ метал и сребърножично месо. Имаше въртящи се цилиндри като блещукащи мазни вътрешности и помпи, които биеха като сърца. Имаше същества, които бяха станали част от функциониращи машини, и цели устройства с очи и вътрешности. Открихме мислещи машини, който изглеждаха така, като че ли са израсли по-големи, отколкото когато са били построени. Не ми бе за пръв път да виждам такива неща. Катастрофиралият чужд кораб на Ансийли беше… подобен, но този град беше нещо по-лошо. Много по-лошо. Който или каквото и да го бе построило и след това изоставило, не е било в ред, или с две думи, ние нищо не можехме да разберем.
Отдолу открихме подземията. Те бяха монументални, с внушителни размери, толкова чисти и лъскави, сякаш са били построени едва вчера. Бяха яко заключени, без никакъв знак какво съдържат. Имахме най- различни предположения относно съдържанието им, но всички искахме да ги отворим. Никога не бяхме виждали нещо подобно и трябваше да узнаем повече.
Оглеждайки се назад, си мисля, че всички ние бяхме малко луди. Бяхме прекарали твърде дълго време в града, далеч от нормалния свят горе. Бях главната, така че окончателното решение трябваше да произнеса аз. Аз бях Изследовател, обучена в изкуството да разбирам и да унищожавам чужди култури.
Градът беше отвратителен, но до момента не се бяхме натъкнали на нещо заплашително. А освен това воините на Империята бяха в обсега на SOS-сигнал. Въпреки всичко бях предпазлива — ние всички бяхме предпазливи, обаче никой от нас в действителност не си представяше, че нещо в подземията би могло да представлява евентуална заплаха за могъществото на Империята.
Тогава отворихме с бластери подземията и Спящите се събудиха. Загубихме двадесет мъже в първите няколко минути. Нашето оръжие бе напълно безполезно срещу дяволите, които открихме.
Бях затрупана полумъртва под отломките. Трябваше да видите, Капитане, тези живи метални същества, генетично проектирани за една-единствена цел — да убиват. Кошмари в плът и кръв, със силиконова броня, от която стърчат остри шипове. Макар да бяха огромни и ужасни, те се придвижваха с такава скорост, че през по-голямата част от времето ги виждахме като неясни фигури в гъста мъгла. Ноктите им разкъсваха метал и камък с лекота. Хилеха се непрекъснато, а в пастта им блестяха стоманени зъби. Преминаха през
