зрение. Нещо натискаше непрекъснато екрана и се опитваше да мине направо през него. Компютрите измерваха променливата сила на натиска и предлагаха на Капитана варианти на възможните последствия. Устата на човека пресъхна. Онова нахално нещо беше около седем метра високо и тежеше приблизително десет тона. Придвижваше се най-вероятно изправено на два крака.
Показанията на налягането подскочиха рязко нагоре, когато съществото заудря ожесточено по силовия екран. Писклив оглушителен рев с висока честота раздра отново нощта и в същия миг атаката спря така внезапно, както беше започнала. То се отмести от екрана, обърна се и бавните, провлачени стъпки постепенно затихнаха в нощта.
Хънтър въздъхна облекчено и прибра деструктора в кобура си.
— Отбой. Нещото си отиде.
След това изключи комимплантата си и зрението му се нормализира.
— Какво беше това, по дяволите? — с разтреперан глас възкликна Уйлямс.
— Просто някакъв посетител — отвърна му Кристъл. — Утре сигурно отново ще се появи.
— Капитане, предлагам някой да стои на пост. — Докторът се опитваше да си прибере пистолета, но ръцете му така трепереха, че трябваше да направи три неуспешни опита, преди да го постави на мястото му. — То може да се върне… да се върне отново, докато е още тъмно.
— И какво от това? — поинтересува се Кристъл. — Нали няма да може да мине през екрана.
— Но погледнато от друга страна — намеси се Хънтър, — мините не го засегнаха. Идеята за дежурство никак не е лоша, докторе. Аз застъпвам първа смяна, вие — втора, а Изследователката ще поеме последната. Така всички ще можем да поспим.
Той се втренчи мрачно в стелещата се около полевия фенер мъгла — малко светло кръгче в безкрайната нощ. Тази грамада дори не усети двете мини. Хънтър се надяваше, че тя не е от съществата, които са построили града. Защото ако беше така, утрешният ден щеше да се окаже извънредно интересен.
Вече се спускаше нощта, когато Меган Де Чанс и двамата бойци достигнаха каменния монолит. Спряха на известно разстояние от него и се захванаха внимателно да го изучават. Обърнаха му внимание още когато се появи на хоризонта. Но дори и сега, гледан отблизо, той си оставаше мистериозен и загадъчен. Колосът представляваше правилен куб със страна десет метра и един-единствен отвор в стената пред тях. Приличаше на вход с големина три на два метра. В него имаше само тъмнина. Повърхността на камъка изглеждаше толкова сива, че стигаше почти до черно. Изпъкнали линии и ръбове пълзяха по стените на монолита като вкаменен бръшлян. От грамадата се излъчваше чувство на вечност, сякаш винаги е била на това място и нищо не може да я измести. На фона на притъмняващото небе изглеждаше като древен и отдавна изоставен мавзолей.
— Мисля, че за пренощуване ще ни свърши добра работа — каза накрая Меган Де Чанс.
Линдхолм сви неопределено рамене.
— Защо пък не? Спал съм и при по-лоши условия.
— Аз също — присъедини се Корби. — Но досега нито веднъж не съм спал в такъв отвратителен гроб. Само като го погледна и ме побиват ледени тръпки. Мисля си какво ли прави тук, в средата на нищото? Ние сме на километри от града. Не, не, Свен, никак не ми харесва как изглежда. Би трябвало вътре да има нещо.
— Преди да влезем, ще го проверим най-внимателно — успокои го Меган Де Чанс. — Но аз се безпокоя повече от това, което ще се спотайва извън… тази структура, когато се спусне нощта. След всичко, което видяхме досега, нямам представа какво може да се пръкне от мрака.
— Добре, че носим портативния силов екран — продължи да упорства Корби.
— Добре е — съгласи се Де Чанс, — но ако направим лагер на открито в полето, където всеки би могъл да ни види, трудно можем да си представим какво ще ни се случи. Не смятам, че в този свят има нещо достатъчно яко да пробие силовия екран, ала не бих искала да открия, че съм се лъгала. Сега замълчи, Корби, и ме остави да огледам ментално онази структура.
Жената затвори очи и лицето й стана безизразно. То трепна няколко пъти и се успокои, при което всякакви признаци на индивидуалност изчезнаха. Корби я изгледа втренчено, но веднага извърна очи, тъй като не можа да прикрие побилата го тръпка на ужас.
— Не се тревожи, Ръс — произнесе тихо Линдхолм. — Тя не е далеч. Скоро ще се върне.
— Така ли? — сякаш попита Корби. — Но точно това всъщност ме безпокои.
Мисълта на Меган Де Чанс блуждаеше свободно над монолита, галейки грубата повърхност на камъка с есперността си. Усещаше, че е стара, много, много стара. Времето бе минавало през равнината, но почти не беше докоснало монолита. Вътре той беше кух и напълно празен. Жената не знаеше какво да изпитва — облекчение или притеснение. Внезапно се намръщи… долавяше, че камъкът е някак… обезпокоителен. Формите му не бяха напълно квадратни; допълнителни ъгли се набъркваха неприятно в мислите й; те сякаш отказваха да се присъединят към формата, която бе видяла преди, и това накара душата й да се стегне. Не харесваше усещането от грамадата, но същевременно не откриваше начин да се освободи от тревожното чувство.
— Всичко е чисто — обърна се тя към Линдхолм. — Погрижи се да направиш вътре в постройката лагер. Ръс и аз ще издигнем защитния силов екран. После ще можем да си починем.
Тримата се спогледаха, всеки очакваше другият да тръгне пръв. Накрая Меган Де Чанс се обърна и закрачи към монолита. Пред вратата почти спря, но се насили и влезе. Ако тя самата не вярваше на есперността си, едва ли можеше да го очаква от бойците. Вътре свали раницата си, извади полевия фенер и го запали. Познатото златисто лъчение намали каменната стая до поносими размери. Тя пристъпи внимателно напред.
Вътрешните стени по нищо не се различаваха от външните: голият груб камък беше покрит със заоблени ръбове и безброй кухини. Подът — гладък и равен, само по ъглите предизвикваше безпокойство. Жената бавно се разходи из празното пространство. Колкото повече се оглеждаше, толкова по-необяснима й се струваше тревогата. Дори се почувства леко засрамена, че се е оставила на въображението й да я надвие.
Но точно в този миг дъхът й секна: светлината на фенера се натъкна на самотна блещукаща млечнобяла сфера на пода в най-далечния ъгъл. Дълго я разглежда — не биваше да е тук. Нейната есперност би трябвало да я открие още при първото сканиране.
— Не казахте ли при влизането, че вътре няма нищо? — попита я Линдхолм.
Есперката се стресна, подскочи, след което направо пламна. Така се бе вживяла в разглеждането, че бе оставила психическите си защити да заспят. Дори не подозираше, че боецът е тук, докато не чу гласа му. Веднага се стегна.
— Не трябваше да има нищо — изрече думите си бавно и спокойно. — Щях да го открия.
— Означава ли, че е опасно?
— Напълно е възможно.
— Точно така — бързо каза Корби, надничайки през вратата. — Хайде да се измитаме далеч оттук, докато още можем да го направим.
— Я по-спокойно, Ръс — сряза го Линдхолм, без да се обръща.
— Доколкото зная, вие двамата трябваше да се захванете с поставянето на защитата — напомни Меган Де Чанс.
— Поприказвахме си и сметнахме, че е възможно да помислите, че имаме намерение да ви изоставим съвсем сама.
— Много сте галантни — отвърна Де Чанс. — Всъщност аз сама мога да се погрижа за себе си.
— Разбира се — изрече Линдхолм, но не откъсна замисления си поглед от млечната сфера на пода. — Ще успеете ли да измъкнете нещо от това чудо?
Меган Де Чанс се намръщи леко.
— Ще се опитам.
Тя се приближи бавно до сферата, коленичи пред нея, огледа я от всички страни, като се стараеше да
